![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlХижа Грънчар наистина си заслужава да се посети - не само заради страхотните гледки наоколо, но и заради гостоприемството на нейните домакини и постоянното оживление наоколо. Намира се край хладните брегове на Грънчарското езеро и никой пътник не би могъл да остане равнодушен пред изключителната красота на природата при този високопланински циркус. Той очарова с надвисналите стръмни скатове на вр. Суха вапа, обраслите с клек и хвойна урви на превала Джанка и разбира се - с бистрите води на езерото, където вечерното слънце се оглежда, преди да се гмурне зад рилските зъбери.
Тук небето изглежда толкова близко, че ти идва да се протегнеш и да го пипнеш. А от комина на старата хижа се вие изкусителна струйка дим. Край бреговете на ледниковото езеро, между малките бунгала оттатък пътя и сред слънчевата площадка пред входа на хижата кипи от живот - тук от няколко дни се е настанила група полски туристи, които използват мястото за отправна база за покоряване на всички околни върхове.
Докато ни поднасят по паница гореща бобена чорба и обилна салата, гостоприемният домакин и неговата съпруга разказват всичко, което знаят за планината. Имаме късмет - утре се очаква времето по върховете да е слънчево и тихо, а и се очертава да пътуваме във веселата компания на поляците. Вечерта се наслаждаваме на уникалната атмосфера на това място, на шумната компания и греяната ракийка, а дълго след здрачаване все още оставаме под открито небе, за да се насладим на окъпаното в звездна светлина августовско небе.
На сутринта сме посрещнати от дружелюбния лай на местния четириног пазач. Полската група вече е нахлузила планинските обувки, натоварила е тежките раници по гърбовете и се кани да атакува отсрещните чукари. Наоколо цари бодро оживление - разнася се мирис на кафе и чай, на пържени филийки с боровинково сладко, а потропването на тояжки и щеки напомня, че трябва да побързаме, ако искаме да не изоставаме от тайфата.
Сбогуваме се с живописното Грънчарско езеро и като хвърляме няколко прощални погледа през рамо на хижата, напълваме дробовете с въздух и правим първата крачка нагоре.
Пътеката със синята маркировка върви право през урвата, а целта е високата седловина Джанка, която отделя водосборите на Бели Искър и Места. Край обраслата с клек и хвойна пътека изобилства от гъби.
След четирийсетина минути отново се обръщаме назад и с удивление установяваме, че хижата се е смалила до мъничко петънце в далечния дол под нас. Дали пък началното ни темпо не е твърде високо? Все пак цял ден път ни чака, трябва да разпределим добре силите си. Спираме горе на билото, за да поемем дъх и да се насладим на гледките. А ранното утринно слънце все тъй пече.
Превалът при Джанка е отправна точка за няколко ключови маршрута из Централна Рила - на запад за около 8 ч. могат да се достигнат Рибните езера, назад са Грънчар, Заврачица и Трещеник, напред в дълбоката пропаст върви отделна пътека към яз. Бели Искър, а нашата цел е надясно и на север - същинското било на Мусаленския дял на Рила.
Маркировката е зимна, поради липсата на дървета. Макар пилоните да са забити начесто, при такова стръмно изкачване следващият стълб изглежда някак недостижимо далеч. Отбелязаният наклон до следващия участък също изглежда страховито - но отказването е немислимо. Полската група все така трамбова бодро пред нас - срамота ще е да им се даваме!
След още няколкостотин метра, зад нас на югозапад вече се подава горният край на язовир Бели Искър. Това е най-големият изкуствен водоем в пределите на Рила, а зоната около него е строго охранявана - все пак това е стратегическа вододайна зона, а при стената има изграден и ВЕЦ.
Първото по-сериозно изпитание по билото е вр. Овчарец, или още Юрушки чал. Височината му е 2768 м., а при него няма лабаво - пътеката се изкачва директно горе след доста сериозно и стръмно катерене. Затова пък усилието си струва - оттук се открива първата 360-градусова гледка. На изток може да се види близко разположеният връх Песоклива вапа - осеян със ситен чакъл. А дълбоката долина на р. Ропалица донякъде напомня на Гранд каньон.
Червената маркировка ни отвежда все по на север, а каменистата пътека все така се вие по ръба на страховити зъбери и по-плоски била, обрасли с ниска рехава тревица и непрестанно брулени от ветровете. Откъм изток се задават бели къдели, а очакващият ни насреща Маришки чал започва застрашително да се забулва.
За щастие, слънцето упорито води своята битка с облаците, а ние редуваме късия ръкав с жилетките и якетата през десетина минути. Често поспираме, за да отдъхнем, да щракнем по някоя панорама и да вкусим от ледените води, които струят от всеки ручей наоколо.
