![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlЗимните средногорски странствания продължават с обиколка из района на Павел баня. Първата интересна спирка е село Турия в сърцето на Розовата долина - родното място на Чудомир. А в неговите покрайнини се е притаила една малко известна забележителност - скалният феномен Пиростията.
Маршрутът:
Както много често се случва, за отправна точка на вело-пътешествието ми ще послужи ключовата жп гара Карлово, където, докато очаквам подбалканския влак от София за Бургас, компания ми прави една симпатична котка, която очевидно се мисли за папагал.
Скоро се озовавам при Павел баня - сравнително ново селище, основано след Освобождението от преселници именно от съседното село Турия край бреговете на река Тунджа. Покрай националното богатство – минералната вода, селцето се развива, появяват се някои почивни бази. От 10 ноември 1978 г. Павел баня е със статут на град.
Прави впечатление кокетният крайречен парк при Тунджа, който посреща посетителите на града още на входа.
При централната градска градина, редом с модерните балнеолечебни хотели, могат да се забележат и следите от една не толкова отдавна отминала епоха - бюст-паметникът на Георги Димитров прави компания на стари санаториуми и читалища, от които лъха на социализъм.
Няма как да бъде пропусната и голямата църква. След основаване на селището през 1879 г. населението на Павел баня построява храм "Рождество Богородично". През 1920 г. след земетресение започва строежът на нова църква със съдействието на кметството, църковното настоятелство и доброволния труд на жителите. Иконостасът е изработен от майстори на Тревненската школа. Иконите са дело на художниците Кирил Кънчев от Калофер и Мандов от Казанлък. Освещаването става на 21 Ноември 1924 година от старозагорския митрополит Павел.
Старата част на града може да се похвали с някои забележителни образци на традиционната българска архитектура.
Без много да се помайвам, се отправям на запад към село Турия - основната цел на днешното пътешествие. Още на входа на селото ме посреща страхотна гледка - полузамръзнал изкуствен водопад, образуван при един от праговете на Турийска река.
Сред многото забележителности на селото са и богатите кукерски традиции на местното население, отбелязани чрез интересна композиция при самия вход на Турия.
Турия пази спомени от богата и бурна история. Селото е било опожарено при падането под османска власт, а населението се е пръснало в Средна гора. Хората оцеляват и след години създават на това място сегашното село Турия. Селцето е малко, китно, сгушено в полите на Средна гора. Хората живеят задружно, сплотено и разчитат един на друг. Населението е изцяло българско. Това му помага да запази традициите и обичаите си.
Турия е известно като родното село на патриарха на българския хумор, писателя и художника Димитър Чорбаджийски – Чудомир. Той е познат както в България, така и далеч зад нейните граници със своите хумористични разкази. В тях той осмива човешките слабости и обществено-политическите недъзи.
Днес родната къща на Чудомир е отворена за посещения. Тук са изложени експозиции, запознаващи с жизнения и творческия път на писателя художник и картинна галерия. Документално-художествената експозиция в пристроената сграда съдържа оригинални ръкописи и лични документи, фотоси и факсимилета, предмети и вещи с водещи текстове и оценки на български писатели, художници и изкуствоведи. Картинната галерия ни среща с неповторимите образи, населили Чудомировия свят.
Решавам да отделя малко повече време за съзерцание на чудесния централен площад на Турия, преди да се отправя към следващия етап на вело-странстването.
Продължавам трийсетина метра и пред мен се открива една друга забележителност на селото. "Скокът" - така турийци наричат римския мост, който е над реката, която разделя селото по дължина. Атрактивни скали, невероятна гледка и специално място за всеки, който се докосне до тази магия. Има нещо специално в него, което те кара да седнеш и да се замислиш.
Пиростията е от по-неизвестните тракийски светилища, но не и от по-дребните. В интернет няма почти нищо по въпроса как да се намери въпросната Пиростия. Реално се оказва, че пътуването в тази посока е около километър и половина западно от Турия, като при една чешма встрани от пътя трябва да се поеме по маркирана с оранжеви табели пътека нагоре през гората.
