Интерлюдия. Мираж или оазис?

[asthfghl]

Красотата на пустинята е в това, че някъде в себе си тя крие кладенец.

Казват, че погледната през страстни очи, действителността става приказна. И отново на кръстопът питам – дали това е самозаблуда или е начин за оцеляване и съхранeние?

Ако здраво сме стъпили на земята и калта винаги е само кал, сме имунзирани срещу неочаквани обрати и неприятни изненади. Пустинята е само пясък и не очакваме оазиси и не мечтаем за утопии. Но не затваряме ли вратата на надеждата, не обръщаме ли гръб на дребното и красивото в ежедневието ни? В стремежа си да се предпазим от болката, не притъпяваме ли „дарбата” да чувстваме?

По-добри ли ще сме, ако дори и пустинята ни изглежда като огромен декор, в който е скрит извор? По-добри ли ще сме, ако и в най-черния ъгъл на сянката виждаме искра светлина, по-добри ли ще сме, ако търсим човешкото във всеки човек? По-добри или просто... по-раними? Наивност или извисеност е да търсиш и да виждаш във всеки и всичко късче доброта и красота, дори с цената на уязвимостта си?

Няма как да сме изцяло погълнати нито от едната крайност, нито от другата. Ежедневните ни избори определят кое надделява в нас - Отчаянието или Надеждата. Балансът зависи само от нас.

Да се усмихваш, когато те боли, е лицемерие пред себе си, НО ако успееш да се надсмееш над болката - това е сила и може би тайната ни за оцеляване.