![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
Ако спориш с човек, по-умен от теб - той ще те победи, но от това поражение ти ще извлечеш полза за себе си, ще се поучиш, може би промениш. Защото само глупакът и мъртвият не променят мнението си.
Ако спориш с човек равен по ум на теб - никой няма да победи, но в крайна сметка ще изпиташ удоволствие от борбата, от преплитане на интелекти, от играта на доводи. Удоволствието ще е в средствата, начина, по който ти се изразяваш и другия се изразява. Като танго на аргументите /дори и пълни противоположности/. Единият прави крачка напред, другият - назад и... после ролите се сменят.
Ако спориш с човек с по-слаб ум - то спорѝ не от желание за победа, а защото можеш да му бъдеш полезен. Спорѝ дори и с глупака! Няма да получиш нито слава, нито изгода… Но защо пък понякога да не се позабавляваш?
Всички ние обичаме или мразим онези, които в някаква степен са отражение на самите нас.
( Read more... )
Това е познанието: не дали ще изгубим играта, а по какъв начин ще приемем загубата, какво ще научим от нея, какъв опит ще извлечем за следващите Игри. Колкото и странно да ни се струва, загубата е всъщност печалба.
Така е от гледна точка на разума. Но за дълбоко наше съжаление „усещаме” всичко, което ни се случва първо със сърцето и трябва да изминем (или поне да се опитаме да извървим) дълъг път до мъдрите, обективни поуки и заключения.
( Read more... )
Много неща бихме изхвърлили, ако не се страхувахме, че някой друг би ги взел.
Досущ като кучето, което не гризе кокала си, но и на друг не го дава. Някаква форма на сантименталност ли е, чудя се, или просто отново проява на егоизма ни?
Вещите, пък и хората, са част от живота ни в даден момент, защото има причина да са там. Когато тази необходимост отпадне, когато освен, че не се нуждаем от нещо, то ни е и досадно излишно, защо да не го оставим?
Това собственическо чувство тормози не само нас. Когато имаш насреща човек със своите си потребности, които очевидно не можеш да удовлетвориш, но и не оставяш друг да го направи, несъмнено го наказваш. Защо трябва да е така? Страх от раздяла ли е или чисто човешка ревност, че ще намери липсвалото му при теб от друг?
Толкова често вече, особено в празничните дни, си пожелаваме да вярваме в чудеса, защото се случвали! А дали е така?
Случват ли се или ние сами си правим чудесата в живота ни? Най-хубаво е нещо да ти се даде свише даром - лесна победа, неочакван обрат, затрогваща обич за жадната ти душа... Всяка сбъдната мечта е чудо!
( Read more... )
Ако трябва да извадиш зъб, да го вадиш бавно не е проява на нежност.
Понякога чувам да казват, че е хубаво всичко да става бавно, но славно, че когато вървиш крачка по крачка, стабилно, най-накрая постигаш целта. Така е, ако градиш нещо!
( Read more... )
Красотата на пустинята е в това, че някъде в себе си тя крие кладенец.
Казват, че погледната през страстни очи, действителността става приказна. И отново на кръстопът питам – дали това е самозаблуда или е начин за оцеляване и съхранeние?
( Read more... )
Интерлюдия. Mea culpa.
16 Oct 2011 17:32Децата хвърлят камъни по жабите заради забавлението, но жабите не умират наужким.
„Дете” е нарицателно за недоразвит разум, за начало и устрем за учение, за невинност, за предвидими грешки, за Извинение. В толкова много отношения сме деца!
Почти ежедневно Животът ни изненадва и ние като децата се учим в движение, реагираме моментно, понякога необмислено или егоистично от нашата си гледна точка.
Разбираме ли, че всяко наше действие и поведение или думи само, имат отражение върху всички и всичко около нас? Не сме сами! И когато играем с камъчета в езерото може просто да си играем, но ей така невинно и на шега започват големите проблеми, защото не ги осмисляме като такива и не сме помислили да вземем мерки, за да ги предотвратим.
Нека не се заблуждаваме - няма абсолютна невинност. Всеки понякога и за нещо е виновен...
Осъзнатата вина е мощно оръжие, а неосъзнатата е добро извинение.
„Дете” е нарицателно за недоразвит разум, за начало и устрем за учение, за невинност, за предвидими грешки, за Извинение. В толкова много отношения сме деца!
Почти ежедневно Животът ни изненадва и ние като децата се учим в движение, реагираме моментно, понякога необмислено или егоистично от нашата си гледна точка.
