![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlСело Орешари е едно от онези села фантоми, които все още съществуват на картата, но жители в тях няма. Малко популярна е едноименната защитена местност, където се намира най-забележимият природен феномен в района - Скалната арка. Районът обаче крие още куп неподозирани съкровища, начело с една уникална пещера, известна като Поп Мартиновата дупка.
Навесът Арката е разположен на височина от 100 м в скалния масив на южния бряг на река Арда, близо до моста на пътя за Орешари. Районът се отличава с характерния за Източните Родопи хълмист до нископланински релеф, осеян с древни седиментни и вулканични скали. За отправна точка както към Арката, така и към Поп Мартиновата дупка, служи завоят с чешмата на около половин километър нагоре по пътя след пресичане на моста.
Най-напред поемаме в източна посока по стръмна пътека, която се връща обратно към моста, но вече на стотина метра по-нависоко от шосето. Провирайки се през обрасли с шубраци скатове, бавно напредваме към крайната точка, а по пътя поспираме почти на всеки десетина метра, изумени от невероятното разнообразие от скални форми. Тук няма начин да не си представим как преди хилядолетия по тези места са обитавали малки групи първобитни наши предшественици.
В последния етап от краткото ходене пътеката става почти равна, минава през гората и не е широко прокарана. Налага се да се привеждаме и да се промушваме между храстите, докато стигнем до място, което е малко по-открито и част от дърветата и храстите са изсечени - вероятно за да открият по-широка гледка към долината на Арда, която се е проснала в подножието на стръмния склон. Вижда се Лъвската глава и голямата скала Кован кая с трапецовидните ниши, които изглеждат толкова близо, че сякаш ако се протегнеш, ще ги докоснеш.
Някъде там, под отсрещния скален венец, се намират и изумителните гробници при Пчелари.
Поп Мартиновата дупка представлява неголям скален отвор на височина около 4 м от земята. Тук е пригодена дървена стълба, подпряна на скалата. Както предполага и самото й име, пещерата се свързва с воеводата поп Мартин, който я е използвал като своя обител и скривалище. Според писанията поп Мартин бил най-довереният човек и близък съратник на страховития Вълчан войвода. Преди да стане хайдутин, той бил свещенослужител, но след като османските потисници поругали семейната му чест, той тръгнал да мъсти за себе си и за другите озлочестени българи. Попът събрал дружина, която въздавала справедливост и отмъщавала за сторените злини на беззащитното население. Четата му се присъединила към тази на Вълчан войвода и заедно с неговото, името на поп Мартин се носело от уста на уста от Русе през Балкана и Родопите, та чак до Странджа. Четите обикаляли из гори и планини и навсякъде из страната имали свои укрития.
Говори се, че едно от скривалищата на поп Мартин била тъкмо тази естествена скална пещера, която можела да побере десетина души. Там се криел той заедно с хората си. За Поп Мартиновата дупка и за личността на попа съществуват много митове и легенди, привличащи особено интереса на иманярите заради слуховете за голямото богатство, което е било скрито в района.
Не много известен факт е, че Поп Мартиновата дупка се е появила хилядолетия, преди родопският свещеник да започне да я ползва за своя килия и че това всъщност е скална гробница. Счита се, че съществуват връзки и зависимости между тази скална гробница и онези, които се намират в Хамбар кая. Не само изключително близкото им местоположение, но и някои характерни особености, дават основание да се предполага, че те имат еднакъв произход и функционална роля. Една от най-забелжимите прилики е трапецовидната форма, която можем да откроим. Друга обща характеристика е наличието на култови скални ниши в близост до гробниците. Това обстоятелство подкрепя извода, че те са били привилегия само на заможните членове на обществото, а за останалите хора са били отредени нишите – обикновено в близост до гробницата, в която е бил погребван техният господар, вожд или жрец.
След двайсетина минути връщане по същата пътека отново излизаме при чешмата край пътя, откъдето подхващаме същинската част от днешното странстване. Подходът към феноменалната Скална арка е различен и отвежда в западна посока, като подсича откъм север подножието на огромния скален венец.
По целия скален отвес, където е разположена и Арката, могат да се преброят осем пещери с различна дълбочина и височина. Именно те са превърнали природния феномен Арката и в обиталище за древните хора. Експедиция, ръководена от д-р Стефанка Иванова, попада на следи от древни заселници преди години. Открити са каменни оръдия от късната каменна ера - доказателство, че в тези пещери са живели хора преди много хилядолетия.