Изкачвам се по гористата местност и стигам до „Дългите поляни”. Тук просто ти спира дъхът! Усещането е, че се чувстваш между земята и небето. Толкова величествено и завладяващо. Всеки туриец знае, че мястото е неописуемо и зареждащо. На това място всеки проблем изглежда незначителен и намира своето решение. Хората често ходят там, за да избягат от динамиката на ежедневието.
Пътеката до „Пиростията” е лека и приятна. След по-малко от час вече съм в подножието на причудливото скално образувание, останало от времето на древните траки. Забележителността мистериозно е скътана сред дебрите на Сърнена Средна гора - това по същество са 3 големи камъка, като един от тях лежи върху другите два.
В камъка, който се намира на върха, има издълбана дупка, в която се събира дъждовна вода. Легендата разказва, че на това място винаги има вода, дори и по време на суша. Ако се пие от нея, болният ще оздравее. „Пиростията” е защитен обект и всеки, който се докосне до магията й, си задава въпроса как са се появили тези камъни? Няма начин това да не е било тракийско светилище.
Информация за самото тракийско светилище също не може да се намери кой знае колко. Наречено е „Пиростията“, защото очевидно на някого му е заприличало на трикрака метална поставка, която някога се е слагала в огнището, а върху нея – съдовете за готвене. В древността подобно нещо се е наричало „трипод“. Това е предмет, свързан със символиката на числото три и с огъня и небето като израз на общуване с боговете. Това обяснение вече е по-близко до предназначението на светилището.
Между трите големи камъка, върху които перфектно е балансиран четвърти, се образува ниша, през която може да премине човек.
Няма как, ще постоя доста време на камъните. Макар скътани в гората, от един от тях се разкрива прекрасна гледка към вече разбуждащата се от зимен сън планина. Няма други хора и мястото си е единствено и само за мен.
След дежурния обяд при основната забележителност по маршрута, наобикалям още малко и най-сетне поемам по обратния път. Доста е чиста и запазена местността за разлика от подобни дестинации (примерно мегалитът в Бузовград е затънал в боклуци). Като цяло пътят е около километър и половина, без сериозни денивелации. За по-мързеливите, в началото на пътеката има удобно място да се остави колата. На отиване преходът до Пиростията е около 45 минути, а на връщане – дори под 30. Ако се чудите къде ви се ходи в някой слънчев ден – това е мястото.
Следва: част 3, Село Виден и Потопената църква.
Маршрутът:
Както много често се случва, за отправна точка на вело-пътешествието ми ще послужи ключовата жп гара Карлово, където, докато очаквам подбалканския влак от София за Бургас, компания ми прави една симпатична котка, която очевидно се мисли за папагал.
Скоро се озовавам при Павел баня - сравнително ново селище, основано след Освобождението от преселници именно от съседното село Турия край бреговете на река Тунджа. Покрай националното богатство – минералната вода, селцето се развива, появяват се някои почивни бази. От 10 ноември 1978 г. Павел баня е със статут на град.
Прави впечатление кокетният крайречен парк при Тунджа, който посреща посетителите на града още на входа.
При централната градска градина, редом с модерните балнеолечебни хотели, могат да се забележат и следите от една не толкова отдавна отминала епоха - бюст-паметникът на Георги Димитров прави компания на стари санаториуми и читалища, от които лъха на социализъм.
Няма как да бъде пропусната и голямата църква. След основаване на селището през 1879 г. населението на Павел баня построява храм "Рождество Богородично". През 1920 г. след земетресение започва строежът на нова църква със съдействието на кметството, църковното настоятелство и доброволния труд на жителите. Иконостасът е изработен от майстори на Тревненската школа. Иконите са дело на художниците Кирил Кънчев от Калофер и Мандов от Казанлък. Освещаването става на 21 Ноември 1924 година от старозагорския митрополит Павел.
Старата част на града може да се похвали с някои забележителни образци на традиционната българска архитектура.
Без много да се помайвам, се отправям на запад към село Турия - основната цел на днешното пътешествие. Още на входа на селото ме посреща страхотна гледка - полузамръзнал изкуствен водопад, образуван при един от праговете на Турийска река.
Сред многото забележителности на селото са и богатите кукерски традиции на местното население, отбелязани чрез интересна композиция при самия вход на Турия.
