Пак дойде това време на годината

[asthfghl]

⚪️ По Йордановден пак си мерим патриотизма в градуси по Целзий и дълбочина на реката. „Мокрото хоро“ - сравнително нова атракция - вече минава за „древна традиция“, заснета от всички ъгли, с репортажи на живо, селфита от ледената вода и патриотичен екстаз по график. Камери, дронове, гайди и намазани примадони в народни носии създават усещането, че духовността без публика просто не важи, а който се усъмни, автоматично е „родоотстъпник“. Показният героизъм на камера, гайда и дрон удобно замества по-тихите, но по-трудни неща: отговорност, солидарност, уважение към вярата без спектакъл.
 

🟢 Междувременно набира скорост и кукерският сезон, когато маските стават сакрални артефакти, всяка чанова експлозия - „прабългарски код“, а всяка критична забележка - посегателство срещу националната идентичност. Очаквано, патриотичният контингент ще се активизира, за да ни обясни как шумът лекува, костюмите възраждат народа, а неследването на стадото е признак на духовна немощ. Между всеки две „автентични“ възклицания за корени и идентичност въздухът се насища с аромат на кебапчета, а фолклорът се превръща в декор за символно надвикване. Патриотизмът тук не е тихо усилие или отговорност, а шоу: колкото по-шумен, по-мокър и по-добре осветен, толкова се счита за по-истински - един перфектен повод за кресливо самодоволство.
 

🔴 А всъщност нито вярата, нито традицията имат нужда от хореография. Те оцеляват не чрез показност и лайкове, а чрез смисъл, мярка и уважение - качества, които трудно се побират в едно пряко включване по телевизията. Колкото и да не ви се вярва, патриотизмът не е екстремен спорт и не изисква публика. Той се вижда не в това колко сме мокри и гръмогласни веднъж в годината, а колко сме съпричастни през останалите 364 дни. И може би не всяко масово хоро в ледена вода е „духовност“ - понякога е просто добре режисиран егоизъм.