![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlЯнуари е чудесно време за посещение на чудновати скални образувания. Липсата на растителност в пейзажа ги кара да изпъкват и нито едно клонче не пречи на впечатляващата гледка. Една такава величествена панорама се разкрива над село Розовец, скътано в полите на Сърнена Средна гора. В неговите покрайнини се издига мегалитът Правите камъни, известен още като "Братята".
Маршрутът дотам:
Пътят от Брезово до Розовец е почти пуст, а и не особено добре поддържан. Тук времето сякаш е заседнало между две паралелни реалности. Село Розовец се е сгушило в едно безвремие. Неусетно навлизаме към центъра, въртим се из лабиринта от малки улички, които трябва да ни изкарат до площадчето, а сетне - до другия край на селото.
Старото име на Розовец е Рахманлий. Откога селото носи това име не е известно. Не е окончателно изяснен също така и произходът на наименованието Рахманлий. За това съществуват две хипотези. Според едната се предполага, че е наречено на турски големец на име Рахман. Известен е дори турски султан с такова име. Според мнението на Павел Делирадев, застъпено в книгата му „Принос към историческата география на Тракия“, наименованието идва от турската дума рахман, което в български превод ще рече „много милостив“. Пак според него възможно е наименованието да идва и от турската дума рахманий, което в български превод означава „божествен“.
Поемаме по пътеката, която извежда към горния, северозападен край на селото. Тук маршрутът минава по дере, което след наскорошните дъждове се е превърнало в кална вада. Наблизо, още след последните къщи на горната махала, се раздвояват два маршрута - единият към Правите камъни (накъдето сме се запътили ние), а другият към - Слънчевата врата. Нея ще я оставим за някое по-нататъшно посещение по тези места.
Отначало пътеката е добре маркирана с прясно заковани метални табели. На места преминава през клокочещи потоци, чието прескачане би било доста по-сериозно изпитание през един по-пълноводен период от годината.
Тази пътека съвсем скоро излиза на широк първокласен черен път, почти самолетна писта. Хващаме тази транс-средногорска магистрала, която ще следваме още цели 3 километра.
Розовец е типично планинско село. Разположено е в закътана котловина между билото на Средна гора и два рида, които се спускат от това било на юг. Трите най-високи върха на Сърнена Средна гора се извисяват точно над селото - това са Братан (1236 m), Самодивец и Сливово градище.
Планинските склонове вдясно са осеяни със скални групи. Подозираме, че някъде там ще да е и нашата цел - може би без да подозираме, дори вече би трябвало да я виждаме.
Минаваме покрай микроязовира и скоро след него табелите ни отклоняват вдясно. Вече сме надъхани да започваме същественото изкачване. Оттук нагоре теренът е, както обичат да го наричат баш-планинарите, "техничен".
Странните скални формации започват да се изреждат от двете страни на обраслата в гъсталак пътека буквално още с първите метри след отклонението от широкия черен път през долината.
В този най-екстремен участък маркировката вече е доста по-рехава и лесно може да се изтърве. На няколко пъти я губим, после си мислим, че сме я намерили (ама не!), но все пак някак успяваме да напреднем все в правилната посока. Като се има предвид и че нагоре към крайната цел всъщност има цели две отделни пътеки - "официална" и "не чак толкова". Ние явно ще се изкачим по първата, пък за втората ще му мислим по-нататък (по нея също има какво да се види).
Цялата денивелация до Правите камъни е всичко на всичко около 200 метра. Но какви! Има патешко ходене, има катерене, има и фитнес упражнения, единственото което няма - слава богу - са шипки и драки! След едночасово драпане и пъхтене най-сетне с облекчение достигаме целта.
Двата каменни блока са изправени върху изкуствено заравнена платформа. Под нея пък могат да се видят няколко скални ниши. Двете вертикални плочи са разположени така, че вътрешните им огладени стени са успоредни и между тях има проход с ширина около 80-90 см. Ориентацията е изток-запад, което навява мисли за наблюдения на изгреви и залези.
