Интерлюдия. Реалност в минало време.

[asthfghl]

Ако трябва да извадиш зъб, да го вадиш бавно не е проява на нежност.

Понякога чувам да казват, че е хубаво всичко да става бавно, но славно, че когато вървиш крачка по крачка, стабилно, най-накрая постигаш целта. Така е, ако градиш нещо!

Но ако сложим знак „минус” на действията си, ако искаме да разрушим или сложим край, бавната „смърт” не е препоръчителна.
Ние хората имаме чисто човешката слабост на привързването и сантимента. Може би защото имаме утопията или кошмара на спомените, зависи от конкретния случай. Странното е, че времето моделира обективната ни преценка за събития, емоции, хора дори. Рядко оставаме безразлични. Дали сме способни на безпристрастнен поглед назад?

Моментите на силна положителна емоция, на истинско щастие се хиперболизират с времето. Остават ни като спомени за най- щастливия момент, за най-голямата любов, за дай-добрия приятел и най-...... Истината е, че просто носталгията и сравняването с това, което преживяваме в момента, определя степента по скалата „по-най”. Просто сантимент!

Точно обратното е с разочарованието и болката. Те отшумяват и се смаляват с времето, но да не забравяме, че и най-тънкият косъм има своята сянка...

Или казано с думите на твореца: Цялата прелест на миналото е, че е минало!