![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlКогато споменем "потопената църква", навярно първата асоциация, която изплува в съзнанието ни, е за язовир Жребчево. Но една малко известна, а всъщност доста по-запазена и много красива потопена църква може да бъде посетена в близост до Павел баня - на бреговете на язовир Копринка. Това е църквата "Св. Атанасий" до село Виден.
До 1906 година името на селото е Карагитлии. Село Виден е голямо село до 1960 г. (800 жители), но строежът на язовира залива по-голямата част от селото и изселва много от тях, преселват се на 2 km в Павел баня. В центъра на „преместеното“ село Виден през лятото на 2006 година се прави първа копка за храм, който отново носи името на Св. Атанасий.
Името Виден е съвсем случайно. Някога, когато селото е било оттатък реката, на крачола, който се образува там, където Акдере се влива в Тунджа, тогава селото се е наричало Курухимитлий. И сега ливадите край северния бряг на Тунджа се казват Химитлийските ливади, а на самото място ясно личат следи от хоросанлии основи и остатки от старо селище.
През 60-те години на миналия век районът е залят от изградения язовир Копринка на река Тунджа и водите заливат село Виден и храма "Св. Атанасий".
През ранните месеци на годината хладното време е превърнало околните мочурища в ледена пързалка, която придава особено очарование на целия район.
До 1906 година името на селото е Карагитлии. Село Виден е голямо село до 1960 г. (800 жители), но строежът на язовира залива по-голямата част от селото и изселва много от тях, преселват се на 2 km в Павел баня. В центъра на „преместеното“ село Виден през лятото на 2006 година се прави първа копка за храм, който отново носи името на Св. Атанасий.
Името Виден е съвсем случайно. Някога, когато селото е било оттатък реката, на крачола, който се образува там, където Акдере се влива в Тунджа, тогава селото се е наричало Курухимитлий. И сега ливадите край северния бряг на Тунджа се казват Химитлийските ливади, а на самото място ясно личат следи от хоросанлии основи и остатки от старо селище.
През 60-те години на миналия век районът е залят от изградения язовир Копринка на река Тунджа и водите заливат село Виден и храма "Св. Атанасий".
През ранните месеци на годината хладното време е превърнало околните мочурища в ледена пързалка, която придава особено очарование на целия район.
След построяването на язовира храмът е изоставен и превърнат в обор за селските животни. Селото е преселено на днешното място. На голото поле могат да се видят само останки от доста запазени високи зидове и стени.
Кулата на камбанарията стои отделно от храма и е запазена в доста добър вид, като липсва само камбаната, стълбите и входната врата.
Храмът е без покрив, съборен, но въпреки атмосферните условия, на доста места мазилката е успяла да се запази в продължение на 70 години.
„Св. Атанасий“ е една от най-красивите църкви в региона. Тя всъщност се намирала в центъра на някогашната версия на село Виден - построена е между 1851-1854 г. и е била известна с най-кристалния камбанен звън.
На места се виждат останали очертанията по стените от стенописите и боята, които постепенно избледняват, заличавани от времето. Храмът е в доста лошо състояние и се нуждае от възстановяване.
Казват, че удивителната акустика на църквата можела да се мери с тази на Миланската скала, а тайната била в един строителен трик - майсторите зазидали в дуварите празни глинени гърнета по сложна схема, така че кухините перфектно да отразяват църковните песнопения. Църквата си имала и балкон, където в празнични дни се разполагал хорът.
Когато в средата на миналия век в България се развихря ударно строителство на язовири и ВЕЦ-ове, в изграждането на язовир „Копринка“ се включват бригадири от цяла България. През 60-те години каптираните от р. Тунджа водни маси заливат района и хората от Виден са принудени да се изселят на по-високо - там, където впоследствие възниква днешното село.
Последният етап от днешното вело-пътешествие ме отвежда през мочурливи и заблатени тресавища, а черният път се провира към мястото, където река Тунджа се излива в язовир Копринка.
Ледът е сковал повърхността на плитчините, а оловносивото небе се оглежда начумерено в искрящата сребърна тепсия отдолу.
Следва кратка атака на подстъпите към Балкана, където са се ширнали поля, засети с рози и лавандула. Този район неслучайно носи прозвището Розовата долина.
Решавам да убия последните два часа до влака с отбивка до етнографския комплекс "Дамасцена" край село Скобелево. Комплексът разполага с малък музей, огромна градина, ресторант, изкуствен водопад и розоварна, където посетителите могат да наблюдават производството на розово масло и да научат различни факти, характерни за Rosa Damascena и за произвежданото от нея масло.
В комплекса има старинна дестилерия, наречена "гюлапана", която е направена така, както са се правели инсталациите за получаване на розово масло в Розовата долина още преди повече от 340 години. Посетителите на комплекса могат да наблюдават демонстрация на процеса на розоварене през целия сезон и да усетят духа на старата традиция.