Турия пази спомени от богата и бурна история. Селото е било опожарено при падането под османска власт, а населението се е пръснало в Средна гора. Хората оцеляват и след години създават на това място сегашното село Турия. Селцето е малко, китно, сгушено в полите на Средна гора. Хората живеят задружно, сплотено и разчитат един на друг. Населението е изцяло българско. Това му помага да запази традициите и обичаите си.
Турия е известно като родното село на патриарха на българския хумор, писателя и художника Димитър Чорбаджийски – Чудомир. Той е познат както в България, така и далеч зад нейните граници със своите хумористични разкази. В тях той осмива човешките слабости и обществено-политическите недъзи.
Днес родната къща на Чудомир е отворена за посещения. Тук са изложени експозиции, запознаващи с жизнения и творческия път на писателя художник и картинна галерия. Документално-художествената експозиция в пристроената сграда съдържа оригинални ръкописи и лични документи, фотоси и факсимилета, предмети и вещи с водещи текстове и оценки на български писатели, художници и изкуствоведи. Картинната галерия ни среща с неповторимите образи, населили Чудомировия свят.
Решавам да отделя малко повече време за съзерцание на чудесния централен площад на Турия, преди да се отправя към следващия етап на вело-странстването.
Продължавам трийсетина метра и пред мен се открива една друга забележителност на селото. "Скокът" - така турийци наричат римския мост, който е над реката, която разделя селото по дължина. Атрактивни скали, невероятна гледка и специално място за всеки, който се докосне до тази магия. Има нещо специално в него, което те кара да седнеш и да се замислиш.
Пиростията е от по-неизвестните тракийски светилища, но не и от по-дребните. В интернет няма почти нищо по въпроса как да се намери въпросната Пиростия. Реално се оказва, че пътуването в тази посока е около километър и половина западно от Турия, като при една чешма встрани от пътя трябва да се поеме по маркирана с оранжеви табели пътека нагоре през гората.
Изкачвам се по гористата местност и стигам до „Дългите поляни”. Тук просто ти спира дъхът! Усещането е, че се чувстваш между земята и небето. Толкова величествено и завладяващо. Всеки туриец знае, че мястото е неописуемо и зареждащо. На това място всеки проблем изглежда незначителен и намира своето решение. Хората често ходят там, за да избягат от динамиката на ежедневието.
Пътеката до „Пиростията” е лека и приятна. След по-малко от час вече съм в подножието на причудливото скално образувание, останало от времето на древните траки. Забележителността мистериозно е скътана сред дебрите на Сърнена Средна гора - това по същество са 3 големи камъка, като един от тях лежи върху другите два.
В камъка, който се намира на върха, има издълбана дупка, в която се събира дъждовна вода. Легендата разказва, че на това място винаги има вода, дори и по време на суша. Ако се пие от нея, болният ще оздравее. „Пиростията” е защитен обект и всеки, който се докосне до магията й, си задава въпроса как са се появили тези камъни? Няма начин това да не е било тракийско светилище.
Информация за самото тракийско светилище също не може да се намери кой знае колко. Наречено е „Пиростията“, защото очевидно на някого му е заприличало на трикрака метална поставка, която някога се е слагала в огнището, а върху нея – съдовете за готвене. В древността подобно нещо се е наричало „трипод“. Това е предмет, свързан със символиката на числото три и с огъня и небето като израз на общуване с боговете. Това обяснение вече е по-близко до предназначението на светилището.
Между трите големи камъка, върху които перфектно е балансиран четвърти, се образува ниша, през която може да премине човек.
Няма как, ще постоя доста време на камъните. Макар скътани в гората, от един от тях се разкрива прекрасна гледка към вече разбуждащата се от зимен сън планина. Няма други хора и мястото си е единствено и само за мен.
След дежурния обяд при основната забележителност по маршрута, наобикалям още малко и най-сетне поемам по обратния път. Доста е чиста и запазена местността за разлика от подобни дестинации (примерно мегалитът в Бузовград е затънал в боклуци). Като цяло пътят е около километър и половина, без сериозни денивелации. За по-мързеливите, в началото на пътеката има удобно място да се остави колата. На отиване преходът до Пиростията е около 45 минути, а на връщане – дори под 30. Ако се чудите къде ви се ходи в някой слънчев ден – това е мястото.
Следва: част 3, Село Виден и Потопената църква.