„Братята“ е наистина много подходящо име. Двата камъка се допълват визуално. Единият – върлинест, а другият – тантурест. Крачун и Малчо, може би? По-високият брат е изправен върху основа, по-тясна от метър, и контактува със скалата отдолу само в няколко точки. Височината му е около 6 метра. Изчислено е, че масата на всеки от двата камъка е около 60 тона. Природа или човешка ръка е създала тези чудесии? Или може би и двете, работещи в съзаклятие?
И двата камъка определено носят следи от обработка, включително и по контактните си повърхности. За жалост малко изследвания има по въпроса. Първите научни сведения за този мегалит идват едва от 2015 г.
Всъщност ако се разходите повече из непосредствения район, ще видите много други подобни скални формации. Полу-изправени плочи, скални ниши, „олтари“ и наченки на долмени. Равни скални подиуми с габаритите на хеликоптерни площадки. Разцепени, успоредни вертикални плочи. Целият район е осеян с примери как работят природните процеси. Почвата наоколо е пясъчник, който лесно се изветря и отнася от ерозията. В геоложките понятия за време най-малката мерна единица е „хилядолетие“ - и така за „кратко време“ по този стандарт почвата се отнася и открива скритите отдолу по-големи морени, които пък си остават там и никъде не мърдат. Изобщо, както се убедихме по-рано и при Скумсале, възможно е природа и човек да са работили заедно за оформянето на тези чудесии.
Въобще не ни се слиза по същия глигански път. Тук, след известно лутане, намираме вече алтернативната пътека надолу. Скоро се оказва, че отклонението си е струвало.
Към края, тъкмо преди излизането обратно на равното, минаваме през тези естествени каменни порти, които сякаш охраняват входа към приказното каменно царство горе.
Отново сме в местността Курталан, досами язовирчето в подножието на възвишението Копаната могила. Поглед назад и вече отдолу, когато сме наясно за какво да гледаме - ясно различаваме Правите камъни под билото. Излизаме от храсталака на горската магистрала и тепърва ни чакат нови 3 км наобратно.
Следва: част 5, Кутела.
Маршрутът дотам:
Пътят от Брезово до Розовец е почти пуст, а и не особено добре поддържан. Тук времето сякаш е заседнало между две паралелни реалности. Село Розовец се е сгушило в едно безвремие. Неусетно навлизаме към центъра, въртим се из лабиринта от малки улички, които трябва да ни изкарат до площадчето, а сетне - до другия край на селото.
Старото име на Розовец е Рахманлий. Откога селото носи това име не е известно. Не е окончателно изяснен също така и произходът на наименованието Рахманлий. За това съществуват две хипотези. Според едната се предполага, че е наречено на турски големец на име Рахман. Известен е дори турски султан с такова име. Според мнението на Павел Делирадев, застъпено в книгата му „Принос към историческата география на Тракия“, наименованието идва от турската дума рахман, което в български превод ще рече „много милостив“. Пак според него възможно е наименованието да идва и от турската дума рахманий, което в български превод означава „божествен“.
Поемаме по пътеката, която извежда към горния, северозападен край на селото. Тук маршрутът минава по дере, което след наскорошните дъждове се е превърнало в кална вада. Наблизо, още след последните къщи на горната махала, се раздвояват два маршрута - единият към Правите камъни (накъдето сме се запътили ние), а другият към - Слънчевата врата. Нея ще я оставим за някое по-нататъшно посещение по тези места.
Отначало пътеката е добре маркирана с прясно заковани метални табели. На места преминава през клокочещи потоци, чието прескачане би било доста по-сериозно изпитание през един по-пълноводен период от годината.
Тази пътека съвсем скоро излиза на широк първокласен черен път, почти самолетна писта. Хващаме тази транс-средногорска магистрала, която ще следваме още цели 3 километра.
