![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlИзточните Родопи са пълни с мистика, необяснимост и едно сладко безвремие. Нищо не е такова, каквото в големия град – въздухът е по-лек за дишане, а хората - по-непринудени. Тук има толкова много места, към които искаш да се връщаш отново и отново. Всеки път откриваш по едно ново лице и ги преживяваш по различен начин. Едно от тях е въженият мост над яз. Студен кладенец, водещ към село Лисиците.
Отправна точка към откъснатото от света село Лисиците е вече добре известното Широко поле, което се намира на 10 км източно от Кърджали. Когато асфалтът свърши е време да паркираме автомобила. Оттук може да се продължи по добре утъпкан път, който се движи успоредно на жп линията и язовира. Един алтернативен вариант за любителите на по-панорамни разходки е пътечката, която плътно следва жп линията за Кърджали. Тя прави широк завой на юг и югозапад все по скалния ръб, почти отвесно надвиснал над най-тясната част от язовира.
Вървим по каменистия терен край траверсите и час по час вдигаме поглед към чукарите на Асара - тъкмо там, където допреди малко сме трамбовали нагоре по склона на път за крепостта Моняк. Сега височината изглежда доста значителна, а върхът - почти непристъпен. Разбира се, това е бил и замисълът на жителите и защитниците на крепостта, която е имала включово значение за контролирането на теснините по долината на река Арда.
Разходката от края на с. Широко поле до с. Лисиците е лека и приятна. Отнема не повече от 30-40 мин. Движейки се покрай жп линията, язовирът остава отляво. Често в него могат да се забележат рибарски лодки и причудливи птици, които гнездят в района.
Спирка Момина скала бележи тъкмо мястото, където трябва да се отклоним вляво от трасето на релсите и да навлезем в млада борова горичка. Първоначалният оглед не дава яснота кое населено място се обслужва от тази железопътна спирка, но скоро ще се уверим, че такова всъщност в околността наистина има. Влакът Кърджали - Димитровград минава два пъти на ден и спира именно тук, така че това също е вариант за достигане на въжения мост и село Лисиците.
Най-сетне, ето го и него! Най-големият въжен мост в България, оприличаван на Голдън гейт в Сан Франциско, е единствената връзка на жителите на село Лисиците със света. Мостът не се поддържа, а друг път към селото на практика няма. Представете си да живеете на място, където няма магазин, няма аптека, няма лекар, няма дори път. Живот на остров - звучи примамливо за любителите на приключения, но не и за двайсетте жители на едно българско село, за които това е всекидневно предизвикателство.
Засушливото лято е оставило своите следи по крайбрежните скали - добре личи къде е било нивото на водата преди и колко значителен е спадът на водния запас на язовир Студен кладенец сега.
Места, които допреди няколко месеца са били покрити с вода, сега са обагрени в зелено и кафяво и служат за пасбища на местните скотовъди.
В миналото жителите на село Лисиците използвали малък въжен мост над река Върбица, за да стигнат до града. През 50-те години на миналия век обаче бил изграден яз. Студен кладенец, водите му залели широката долина на Арда и се наложило да бъде построен нов, по-солиден мост в най тясната му част, за да не остане селото напълно откъснато от останалия свят. Новото съоръжение било дълго цели 260 метра! От построяването му до началото на 90-те години по моста не били правени никакви ремонтни дейности. Дървените му дъски били изгнили, а носещите стоманени въжета – ръждясали. През зимата на 1993 г. един от местните жители се връщал от съседното село и докато минавал по моста, едно от въжетата се скъсало и той паднал в ледените води. Съселяните му едва го извадили, но за съжаление той почитал от измръзване. След този случай започва незабавен ремонт на моста. Днес той е в много добро състояние, като изключим няколкото счупени дъски. Въпреки това няма от какво да се притеснявате, когато минавате по него!
Ако стъпвате на моста за първи път, трябва да знаете, че той се поклаща леко, но няма от какво да се притеснявате. Тук-там има напукани и счупени греди, но ако си гледате в краката, всичко ще е наред. За да се полюбувате на гледките около вас, просто поспрете. Има достатъчно място да се разминете спокойно с другите посетители. Парапетите са здрави и високи, а над главите си ще видите стоманените въжета, които вдъхват кураж и увереност .
