![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
Всеизвестно правило е, че ако искаш едно дете да направи нещо, просто трябва да му го забраниш.
И както обикновено става, всяко съждение, описващо децата, е най-приложимо и за нас - отговорните, помъдрелите, Възрастните.
Притчата за забранения плод бързо се е превърнала в правило в историята ни като човеци.
Защо? Защото външната забрана провокира вроденото ни свободолюбие? Ако забраната беше създадена от нас самите, щеше ли да е толкова бленувано нарушаването й?
Гордостта хваща за ръката жаждата за свобода и заедно бързо решават дилемата. А дали изобщо е дилема или и тя е оправдание пред нас самите за бързо взетото решение?
Ако слепец се препъне на камък и падне на пътя, винаги ругае камъка, въпреки че виновна е слепотата му.
Инстинктивна, първосигнална, елементарна – такава винаги e първата ни реакция на провала. И точно затова обличаме вината в дрехите на... другите, на късмета... и накрая „мъдро” разобличаваме живота. Вадим собствената си слабост, недомислие, направилна преценка, некомпетентност и ги обективизираме извън нас. Някой друг е виновен.
Това е първата реакция – за мнозина и единствената. Нужна е сила, за да погледнеш не отвъд, а по-скоро навътре и да потърсиш грешката в себе си.
...А ако слепец нарисува морето – магнетично и опияняващо, дали за този шедьовър ще е „виновно” морето?
Човешката душа изглежда има нужда и от грозното, и от пречещото, и от противоречивото… Иначе как ще определим стойността на прекрасното?
Явно така сме устроени - винаги да търсим съпоставки, за да определим къде по скалата „щастие-нещастие” се намираме в момента.
А може би няма нито щастие, нито нещастие! Просто има сравняване между едно състояние и друго. Нищо повече. И само който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, за да разбере колко хубав е животът.
Недостатък на човешкия характер е и това, че всеки иска да строи, а никой не иска да се занимава с поддръжка.
Градим камък по камък пирамидата на собствения си живот и все нагоре се целим, къде по-бързо, къде с лека стъпка. Добре е обаче да се замислим и за това, което оставяме след себе си. За да има смисъл от построеното е необходимо и да положим усилия да го запазим точно толкова автентично, колкото сме го създали. Или поне да опитаме.
Тези усилия остават в сянка. Няма лаврови венци, няма химни на победата. И все пак – така ще съхраним Великите си мигове от ерозията на времето и проклятието на забравата.
В света има повече глад за любов и признателност, отколкото за храна.
- Защо плачеш, мамо?
- Чистя душата си!
- Като е скрита вътре в теб, как може някой да я измърси? Не я ли пазиш?
- Понякога имаме нужда да отворим прозореца, за да влезе чист въздух вкъщи, нали? Но слънцето не винаги топли, често само свети. А и вятърът довява прах...
- Аз плача като ме боли. Теб сега боли ли те?
- Всеки от нас, мое малко дете, е като нестинар, играещ върху жар. Понякога въглените парят, понякога отдавна са изстинали и просто леко боцкат.
- Ами не ходи върху огън, ходи по пътя...
- Жарта е по-велика от пръстта, защото е горяла!
И най-обикновеното нещо придобива очарование, щом започнем да го крием.
Накуцвайки през векове история като мислещи Човеци, влачим като окован за крака ни камък - въпроса за Смисъла. НЕ знаем... търсим и питаме. Не винаги намирме отговори и тогава се раждат Предположението, Мистерията, Вярата.
Усещането за тайнственост не е екзотика, не е приумица на конспиративно настроения ни мозък, а е дълбоко залегнало в гените ни. Защото крачим през празно снежно поле и гадаем – защо е бяло и винаги ли е било такова, има ли край, кой го е направил и най-вече: Защо!
Истината за смисъла на живота е най-голямата тайна. И тя вероятно ще си остане Тайна.
Дали пък ролята ни като цивилизация е НЕ да открием Истината, а да я създадем?
Няма нищо, което да е толкова отдалечено от нас, че да не можем да го достигнем или пък да е така спотаено, че да не можем да го открием.
Наивно и по детски, вероятно всеки е вярвал в това, докато не отдели поглед от Земята и не погледне към звездите. От един въпрос вместо един отговор изскачат още няколко въпроса и като вълната, образувана от хвърлен в езеро камък ,се раширават в съзнанието ти.
Има много въпроси, чийто отговор не е между предполагаемите варианти, но има и много въпроси, които дори не сме дораснали да зададем.
Казват, че никой проблем не може да устои на атаките на постоянното мислене. Вероятно са прави.
Безизходни ситуации няма, има само пауза между две хрумвания. Но пък паузите може да са вековни.
Срещата на два характера е като взаимодействието между две химически вещества: ако има реакция и двете се трансформират.
Всички ние сме като жадна за вода почва. Попиваме отвсякъде и от всичко, къде с желание, къде по необходимост, на моменти дори и без да си го поставяме за цел. Дърпаме повече, отколкото раздаваме – инстинкт за оцеляване, а може би просто егоизъм. Като при скачените съдове започва обмен и неосъзната или умишлена борба за доминиране.
Пътят на всеки е обсипан с камъчета, Камъни и КАНАРИ от допира до хората.
Но не трябва да се иска от човек повече, отколкото може да даде.
Прагматикът: Всичко, което ежедневно ми се случва, провокира мислите ми в една или друга посока и моделира моите действия.
Романтикът: Мечтите, надеждите, страховете, желанията, болките ми ме правят такъв, какъвто съм, а реалността е проекция на моите мисли.
Циникът: и реалните планове, и мечтите са загуба на време. Нищо не зависи от нас – ние сме пионки в нечия игра.
