![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlПърво, длъжен съм да спомена. Обожавам Ирландия като цяло, както и почти всичко ирландско. А сега, след като разкрих този маловажен факт, хайде наистина да си поговорим за мача между Бокс и Ирландия. И предупреждавам - ако сте ирландски фен, по-добре изпийте една дълбока глътка малцово, защото това ще заболи повече от челен сблъсък с предната линия на ЮАР.
Първо най-важното: Ирландия не просто загуби един тест мач. Ирландия претърпя болезнено приземяване в реалността. Буквално се виждаше от екрана как дълго подклажданата самозаблуда се изпарява от очите на играчи и фенове в реално време. Играчите влязоха на терена напомпани и надъхани след една несъмнено задоволителна серия от успехи през последните години - победа над Бокс тук, сравнително добра серийка от победи там... и изведнъж цялата им ръгби общественост си повярва, че вече са станали световна свръхсила. Забавничко.
Само че още от първото меле в мача Спрингбокс ги сграбчиха за раменете и им рекоха: "Концентрирайте се, момци. Май сте забравили кой е шефът тук".
Това не беше просто някаква произволно дълга серия от мелета и схватки. То си беше урок по уважаване на наследството. Всеки рестарт на играта беше като печат в паспорт: "Добре дошли обратно в реалността!"
Ирландия изглеждаше като сбирщина ученици, опитващи се да спрат натоварен догоре пикап Хайлукс, който се търкаля надолу по хълма и няма спирачки. Групата им за схватка отстъпваше назад толкова бързо, че на охраната на стадиона й се наложи да им пише акт за превишена скорост.
И нека не се преструваме, че по някакъв начин са били "конкурентни" на съперника. Та ирландците прекараха повече време на колене в тоя мач, отколкото изправени! То си изглеждаше като 80-минутен йога курс, за който никога не са си и помисляли да се записват.
Бокс не играеха просто ръгби - те се бяха заели да провеждат строително-инженерен тест върху ирландския гръбнак.
И кое е най-забавното? Ирландците всъщност се стараеха. Виждаше се - усилието, паниката, отчаянието. Но да се опиташ да надвиеш ЮАР е като да се бориш срещу питбул с мокър чорап. Това не е смелост - то е по-скоро глупост. Или глупава наивност.
Специалистите и коментаторите често обичат да говорят за "структури", "системи", "фази". Да, тези неща важат срещу отбори, които искат да играят ръгбито като шах. И в повечето случаи е полезно. Но Бокс не го играят като шах. Те просто преобръщат масата и я използват като оръжие срещу теб. Ирландия донесе лаптоп в тоя мач. ЮАР донесе чук и разби лаптопа с няколко замаха.
А сега няколко думи и за дисциплината. Ирландците бяха толкова недисциплинирани, че половината им отбор прекара мача в зоната за изтърпяване на наказания, все едно бяха направили групова резервация на маса в кафене. Направиха пътечка между центъра на терена и страничната линия, сякаш чакаха на опашка пред натоварена тоалетна. В един момент Ирландия беше на терена с 12 души. Дванайсет! Това не е ръгби отбор — това е средно запълнена маршрутка.
Междувременно Бокс продължаваха да ги лашкат, все едно им бяха държанки.
И да, нека отговорим и на ирландските фенове, които ще кажат: "Ама резултатът не беше толкова голям, не отразява видяното на терена!“ Приятели, слушайте внимателно... Резултатът не беше голям, защото Бокс още на почивката спряха да се интересуват от точките. Те не дойдоха в Дъблин да бият с 30 точки разлика. Не. Дойдоха да изпратят послание - чрез болка. Те искаха Ирландия да усети последствията от всяка грешка, която е направила от 2017г насам.
Всяко наказание след неумело неутрализирана схватка беше като любовно писмо: "Помни си мястото". Всеки мол напомняше, че има Световна Ръгби Федерация (управлявана от ирландци)... а отвъд нея я има Южна Африка.
И в кръчмата винаги ще се намери онзи ирландски фен, който ще подвикне: "Ама ние и преди сме ви били!" Да, дори счупеният часовник е верен два пъти на ден. Но когато този часовник се опита да спре къртач, знаем как свършват нещата.
Ирландия си мислеше, че е построила наследство. Бокс им припомниха, че са построили пясъчен замък. Една вълна - и край. Този мач окончателно приключи спора. Изводите са ясни:
Ирландия е един много добър отбор. И толкоз.
А Южна Африка е неизбежна, неумолима, незаобиколима.
И ако ирландските фенове още искат да спорят - окей. Само им припомнете: последният път, когато са виждали схватки в този вид, вероятно е било в документален филм за краш тестове на автомобили, дето се блъскат в бетонна стена. А пластмасовото чучело зад седалката - в ролята му онзи ден бе именно прехваленият отбор на Ирландия.