На моста могат да се срещнат и много рибари, които си пробват късмета. Явно благодарение на честото му споменаване в съвременните пътеводители мястото е станало популярно, защото в празничния ден винаги се срещат доста туристи.
Вече сме на отсрещния бряг, откъдето възвишението Асара с крепостта Моняк се виждат по друг, също толкова любопитен ъгъл. Зад гърба ни пък се издига друга, малко по-ниска височина, на чийто далечен край ни чака следващата голяма забележителност в този район - чудните скални ниши при Чит кая.
От моста към селото води кратък чакълен път, който е единствената използваема връзка между Лисиците и външния свят. С изумление установяваме, че тук не липсват и по-дълго пребиваващи туристи, тъй като не след дълго срещаме възрастна жена, повела няколко чужденци, които са помъкнали тежки туристически куфари по неравния път към селото.
На входа на селото ще ви посрещне едно старо дърво, наполовина кухо, на което преди време са висели туристически табели за скално-култовия комплекс „Чит кая“, но днес от тях няма и следа.
Интересна е селската чешма, на която има монтирана ръчна водна помпа, от която потича студена вода.
Все още не е открит човек, който да обясни недвусмислено защо селото се казва Лисиците. Според местните там няма никакви лисици. Друго, което очевидно няма, е асфалтов път и никога не е имало. До селото се стига само по въжения мост или с лодка по яз. Студен кладенец. По-късно става ясно, че съществува и 10 км коларски път между селата Летовник и Лисиците, който обаче не може да бъде изминат с всеки автомобил.
Тук, разхождайки се между каменните къщи, може да видите стада овце и крави, а по пасищата до гората – зайци и сърни, които ще ви погледнат недоверчиво и бавно ще се отдалечат.
Някога селото е било изцяло турско, но в по-ново време там се заселват и българи. Днес постоянните му жители са около двайсетина, които споделят, че рядко ходят до града. Гледат животни и това им е основното препитание. Живеят скромно, но посрещат всеки с усмивка и „добре дошъл“. Къщите им са от камък, а пътеките - потънали в зеленина и билки. Някога тук е имало детска градина, училище, магазин, но никога пътища. Днес, ако местните имат нужда от нещо, минават по моста, който е връзката им със света.
Село Лисиците сякаш е отдавна забравена отломка от един друг свят – на безвремие и лекота. Потайно е, хем е някак далечно, хем от всяко кьоше струи уют.
Минаваме по тесни сокаци между стари, обезлюдени къщи, някои от които съборени от тежестта на времето или с паднали покриви и дувари. Това село не е като другите български села, в които може да се види каруца или автомобил. Вместо това, тук всеки жител си има лодка. Всъщност останки от големи лодки, които преди много десетилетия са набраздявали синята шир на язовир Студен кладенец, могат да се видят още в началото на прехода, при бреговете досами село Широко поле.
Село Лисиците живее в свой собствен свят десетки, а може би стотици години назад във времето. То е бленувана идилия за онези, които търсят усамотението и уединението. Тук улиците представляват утъпкани пътеки, криволичещи между каменните зидове на къщите. Тук сякаш не се случва нищо. Времето е спряло и като че ли попадате във филм – същият, в който някога са живели бабите и дядовците ви, че и малко по-стар – този, в който бихме си представили техните родители.
Следва: част 3 - Чит кая.
Отправна точка към откъснатото от света село Лисиците е вече добре известното Широко поле, което се намира на 10 км източно от Кърджали. Когато асфалтът свърши е време да паркираме автомобила. Оттук може да се продължи по добре утъпкан път, който се движи успоредно на жп линията и язовира. Един алтернативен вариант за любителите на по-панорамни разходки е пътечката, която плътно следва жп линията за Кърджали. Тя прави широк завой на юг и югозапад все по скалния ръб, почти отвесно надвиснал над най-тясната част от язовира.
Вървим по каменистия терен край траверсите и час по час вдигаме поглед към чукарите на Асара - тъкмо там, където допреди малко сме трамбовали нагоре по склона на път за крепостта Моняк. Сега височината изглежда доста значителна, а върхът - почти непристъпен. Разбира се, това е бил и замисълът на жителите и защитниците на крепостта, която е имала включово значение за контролирането на теснините по долината на река Арда.