В близост до старата дестилерия гостите на комплекса могат да разгледат и съвременната работеща дестилерия и да наблюдават процеса на розоварене по време на неговия сезон. Новата инсталация работи също на принципа на водно-парната дестилация, но е изградена от големи съоръжения с по-голяма вместимост и с автоматизирани процеси на работа.
Тук заедно с производството на розово масло се произвежда и розова вода, което се прави в края на кампанията, когато намалява количеството на розовия цвят.
В ресторанта-градина може да се хапнат традиционния ястия и да се опита гюлова ракия сред огромно разнообразие от рози.
Парковото пространство, оформено при къмпинга на входа на комплекса, също прави впечатление. Със сигурност тук гъмжи от туристи през активния летен сезон.
Здрач се спуска над Розовата долина, а за мен е вече време да ударя спирачките на велосипеда и да дочакам влака за дома, докато с благоговение съзерцавам хипнотичните гледки към Балкана. Гара павел баня е ключова спирка на подбалканската жп линия и несъмнено ще остане притегателна точка за още много бъдещи пътешествия из този чудесен район.
Следва: част 4, Правите камъни.
Кулата на камбанарията стои отделно от храма и е запазена в доста добър вид, като липсва само камбаната, стълбите и входната врата.
Храмът е без покрив, съборен, но въпреки атмосферните условия, на доста места мазилката е успяла да се запази в продължение на 70 години.
„Св. Атанасий“ е една от най-красивите църкви в региона. Тя всъщност се намирала в центъра на някогашната версия на село Виден - построена е между 1851-1854 г. и е била известна с най-кристалния камбанен звън.
На места се виждат останали очертанията по стените от стенописите и боята, които постепенно избледняват, заличавани от времето. Храмът е в доста лошо състояние и се нуждае от възстановяване.
Казват, че удивителната акустика на църквата можела да се мери с тази на Миланската скала, а тайната била в един строителен трик - майсторите зазидали в дуварите празни глинени гърнета по сложна схема, така че кухините перфектно да отразяват църковните песнопения. Църквата си имала и балкон, където в празнични дни се разполагал хорът.
Когато в средата на миналия век в България се развихря ударно строителство на язовири и ВЕЦ-ове, в изграждането на язовир „Копринка“ се включват бригадири от цяла България. През 60-те години каптираните от р. Тунджа водни маси заливат района и хората от Виден са принудени да се изселят на по-високо - там, където впоследствие възниква днешното село.
Последният етап от днешното вело-пътешествие ме отвежда през мочурливи и заблатени тресавища, а черният път се провира към мястото, където река Тунджа се излива в язовир Копринка.
Ледът е сковал повърхността на плитчините, а оловносивото небе се оглежда начумерено в искрящата сребърна тепсия отдолу.
Следва кратка атака на подстъпите към Балкана, където са се ширнали поля, засети с рози и лавандула. Този район неслучайно носи прозвището Розовата долина.
Решавам да убия последните два часа до влака с отбивка до етнографския комплекс "Дамасцена" край село Скобелево. Комплексът разполага с малък музей, огромна градина, ресторант, изкуствен водопад и розоварна, където посетителите могат да наблюдават производството на розово масло и да научат различни факти, характерни за Rosa Damascena и за произвежданото от нея масло.
В комплекса има старинна дестилерия, наречена "гюлапана", която е направена така, както са се правели инсталациите за получаване на розово масло в Розовата долина още преди повече от 340 години. Посетителите на комплекса могат да наблюдават демонстрация на процеса на розоварене през целия сезон и да усетят духа на старата традиция.
В близост до старата дестилерия гостите на комплекса могат да разгледат и съвременната работеща дестилерия и да наблюдават процеса на розоварене по време на неговия сезон. Новата инсталация работи също на принципа на водно-парната дестилация, но е изградена от големи съоръжения с по-голяма вместимост и с автоматизирани процеси на работа.
Тук заедно с производството на розово масло се произвежда и розова вода, което се прави в края на кампанията, когато намалява количеството на розовия цвят.
В ресторанта-градина може да се хапнат традиционния ястия и да се опита гюлова ракия сред огромно разнообразие от рози.
Парковото пространство, оформено при къмпинга на входа на комплекса, също прави впечатление. Със сигурност тук гъмжи от туристи през активния летен сезон.
Здрач се спуска над Розовата долина, а за мен е вече време да ударя спирачките на велосипеда и да дочакам влака за дома, докато с благоговение съзерцавам хипнотичните гледки към Балкана. Гара павел баня е ключова спирка на подбалканската жп линия и несъмнено ще остане притегателна точка за още много бъдещи пътешествия из този чудесен район.
Следва: част 4, Правите камъни.