Първите от голяма поредица езера се появяват отдясно - Ропалишките.
На запад в пропастта откъм Бели Искър тъмнеят непроходими борови гори.
Пътеката подсича откъм запад вр. Маришки чал (2765 м), за да се гмурне отново по билото към поредните грамади отсреща - Близнаците. Мъглата се стеле на талази - нахлува откъм изток и се процежда между краката ни. Отпред водачите на групата почти вече се губят от поглед.
А ето ги и Маричините езера - група от четири древни водоема, разположени стъпалообразно в Маричиния циркус, оформил се между Близнаците на запад, Маришки чал на юг и Манчо на югоизток. Намират се на височина от 2508 до 2301 м и дават началото на р. Тиха Марица, която, заедно с Права Марица, образува същинската река Марица. Две от езерата (второто и третото) са постоянни, а останалите две пресъхват през лятото.
Наближава пладне, а ние атакуваме Големия и Малкия близнак.
Изкачването на Близнаците е полегато, а оттеглящата се мъгла разкрива панорама във всички посоки. Вижда се Мальовишкият дял на Рила (на запад), а също Белмекенският (на изток). На места пътеката върви по самия ръб на пропастта и сякаш се губи в нищото.
След неколкократни срещи с една пъргава кошута, която ни пресича пътя на дълги подскоци, най-сетне достигаме до Преслапа - последната седловина преди голямото изкачване на балканския първенец. Тук височината е 2633 м. На изток ясно се откроява долината по горното поречие на Марица с едноименните езера.
Южният склон на Мусала не е толкова популярен както северния, откъдето атакуват върха повечето туристи. Затова пък той е далеч по-полегат. Привсе това, изкачването не е никак леко. Последното ни спиране е при гроба на Георги Стоименов - алпинист от 30-те години на миналия век. Трагичната кончина на катерача е описана в няколко вълнуващи страници на Ламар. Бледосинята сграда на обсерваторията при Мусала вече съвсем ясно се откроява на фона на прочистеното небе.
Последните метри са спиращи дъха - както във физическо, така и в панорамно отношение. Тъкмо преди да направим последните крачки до Мусала, отдясно ни приветства по-малкият брат на прочутия връх - Малка Мусала. До нея води разчленен хребет, наречен Трионите и представляващ изпитание за по-опитните смелчаци.
Най-сетне достигаме заветната цел. Но за връх Мусала и последвалото спускане надолу ще разкажа в следващата част.
Следва: Част III (вр. Мусала - х.Мусала)
Тук небето изглежда толкова близко, че ти идва да се протегнеш и да го пипнеш. А от комина на старата хижа се вие изкусителна струйка дим. Край бреговете на ледниковото езеро, между малките бунгала оттатък пътя и сред слънчевата площадка пред входа на хижата кипи от живот - тук от няколко дни се е настанила група полски туристи, които използват мястото за отправна база за покоряване на всички околни върхове.
Докато ни поднасят по паница гореща бобена чорба и обилна салата, гостоприемният домакин и неговата съпруга разказват всичко, което знаят за планината. Имаме късмет - утре се очаква времето по върховете да е слънчево и тихо, а и се очертава да пътуваме във веселата компания на поляците. Вечерта се наслаждаваме на уникалната атмосфера на това място, на шумната компания и греяната ракийка, а дълго след здрачаване все още оставаме под открито небе, за да се насладим на окъпаното в звездна светлина августовско небе.
На сутринта сме посрещнати от дружелюбния лай на местния четириног пазач. Полската група вече е нахлузила планинските обувки, натоварила е тежките раници по гърбовете и се кани да атакува отсрещните чукари. Наоколо цари бодро оживление - разнася се мирис на кафе и чай, на пържени филийки с боровинково сладко, а потропването на тояжки и щеки напомня, че трябва да побързаме, ако искаме да не изоставаме от тайфата.
Сбогуваме се с живописното Грънчарско езеро и като хвърляме няколко прощални погледа през рамо на хижата, напълваме дробовете с въздух и правим първата крачка нагоре.
Пътеката със синята маркировка върви право през урвата, а целта е високата седловина Джанка, която отделя водосборите на Бели Искър и Места. Край обраслата с клек и хвойна пътека изобилства от гъби.
След четирийсетина минути отново се обръщаме назад и с удивление установяваме, че хижата се е смалила до мъничко петънце в далечния дол под нас. Дали пък началното ни темпо не е твърде високо? Все пак цял ден път ни чака, трябва да разпределим добре силите си. Спираме горе на билото, за да поемем дъх и да се насладим на гледките. А ранното утринно слънце все тъй пече.
