Краят на вечността
30 Aug 2011 15:33![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlКакво щеше да стане, ако можехме произволно и безпрепятствено да пътуваме напред и назад във времето, до която "точка" от него си пожелаем, и да променяме минали и бъдещи събития така, че да предотвратяваме злини, нещастия и най-общо казано неблагоприятни стечения на обстоятелствата? А ако можехме да изчисляваме кой е най-благоприятният сценарий при дадени обстоятелства и после да го осъществим безпогрешно? Нима това нямаше да доведе до всеобщо благоденствие на човечеството, просперитет, липса на болести, войни, бедност, завист и дори нещастни инциденти? Една перфектна утопия, нали?
А дали наистина е така? Как щеше този неспирен просперитет да се отрази на човечеството като общество? Дали нямаше да закърнее нашето желание да търсим сами нови начини за справяне с трудните обстоятелства, дали нямаше да се "разглезим" и да приемем за даденост вечното щастие и липса на злото? Дали нямаше да се откажем да търсим по-нататъшно развитие, дали нямаше да се затворим вътре в себе си, да спрем да мечтаем, защото вече сме постигнали всичко, да спрем да гледаме нагоре към звездите и с чисто и неподправено любопитство да се питаме: "а какво има там, отвъд"?
Когато се изкачваш по стръмен склон и преодоляваш всевъзможни трудности, мускулите и дробовете ти заякват. Тялото и духът ти се каляват. Свикваш с всякакви изпитания и нищо не може да те изплаши. Даже и краката ти да са целите надрани от тръните, а пръстите ти посинели от безспирното препъване в острите камъни, ти все пак накрая достигаш до върха - по-силен и по-уверен от всякога. А там те чака една невероятна гледка: цял нов хоризонт се разкрива пред теб, а отвъд него - още и още нови върхове, които ти веднага се впускаш да покориш, защото така сме устроени - на едно място просто не можем да стоим.
И така, дори съдбата, или случайността, или Бог, или както там го разбираме, да изпрати на пътя ти и най-сериозния и опасен противник, един натрапник отвън, който е равностоен на теб и който иска да премине през теб на път към своите си цели, ти вече ще си подготвен да му противостоиш и да се защитиш.
А сега да се върнем към предишната утопия. Ако си един самодоволен, с всичко осигурен, но мекушав невежа за обкръжаващия свят, един никому ненужен и за никого значим паразит върху тъканта на Време-Пространството, нима този нашественик не би те прегазил с един скок върху самодоволното ти лице, и не би те затрил завинаги от историята?
И въобще, кой има правото да решава коя от всичките всевъзможни "истории" е най-справедливата, кой сценарий е най-удачният и трябва да се осъществи за сметка на останалите? Кой го е избрал да решава и какви са критериите му? Може би спасяването на максимален брой човешки животи и щастия е най-висшата цел при бърникането в съдбините на човечеството? Но тогава какво да кажем на онези, които ще се наложи да бъдат пожертвани в името на по-голямото "количество щастие" като цяло? Нима те не са от значение? Цялото ли е по-важно или отделният човек? А без отделния човек, какво би представлявало Цялото?
Ето, тези въпроси изникват, докато четеш "Краят на Вечността" от Айзък Азимов. Прочетох я на един дъх, за един следобед. А въпросите не престават. А сред тях, още един, може би най-важният:
Доколко е способна любовта към един-единствен човек да прекатури целия ти свят, да те пречупи, да промени всичко, в което си вярвал, да преобърне всичко и да го насочи към самия теб, навътре, за да се вгледаш в себе си и да се попиташ: "това аз ли съм?" А след това да си готов да унищожиш целия свят и още безброй такива като него, само защото си повярвал, че там някъде отвъд, зад необозримото и недостижимо за теб Бъдеще, в Скритите Векове, когато теб отдавна вече ще те няма, стои скрит ключът към оцеляването на цялото Човечество. Но готов ли ще си да се довериш на тази любов безрезервно и да й повериш съдбата на милиарди в този и безброй други възможни Светове и Времена? И така - до края на Вечността?
Без повече заобикалки, горещо препоръчвам тази книга. Дано да намерите своите отговори.
А дали наистина е така? Как щеше този неспирен просперитет да се отрази на човечеството като общество? Дали нямаше да закърнее нашето желание да търсим сами нови начини за справяне с трудните обстоятелства, дали нямаше да се "разглезим" и да приемем за даденост вечното щастие и липса на злото? Дали нямаше да се откажем да търсим по-нататъшно развитие, дали нямаше да се затворим вътре в себе си, да спрем да мечтаем, защото вече сме постигнали всичко, да спрем да гледаме нагоре към звездите и с чисто и неподправено любопитство да се питаме: "а какво има там, отвъд"?
Когато се изкачваш по стръмен склон и преодоляваш всевъзможни трудности, мускулите и дробовете ти заякват. Тялото и духът ти се каляват. Свикваш с всякакви изпитания и нищо не може да те изплаши. Даже и краката ти да са целите надрани от тръните, а пръстите ти посинели от безспирното препъване в острите камъни, ти все пак накрая достигаш до върха - по-силен и по-уверен от всякога. А там те чака една невероятна гледка: цял нов хоризонт се разкрива пред теб, а отвъд него - още и още нови върхове, които ти веднага се впускаш да покориш, защото така сме устроени - на едно място просто не можем да стоим.
И така, дори съдбата, или случайността, или Бог, или както там го разбираме, да изпрати на пътя ти и най-сериозния и опасен противник, един натрапник отвън, който е равностоен на теб и който иска да премине през теб на път към своите си цели, ти вече ще си подготвен да му противостоиш и да се защитиш.
А сега да се върнем към предишната утопия. Ако си един самодоволен, с всичко осигурен, но мекушав невежа за обкръжаващия свят, един никому ненужен и за никого значим паразит върху тъканта на Време-Пространството, нима този нашественик не би те прегазил с един скок върху самодоволното ти лице, и не би те затрил завинаги от историята?
И въобще, кой има правото да решава коя от всичките всевъзможни "истории" е най-справедливата, кой сценарий е най-удачният и трябва да се осъществи за сметка на останалите? Кой го е избрал да решава и какви са критериите му? Може би спасяването на максимален брой човешки животи и щастия е най-висшата цел при бърникането в съдбините на човечеството? Но тогава какво да кажем на онези, които ще се наложи да бъдат пожертвани в името на по-голямото "количество щастие" като цяло? Нима те не са от значение? Цялото ли е по-важно или отделният човек? А без отделния човек, какво би представлявало Цялото?
Ето, тези въпроси изникват, докато четеш "Краят на Вечността" от Айзък Азимов. Прочетох я на един дъх, за един следобед. А въпросите не престават. А сред тях, още един, може би най-важният:
Доколко е способна любовта към един-единствен човек да прекатури целия ти свят, да те пречупи, да промени всичко, в което си вярвал, да преобърне всичко и да го насочи към самия теб, навътре, за да се вгледаш в себе си и да се попиташ: "това аз ли съм?" А след това да си готов да унищожиш целия свят и още безброй такива като него, само защото си повярвал, че там някъде отвъд, зад необозримото и недостижимо за теб Бъдеще, в Скритите Векове, когато теб отдавна вече ще те няма, стои скрит ключът към оцеляването на цялото Човечество. Но готов ли ще си да се довериш на тази любов безрезервно и да й повериш съдбата на милиарди в този и безброй други възможни Светове и Времена? И така - до края на Вечността?
Без повече заобикалки, горещо препоръчвам тази книга. Дано да намерите своите отговори.