Разбираме ли, че всяко наше действие и поведение или думи само, имат отражение върху всички и всичко около нас? Не сме сами! И когато играем с камъчета в езерото може просто да си играем, но ей така невинно и на шега започват големите проблеми, защото не ги осмисляме като такива и не сме помислили да вземем мерки, за да ги предотвратим.
Нека не се заблуждаваме - няма абсолютна невинност. Всеки понякога и за нещо е виновен...
Осъзнатата вина е мощно оръжие, а неосъзнатата е добро извинение.
По-добре дръжте устата си затворена и оставете хората да ви смятат за глупави, отколкото да я отворите и да разсеете всички съмнения…
( Read more... )
Ако искаш да провериш дали водата е завряла, не го прави с пръст.
Как сме станали това, което сме, как сме натрупали опит? Aми именно като сме Опитвали.
Най-сигурният начин да рaзбереш дали пътят е правилен е като тръгнеш по него. Но това е и най-болезненият начин, особено ако е грешният. Много е хубаво да си достатъчно зрял, достатъчно наблюдателен и малко мъдър, за да си правиш изводи от грешките на другите и, стъпвайки на техния опит, да криволичиш между проблемите, уцелвайки правилното решение. Но идва момент, в който никакви наблюдения, никаква теория не са приложими. Просто трябва да опиташ сам и сам да решиш топла или студена е водата. Рискуваш да се изгориш, рискуваш да замръзнеш, но и "рискуваш" да изпиташ задоволството, че водата е точно по твоя вкус.
Всеки има своя истина и своя гледна точка и ако за теб чашата е полупълна, за мен е полупразна. Истина е, че колкото и да разсъждаваме теоретично, рано или късно се стига до практиката и опита. Че то така са направени всички открития за заобикалящия ни свят – чрез Опит! Така ще трябва да откриваме и вътрешния си свят, да пишем Историята на собствения си живот.
За съжаление, на най-важните житейските кръстопътища няма пътни знаци.
Как сме станали това, което сме, как сме натрупали опит? Aми именно като сме Опитвали.
Най-сигурният начин да рaзбереш дали пътят е правилен е като тръгнеш по него. Но това е и най-болезненият начин, особено ако е грешният. Много е хубаво да си достатъчно зрял, достатъчно наблюдателен и малко мъдър, за да си правиш изводи от грешките на другите и, стъпвайки на техния опит, да криволичиш между проблемите, уцелвайки правилното решение. Но идва момент, в който никакви наблюдения, никаква теория не са приложими. Просто трябва да опиташ сам и сам да решиш топла или студена е водата. Рискуваш да се изгориш, рискуваш да замръзнеш, но и "рискуваш" да изпиташ задоволството, че водата е точно по твоя вкус.
Всеки има своя истина и своя гледна точка и ако за теб чашата е полупълна, за мен е полупразна. Истина е, че колкото и да разсъждаваме теоретично, рано или късно се стига до практиката и опита. Че то така са направени всички открития за заобикалящия ни свят – чрез Опит! Така ще трябва да откриваме и вътрешния си свят, да пишем Историята на собствения си живот.
За съжаление, на най-важните житейските кръстопътища няма пътни знаци.
Не съм толкова млад, че да знам всичко.
Казват, че само децата знаят какво търсят. Може би са прави...
Когато сме деца и нямаме опит, информация, принципи, не знаем кои сме, но всичко друго е толкова ясно. Няма съмнение – знаем какво точно искаме, макар и то да не е съвсем сложно за разбиране – храна, играчка и... обич.
Като ни понатупа живота вече искаме и едно и друго, пък дори двете да са противоположности. Все по-трудно е да осмислим какво точно искаме, но не смеем да си го признаем. Но обич – винаги и всеки иска. Само дето вече не е така просто.
С годините и натрупания опит съмнението във всяка истина от петънце се превръща в сянка. И тя преследва неотлъчно всяка нова идея, всяка позиция, всяка крачка от житейския ни път. Осъзнаваме предела на своите възможности и ето че вече познаваме Зрелостта.
И оттук нататък по пътя хвърляме камъчета с въпроси, чиито отговори не знаем, за да стигнем до мъдрата истина: Аз знам, че нищо не знам!
Най-добрият ми приятел е..... Неволята!
Странно защо всички търсим помощ в най-трудните си моменти отвън. Тичаме първо при при най-близките, родителите, приятелите и когато получим подкрепа, доволно въртим опашка като кученце, радващо се на малко нежност. Кризата отминава, въздъхваме дълбоко и продължаваме. Замисляме ли се обаче дали това ни направи по-силни и по-отговорни към собствения ни живот? Ние ли се справихме с проблема или друг ни го реши?