Най-сетне достигаме до самото подножие на Арката. Гигантът с височина 30 метра и дължина 80 метра впечатлява както с мащаба си, така и с правилно оформения си свод, за който се смята, че е естествено образуван.
Сериозните научни изследвания на Арката започват едва от 2007 г. Резултатите от тези проучвания са в основата на разрешаването на основни научни проблеми, свързани с културната принадлежност на пребиваващите в този район човешки групи, хронологическото определяне на периодите на заселване, мястото на този феноменален паметник в цивилизацията на човешките общности, обитавали този район на Балканския полуостров от началото на човешката история.
Най-дълбоката от осемте пещери се намира в самата Арка. Размерите й са наистина внушителни. Входът е ограден с камъни, които предпазват посетителите от внезапно натъкване на двуметровия изкоп, който археолозите са направили в началото на пещерата.
По-навътре в тъмната пещера въздухът е задушлив, а подът е осеян с гуано. Тук човек попада в прилеповото царство. По това време на годината пещерните обитатели естествено спят зимен сън, но през активния сезон шумът от тях е оглушителен.
Но това съвсем не е краят на пътешествието. На около километър по-нататък пътеката се изкачва зад гърба на Арката и следва гърбицата на хребета, за да се изкачи на самия ръб на платото отгоре. Озовали се на самата граница на бездната, притаяваме дъх в съзерцание на невероятната панорама.
Тук Арда прави широк завой от северозапад към североизток, като заобикаля легендарната скала Кован кая откъм юг и, вече укротила своя ход далеч след каскадите под стената на яз.Студен кладенец, се устремява към Маджарово и Ивайловград.
Защитената местност "Орешари" крие още една изненада за десерт - късноантичната крепост Каябаши. Основните останки от стария й зид могат да бъдат забелязани на стотина метра по-навътре от скалния ръб, а край тях се провира продължението на едва забележимата пътека, която прави пълен кръг откъм изток, за да се върне в изходната точка в подножието на височината.
Вземаме си довиждане с незабравимата гледка към Кован кая и започваме спускането към долината.
След около километър и половина спускане все покрай пресъхналото дере, кръгът се затваря, а потъналият в шума горски път стръмно слиза при чешмата край пътя. Време е да се отправим към последния етап от днешното пътешествие.
Следва: част 7, Каменните гъби.
Навесът Арката е разположен на височина от 100 м в скалния масив на южния бряг на река Арда, близо до моста на пътя за Орешари. Районът се отличава с характерния за Източните Родопи хълмист до нископланински релеф, осеян с древни седиментни и вулканични скали. За отправна точка както към Арката, така и към Поп Мартиновата дупка, служи завоят с чешмата на около половин километър нагоре по пътя след пресичане на моста.
Най-напред поемаме в източна посока по стръмна пътека, която се връща обратно към моста, но вече на стотина метра по-нависоко от шосето. Провирайки се през обрасли с шубраци скатове, бавно напредваме към крайната точка, а по пътя поспираме почти на всеки десетина метра, изумени от невероятното разнообразие от скални форми. Тук няма начин да не си представим как преди хилядолетия по тези места са обитавали малки групи първобитни наши предшественици.
В последния етап от краткото ходене пътеката става почти равна, минава през гората и не е широко прокарана. Налага се да се привеждаме и да се промушваме между храстите, докато стигнем до място, което е малко по-открито и част от дърветата и храстите са изсечени - вероятно за да открият по-широка гледка към долината на Арда, която се е проснала в подножието на стръмния склон. Вижда се Лъвската глава и голямата скала Кован кая с трапецовидните ниши, които изглеждат толкова близо, че сякаш ако се протегнеш, ще ги докоснеш.
Някъде там, под отсрещния скален венец, се намират и изумителните гробници при Пчелари.
Поп Мартиновата дупка представлява неголям скален отвор на височина около 4 м от земята. Тук е пригодена дървена стълба, подпряна на скалата. Както предполага и самото й име, пещерата се свързва с воеводата поп Мартин, който я е използвал като своя обител и скривалище. Според писанията поп Мартин бил най-довереният човек и близък съратник на страховития Вълчан войвода. Преди да стане хайдутин, той бил свещенослужител, но след като османските потисници поругали семейната му чест, той тръгнал да мъсти за себе си и за другите озлочестени българи. Попът събрал дружина, която въздавала справедливост и отмъщавала за сторените злини на беззащитното население. Четата му се присъединила към тази на Вълчан войвода и заедно с неговото, името на поп Мартин се носело от уста на уста от Русе през Балкана и Родопите, та чак до Странджа. Четите обикаляли из гори и планини и навсякъде из страната имали свои укрития.
