Интерлюдия. Пусни кокала!

[asthfghl]

Много неща бихме изхвърлили, ако не се страхувахме, че някой друг би ги взел.

Досущ като кучето, което не гризе кокала си, но и на друг не го дава. Някаква форма на сантименталност ли е, чудя се, или просто отново проява на егоизма ни?

Вещите, пък и хората, са част от живота ни в даден момент, защото има причина да са там. Когато тази необходимост отпадне, когато освен, че не се нуждаем от нещо, то ни е и досадно излишно, защо да не го оставим?

Това собственическо чувство тормози не само нас. Когато имаш насреща човек със своите си потребности, които очевидно не можеш да удовлетвориш, но и не оставяш друг да го направи, несъмнено го наказваш. Защо трябва да е така? Страх от раздяла ли е или чисто човешка ревност, че ще намери липсвалото му при теб от друг?