Превалът при Джанка е отправна точка за няколко ключови маршрута из Централна Рила - на запад за около 8 ч. могат да се достигнат Рибните езера, назад са Грънчар, Заврачица и Трещеник, напред в дълбоката пропаст върви отделна пътека към яз. Бели Искър, а нашата цел е надясно и на север - същинското било на Мусаленския дял на Рила.
Маркировката е зимна, поради липсата на дървета. Макар пилоните да са забити начесто, при такова стръмно изкачване следващият стълб изглежда някак недостижимо далеч. Отбелязаният наклон до следващия участък също изглежда страховито - но отказването е немислимо. Полската група все така трамбова бодро пред нас - срамота ще е да им се даваме!
След още няколкостотин метра, зад нас на югозапад вече се подава горният край на язовир Бели Искър. Това е най-големият изкуствен водоем в пределите на Рила, а зоната около него е строго охранявана - все пак това е стратегическа вододайна зона, а при стената има изграден и ВЕЦ.
Първото по-сериозно изпитание по билото е вр. Овчарец, или още Юрушки чал. Височината му е 2768 м., а при него няма лабаво - пътеката се изкачва директно горе след доста сериозно и стръмно катерене. Затова пък усилието си струва - оттук се открива първата 360-градусова гледка. На изток може да се види близко разположеният връх Песоклива вапа - осеян със ситен чакъл. А дълбоката долина на р. Ропалица донякъде напомня на Гранд каньон.
Червената маркировка ни отвежда все по на север, а каменистата пътека все така се вие по ръба на страховити зъбери и по-плоски била, обрасли с ниска рехава тревица и непрестанно брулени от ветровете. Откъм изток се задават бели къдели, а очакващият ни насреща Маришки чал започва застрашително да се забулва.
За щастие, слънцето упорито води своята битка с облаците, а ние редуваме късия ръкав с жилетките и якетата през десетина минути. Често поспираме, за да отдъхнем, да щракнем по някоя панорама и да вкусим от ледените води, които струят от всеки ручей наоколо.
Първите от голяма поредица езера се появяват отдясно - Ропалишките.
На запад в пропастта откъм Бели Искър тъмнеят непроходими борови гори.
Пътеката подсича откъм запад вр. Маришки чал (2765 м), за да се гмурне отново по билото към поредните грамади отсреща - Близнаците. Мъглата се стеле на талази - нахлува откъм изток и се процежда между краката ни. Отпред водачите на групата почти вече се губят от поглед.
А ето ги и Маричините езера - група от четири древни водоема, разположени стъпалообразно в Маричиния циркус, оформил се между Близнаците на запад, Маришки чал на юг и Манчо на югоизток. Намират се на височина от 2508 до 2301 м и дават началото на р. Тиха Марица, която, заедно с Права Марица, образува същинската река Марица. Две от езерата (второто и третото) са постоянни, а останалите две пресъхват през лятото.
Наближава пладне, а ние атакуваме Големия и Малкия близнак.
Изкачването на Близнаците е полегато, а оттеглящата се мъгла разкрива панорама във всички посоки. Вижда се Мальовишкият дял на Рила (на запад), а също Белмекенският (на изток). На места пътеката върви по самия ръб на пропастта и сякаш се губи в нищото.
След неколкократни срещи с една пъргава кошута, която ни пресича пътя на дълги подскоци, най-сетне достигаме до Преслапа - последната седловина преди голямото изкачване на балканския първенец. Тук височината е 2633 м. На изток ясно се откроява долината по горното поречие на Марица с едноименните езера.
Южният склон на Мусала не е толкова популярен както северния, откъдето атакуват върха повечето туристи. Затова пък той е далеч по-полегат. Привсе това, изкачването не е никак леко. Последното ни спиране е при гроба на Георги Стоименов - алпинист от 30-те години на миналия век. Трагичната кончина на катерача е описана в няколко вълнуващи страници на Ламар. Бледосинята сграда на обсерваторията при Мусала вече съвсем ясно се откроява на фона на прочистеното небе.
Последните метри са спиращи дъха - както във физическо, така и в панорамно отношение. Тъкмо преди да направим последните крачки до Мусала, отдясно ни приветства по-малкият брат на прочутия връх - Малка Мусала. До нея води разчленен хребет, наречен Трионите и представляващ изпитание за по-опитните смелчаци.
Най-сетне достигаме заветната цел. Но за връх Мусала и последвалото спускане надолу ще разкажа в следващата част.
Следва: Част III (вр. Мусала - х.Мусала)