Човек съзрява като идеалист, животът го приземява и превръща в реалист и, претърпял тази метаморфоза на разочарованието, той продължава пътя си като циник.
Романтикът: Мечтите, надеждите, страховете, желанията, болките ми ме правят такъв, какъвто съм, а реалността е проекция на моите мисли.
Циникът: и реалните планове, и мечтите са загуба на време. Нищо не зависи от нас – ние сме пионки в нечия игра.
Човек съзрява като идеалист, животът го приземява и превръща в реалист и, претърпял тази метаморфоза на разочарованието, той продължава пътя си като циник.
Дори да сложиш заедно хиляда птички, те пак ще бъдат тъжни в кафеза.
Свободата е най-желаното, но и най-недостижимото състояние на човешката душа. Цял живот си налагаме или ни налагат ограничения, някои дори не ги осъзнаваме.
И примиримостта, и вечната борбеност са еднакво безсмислени опити да се потуши вродения пожар от порива към независимост. Само страданието е различно.
Няма окови за човешкия дух. Но има ли безкраен простор? "Едно нещо става невъзможно единствено и само тогава, когато ти сам се откажеш от него!"
Не свършва ли всеки полет в... стена?
Най-сигурния начин да забравиш някого е да свикнеш с мисълта, че не те заслужава.
Има една теория, според която няма Настояще. Сегашният миг е само граница между Минало и Бъдеще. От теб зависи дали ще дърпаш този миг назад или напред.
Мъдростта на миналото прелива в предизвикателството на бъдещето и така вечно търсим повече и повече...
Това, което е престъпно в един век, в следващия е свещено.
И има ли нещо невъзможно? Мечтите на вчерашния ден са надеждите на днешния и реалността на утрешния.
Трябва ИЛИ да си произведение на изкуството, ИЛИ да си облечен в произведение на изкуството!
"Суета! Любимият ми човешки порок" - веднъж казал Дявола. Всяка мания има корен в човешката природа, а суетата е с най-дълбоки пипала. Произходът й е въпрос на спорове – отчайващото ни желание да сме харесвани, вродената ни нагласа да властваме, усещането за доминиране над себеподобните, или умело прикривани комплекси? Его - искащо, неполучило - Его!
Суетни сме за дрехите и прическата си, но това е елементарната й форма. Поносимата!
По-страшната суета е душевна, емоционална. Крием се зад познанието и мъдростта, но... и това е форма на суета – да доминираш с познание, да манипулираш, защото си добър психолог. Много врати ти се отварят по-лесно, много по-предвидими са ти събитията, много по-елементарни са ти хората.
Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки, най-грубата от които е Суетата!
- Представи си, че вървиш по пътека през най-красивата градина, ухаеща на спокойствие, обгръщаща те с хармония и щастие.
- Това е лесно! Всеки мечтае за оазиса на живота!
- А сега си представи, че градината свършва с най-грозната и мръсна дупка, пълна с лепкава кал.
- Ами то така става обикновено! ”Всяка радост е бременна с мъка, всяка нежност крие удари груби”.
- А ако знаеш как свършва пътя, ще тръгнеш ли изобщо?
- „Но ако вкусвам тази наслада с такова благоразумие и предпазливост, тя няма да бъде наслада за мен”
- Така е! Мъдростта не е щастие, а страдание.
Ревността била страх от превъзходството на друг.
Но да питам: кой ревнува – този, който обича, или този, който ИСКА да бъде обичан?
Празнотите на неплътната любов ли запълва ревността? А може би е отражение на ниското ни самочувствие в очите на другия?
Пробудена веднъж, Ревността е като самозареждаща се батерия, чиято енергия може да бъде пресечена само отвътре.
Но... как се гаси туй, що не гасне?
Но да питам: кой ревнува – този, който обича, или този, който ИСКА да бъде обичан?
Празнотите на неплътната любов ли запълва ревността? А може би е отражение на ниското ни самочувствие в очите на другия?
Пробудена веднъж, Ревността е като самозареждаща се батерия, чиято енергия може да бъде пресечена само отвътре.
Но... как се гаси туй, що не гасне?
Интерлюдия. Не спирай.
1 Jan 2011 13:30Изменчивостта е дълбоко вкоренена в човешката ни природа. Всеки дребен избор, всеки минутен разговор с непознат, всяко вековно приятелство, всяко дълбоко разочарование, целият личен (и не само) опит променя нашата истина, нашата цел.
Целта рано или късно бива постигната, отпразнувана и погребана. А пътят... пътят продължава да криволичи към следващата цел...
Животът е комедия за хората на разума и трагедия за хората на чувствата.
Де да беше толкова просто! Няма толкова еднопластови и праволинейни хора. Всички сме проекции на разум и чувства в различно съотношение. Всеки миг животът ни поставя пред минутен избор, в който вихърът на емоциите ни среща хладното острие на разума.
Този сблъсък поражда решение и то винаги е комбинация от слабостта на сърцето и силата на разума.
Не можем да си позволим да изберем само едното, защото не трябва да се ограничаваме до ходенето на един крак или гледането с едно око.
Доверие можеш да имаш само на човек, когото здраво си стиснал за гърлото!
Ето поредния омагьосан кръг! За да се довериш на някого, ти трябва време да го провериш. Изпитвайки го обаче неминуемо го притискаш и последвалата ответна реакция заражда червея на съмнението. Къде е балансът?
Умеем ли да ограничим доброволно свободата си, за да подарим доверие?
Ще бъдем ли себе си, ако заглушим пискащата гордост?
НЕ е егоизъм да живееш както искаш... Егоизъм е да караш другите да живеят, както ти искаш!