В днешния свят на комуникациите трудно ще останем сами в гората и като в приказката ще викаме Неволята. Избираме по-лесния начин – вдигаме телефона.
А когато все пак забием нос в стената, а няма никой на нашата улица? А когато заспалата гордост проговори и си самозабраним да се оплакваме и търсим подкрепа?
Тогава все пак срещаме Неволята!
Човек по дефиниция е социално същество и няма как да си наложим изкуствено бариери при комуникацията с другите. Но хубаво е понякога да обръщаме поглед навътре към себе си и да се опитаме сами да преминем отвъд проблема.
Помогни си сам, за да ти помогне и... Бог, Съдбата или просто друг Човек!
Странно защо всички търсим помощ в най-трудните си моменти отвън. Тичаме първо при при най-близките, родителите, приятелите и когато получим подкрепа, доволно въртим опашка като кученце, радващо се на малко нежност. Кризата отминава, въздъхваме дълбоко и продължаваме. Замисляме ли се обаче дали това ни направи по-силни и по-отговорни към собствения ни живот? Ние ли се справихме с проблема или друг ни го реши?
В днешния свят на комуникациите трудно ще останем сами в гората и като в приказката ще викаме Неволята. Избираме по-лесния начин – вдигаме телефона.
А когато все пак забием нос в стената, а няма никой на нашата улица? А когато заспалата гордост проговори и си самозабраним да се оплакваме и търсим подкрепа?
Тогава все пак срещаме Неволята!
Човек по дефиниция е социално същество и няма как да си наложим изкуствено бариери при комуникацията с другите. Но хубаво е понякога да обръщаме поглед навътре към себе си и да се опитаме сами да преминем отвъд проблема.
Помогни си сам, за да ти помогне и... Бог, Съдбата или просто друг Човек!
Зададеният въпрос носи повече информация дори от самия отговор.
Замислял ли си се, че когато питаш, насочваш разговора към неща, които те интересуват? В стремежа си да разбереш нещо от другата страна, сам се издаваш колко важно е това “нещо” за теб.
Естествено това не е правило, валидно за всички зададени въпроси във всеки един разговор. Има го моментът на обикновеното любопитство, на необходимостта да предразположиш събеседника, на любезността. Но когато говориш открито, когато човекът срещу теб е важен за теб, ровиш, обикаляш, подпитваш все нещо, което иначе не разбираш или не си сигурен, че разбираш правилно.
Когато питаме сме по-искрени! Отговорът може да е заобикаляне на въпроса, може да не носи никаква информация, може да е лъжа.
Ако искаш да разбереш мислите на човек, слушай внимателно не само това, което казава, но и това, за което пита...
Накарай мързеливия на работа, та да те научи на ум.
Едно еретично твърдение е, че мързелът движи прогреса. На пръв поглед това е по-скоро противоречие, оксиморон, но само на пръв.
( Read more... )
Едно еретично твърдение е, че мързелът движи прогреса. На пръв поглед това е по-скоро противоречие, оксиморон, но само на пръв.
( Read more... )
Дайте и на най-дребния служител мъничко власт и той ще покаже, че я притежава!
Няма по-голяма подхранваща сила за самочувствието на някой от Властта във всичките й измерения. И ако някак си е разбираемо това поведение в професионалния живот на човек, то в личностните отношения е опасно и смачкващо.
( Read more... )
Няма по-голяма подхранваща сила за самочувствието на някой от Властта във всичките й измерения. И ако някак си е разбираемо това поведение в професионалния живот на човек, то в личностните отношения е опасно и смачкващо.
( Read more... )
Нямам нужда от приятел, който повтаря всяка моя стъпка - това чудесно прави и сянката ми.
( Read more... )
( Read more... )
- Какво те мъчи, сине, че не можеш да скриеш болката от мен?
- Нищо. Не ми се говори.
- Когато човек твърди, че не иска да говори за нещо, той обикновено иска да каже, че не е в състояние да мисли за нищо друго.
- Няма смисъл просто, мечтите са най-жестокото наказание. Самонаказание.
- Но животът, преди да ти даде крила да полетиш, ти счупва краката. Мечтите са поглед в бъдещето - единствената машина на времето, пълна свобода, необятност. Как може това да бъде наказание?
- Мечтателят е човек, който вижда пътя си само на лунна светлина и наказанието му е, че вижда зората преди останалия свят. Не съм готов да посрещна зората!
- Не осакатявай душата си, дете мое. Разочарованието дебне от всеки ъгъл да нападне надеждата. От теб зависи дали ще се заровиш в оковите на реалността, или ще оставиш открехнат прозореца към звездите.
- Със затворени очи животът е по-хубав.
