Интерлюдия. Не чети този пост!

[asthfghl]

Всеизвестно правило е, че ако искаш едно дете да направи нещо, просто трябва да му го забраниш.

И както обикновено става, всяко съждение, описващо децата, е най-приложимо и за нас - отговорните, помъдрелите, Възрастните.

Притчата за забранения плод бързо се е превърнала в правило в историята ни като човеци.
Защо? Защото външната забрана провокира вроденото ни свободолюбие? Ако забраната беше създадена от нас самите, щеше ли да е толкова бленувано нарушаването й?

Гордостта хваща за ръката жаждата за свобода и заедно бързо решават дилемата. А дали изобщо е дилема или и тя е оправдание пред нас самите за бързо взетото решение?