Розовец е типично планинско село. Разположено е в закътана котловина между билото на Средна гора и два рида, които се спускат от това било на юг. Трите най-високи върха на Сърнена Средна гора се извисяват точно над селото - това са Братан (1236 m), Самодивец и Сливово градище.
Планинските склонове вдясно са осеяни със скални групи. Подозираме, че някъде там ще да е и нашата цел - може би без да подозираме, дори вече би трябвало да я виждаме.
Минаваме покрай микроязовира и скоро след него табелите ни отклоняват вдясно. Вече сме надъхани да започваме същественото изкачване. Оттук нагоре теренът е, както обичат да го наричат баш-планинарите, "техничен".
Странните скални формации започват да се изреждат от двете страни на обраслата в гъсталак пътека буквално още с първите метри след отклонението от широкия черен път през долината.
В този най-екстремен участък маркировката вече е доста по-рехава и лесно може да се изтърве. На няколко пъти я губим, после си мислим, че сме я намерили (ама не!), но все пак някак успяваме да напреднем все в правилната посока. Като се има предвид и че нагоре към крайната цел всъщност има цели две отделни пътеки - "официална" и "не чак толкова". Ние явно ще се изкачим по първата, пък за втората ще му мислим по-нататък (по нея също има какво да се види).
Цялата денивелация до Правите камъни е всичко на всичко около 200 метра. Но какви! Има патешко ходене, има катерене, има и фитнес упражнения, единственото което няма - слава богу - са шипки и драки! След едночасово драпане и пъхтене най-сетне с облекчение достигаме целта.
Двата каменни блока са изправени върху изкуствено заравнена платформа. Под нея пък могат да се видят няколко скални ниши. Двете вертикални плочи са разположени така, че вътрешните им огладени стени са успоредни и между тях има проход с ширина около 80-90 см. Ориентацията е изток-запад, което навява мисли за наблюдения на изгреви и залези.
„Братята“ е наистина много подходящо име. Двата камъка се допълват визуално. Единият – върлинест, а другият – тантурест. Крачун и Малчо, може би? По-високият брат е изправен върху основа, по-тясна от метър, и контактува със скалата отдолу само в няколко точки. Височината му е около 6 метра. Изчислено е, че масата на всеки от двата камъка е около 60 тона. Природа или човешка ръка е създала тези чудесии? Или може би и двете, работещи в съзаклятие?
И двата камъка определено носят следи от обработка, включително и по контактните си повърхности. За жалост малко изследвания има по въпроса. Първите научни сведения за този мегалит идват едва от 2015 г.
Всъщност ако се разходите повече из непосредствения район, ще видите много други подобни скални формации. Полу-изправени плочи, скални ниши, „олтари“ и наченки на долмени. Равни скални подиуми с габаритите на хеликоптерни площадки. Разцепени, успоредни вертикални плочи. Целият район е осеян с примери как работят природните процеси. Почвата наоколо е пясъчник, който лесно се изветря и отнася от ерозията. В геоложките понятия за време най-малката мерна единица е „хилядолетие“ - и така за „кратко време“ по този стандарт почвата се отнася и открива скритите отдолу по-големи морени, които пък си остават там и никъде не мърдат. Изобщо, както се убедихме по-рано и при Скумсале, възможно е природа и човек да са работили заедно за оформянето на тези чудесии.
Въобще не ни се слиза по същия глигански път. Тук, след известно лутане, намираме вече алтернативната пътека надолу. Скоро се оказва, че отклонението си е струвало.
Към края, тъкмо преди излизането обратно на равното, минаваме през тези естествени каменни порти, които сякаш охраняват входа към приказното каменно царство горе.
Отново сме в местността Курталан, досами язовирчето в подножието на възвишението Копаната могила. Поглед назад и вече отдолу, когато сме наясно за какво да гледаме - ясно различаваме Правите камъни под билото. Излизаме от храсталака на горската магистрала и тепърва ни чакат нови 3 км наобратно.
Следва: част 5, Кутела.