Говори се, че едно от скривалищата на поп Мартин била тъкмо тази естествена скална пещера, която можела да побере десетина души. Там се криел той заедно с хората си. За Поп Мартиновата дупка и за личността на попа съществуват много митове и легенди, привличащи особено интереса на иманярите заради слуховете за голямото богатство, което е било скрито в района.
Не много известен факт е, че Поп Мартиновата дупка се е появила хилядолетия, преди родопският свещеник да започне да я ползва за своя килия и че това всъщност е скална гробница. Счита се, че съществуват връзки и зависимости между тази скална гробница и онези, които се намират в Хамбар кая. Не само изключително близкото им местоположение, но и някои характерни особености, дават основание да се предполага, че те имат еднакъв произход и функционална роля. Една от най-забелжимите прилики е трапецовидната форма, която можем да откроим. Друга обща характеристика е наличието на култови скални ниши в близост до гробниците. Това обстоятелство подкрепя извода, че те са били привилегия само на заможните членове на обществото, а за останалите хора са били отредени нишите – обикновено в близост до гробницата, в която е бил погребван техният господар, вожд или жрец.
След двайсетина минути връщане по същата пътека отново излизаме при чешмата край пътя, откъдето подхващаме същинската част от днешното странстване. Подходът към феноменалната Скална арка е различен и отвежда в западна посока, като подсича откъм север подножието на огромния скален венец.
По целия скален отвес, където е разположена и Арката, могат да се преброят осем пещери с различна дълбочина и височина. Именно те са превърнали природния феномен Арката и в обиталище за древните хора. Експедиция, ръководена от д-р Стефанка Иванова, попада на следи от древни заселници преди години. Открити са каменни оръдия от късната каменна ера - доказателство, че в тези пещери са живели хора преди много хилядолетия.
Най-сетне достигаме до самото подножие на Арката. Гигантът с височина 30 метра и дължина 80 метра впечатлява както с мащаба си, така и с правилно оформения си свод, за който се смята, че е естествено образуван.
Сериозните научни изследвания на Арката започват едва от 2007 г. Резултатите от тези проучвания са в основата на разрешаването на основни научни проблеми, свързани с културната принадлежност на пребиваващите в този район човешки групи, хронологическото определяне на периодите на заселване, мястото на този феноменален паметник в цивилизацията на човешките общности, обитавали този район на Балканския полуостров от началото на човешката история.
Най-дълбоката от осемте пещери се намира в самата Арка. Размерите й са наистина внушителни. Входът е ограден с камъни, които предпазват посетителите от внезапно натъкване на двуметровия изкоп, който археолозите са направили в началото на пещерата.
По-навътре в тъмната пещера въздухът е задушлив, а подът е осеян с гуано. Тук човек попада в прилеповото царство. По това време на годината пещерните обитатели естествено спят зимен сън, но през активния сезон шумът от тях е оглушителен.
Но това съвсем не е краят на пътешествието. На около километър по-нататък пътеката се изкачва зад гърба на Арката и следва гърбицата на хребета, за да се изкачи на самия ръб на платото отгоре. Озовали се на самата граница на бездната, притаяваме дъх в съзерцание на невероятната панорама.
Тук Арда прави широк завой от северозапад към североизток, като заобикаля легендарната скала Кован кая откъм юг и, вече укротила своя ход далеч след каскадите под стената на яз.Студен кладенец, се устремява към Маджарово и Ивайловград.
Защитената местност "Орешари" крие още една изненада за десерт - късноантичната крепост Каябаши. Основните останки от стария й зид могат да бъдат забелязани на стотина метра по-навътре от скалния ръб, а край тях се провира продължението на едва забележимата пътека, която прави пълен кръг откъм изток, за да се върне в изходната точка в подножието на височината.
Вземаме си довиждане с незабравимата гледка към Кован кая и започваме спускането към долината.
След около километър и половина спускане все покрай пресъхналото дере, кръгът се затваря, а потъналият в шума горски път стръмно слиза при чешмата край пътя. Време е да се отправим към последния етап от днешното пътешествие.
Следва: част 7, Каменните гъби.
