Интерлюдия. Черно и бяло.

[asthfghl]

Всички ние обичаме или мразим онези, които в някаква степен са отражение на самите нас.

Човешките отношения са сложни и многопластови, но изначалния въпрос може би е кое е по-добре: да общуваш/обичаш  човек, който прилича на теб или с характер - твоя пълна противоположност.

Казват, че противоположностите се привличали, че двете части пасват идеално, когато се допълват. Животът ти е по-пълен, защото липсващото в теб го намираш в най-близкия човек, като една душа в две тела, една пълна душа.

А дали е така извън красотата на думите, в реалността? Всеки човек е индивидуалност и колкото и компромиси да прави, все пак донякъде е егоист. И когато моето Его се сблъска с твоето Его, започваме непланувана, нежелана, тиха „война” за надмощие. И неусетно допълването, сливането на черното и бялото, се превръща от хармония в противоборство. Идилията я няма! А дали я е имало изобщо?

Казват също, че човек може би има отредена сродна душа – човек с ценности, душевност, интереси и принципи като неговите. Две припокриващи се индивидуалности, две еднакво различни души. Общуването е лесно, с половин дума, с поглед дори.

Може и да е така ... догато има общуване, докато ежедневието не се превърне в монотонност. Имаш себе си по две – няма изненади, а има ли живец?

Разбира се винаги има вариации между тези две крайности, вариации на характери, на степени на общуване, вариации на преобладаващи черти. Може би преди да тръгнем да правим дисекция на хората около нас, първо трябва да направим такава на себе си и това точно какво/кого искаме в дадения момент. Няма изначална константа в отношенията между хората – и двете страни са променливи величини и взаимодействията им също. Променяме характера си, но променяме и нуждите си. Хубаво е поне да знаем ТОЧНО КАКВО искаме ние, преди да започнем да искаме нещо от другите.