Разходката от края на с. Широко поле до с. Лисиците е лека и приятна. Отнема не повече от 30-40 мин. Движейки се покрай жп линията, язовирът остава отляво. Често в него могат да се забележат рибарски лодки и причудливи птици, които гнездят в района.
Спирка Момина скала бележи тъкмо мястото, където трябва да се отклоним вляво от трасето на релсите и да навлезем в млада борова горичка. Първоначалният оглед не дава яснота кое населено място се обслужва от тази железопътна спирка, но скоро ще се уверим, че такова всъщност в околността наистина има. Влакът Кърджали - Димитровград минава два пъти на ден и спира именно тук, така че това също е вариант за достигане на въжения мост и село Лисиците.
Най-сетне, ето го и него! Най-големият въжен мост в България, оприличаван на Голдън гейт в Сан Франциско, е единствената връзка на жителите на село Лисиците със света. Мостът не се поддържа, а друг път към селото на практика няма. Представете си да живеете на място, където няма магазин, няма аптека, няма лекар, няма дори път. Живот на остров - звучи примамливо за любителите на приключения, но не и за двайсетте жители на едно българско село, за които това е всекидневно предизвикателство.
Засушливото лято е оставило своите следи по крайбрежните скали - добре личи къде е било нивото на водата преди и колко значителен е спадът на водния запас на язовир Студен кладенец сега.
Места, които допреди няколко месеца са били покрити с вода, сега са обагрени в зелено и кафяво и служат за пасбища на местните скотовъди.
В миналото жителите на село Лисиците използвали малък въжен мост над река Върбица, за да стигнат до града. През 50-те години на миналия век обаче бил изграден яз. Студен кладенец, водите му залели широката долина на Арда и се наложило да бъде построен нов, по-солиден мост в най тясната му част, за да не остане селото напълно откъснато от останалия свят. Новото съоръжение било дълго цели 260 метра! От построяването му до началото на 90-те години по моста не били правени никакви ремонтни дейности. Дървените му дъски били изгнили, а носещите стоманени въжета – ръждясали. През зимата на 1993 г. един от местните жители се връщал от съседното село и докато минавал по моста, едно от въжетата се скъсало и той паднал в ледените води. Съселяните му едва го извадили, но за съжаление той почитал от измръзване. След този случай започва незабавен ремонт на моста. Днес той е в много добро състояние, като изключим няколкото счупени дъски. Въпреки това няма от какво да се притеснявате, когато минавате по него!
Ако стъпвате на моста за първи път, трябва да знаете, че той се поклаща леко, но няма от какво да се притеснявате. Тук-там има напукани и счупени греди, но ако си гледате в краката, всичко ще е наред. За да се полюбувате на гледките около вас, просто поспрете. Има достатъчно място да се разминете спокойно с другите посетители. Парапетите са здрави и високи, а над главите си ще видите стоманените въжета, които вдъхват кураж и увереност .
На моста могат да се срещнат и много рибари, които си пробват късмета. Явно благодарение на честото му споменаване в съвременните пътеводители мястото е станало популярно, защото в празничния ден винаги се срещат доста туристи.
Вече сме на отсрещния бряг, откъдето възвишението Асара с крепостта Моняк се виждат по друг, също толкова любопитен ъгъл. Зад гърба ни пък се издига друга, малко по-ниска височина, на чийто далечен край ни чака следващата голяма забележителност в този район - чудните скални ниши при Чит кая.
От моста към селото води кратък чакълен път, който е единствената използваема връзка между Лисиците и външния свят. С изумление установяваме, че тук не липсват и по-дълго пребиваващи туристи, тъй като не след дълго срещаме възрастна жена, повела няколко чужденци, които са помъкнали тежки туристически куфари по неравния път към селото.
На входа на селото ще ви посрещне едно старо дърво, наполовина кухо, на което преди време са висели туристически табели за скално-култовия комплекс „Чит кая“, но днес от тях няма и следа.
Интересна е селската чешма, на която има монтирана ръчна водна помпа, от която потича студена вода.
Все още не е открит човек, който да обясни недвусмислено защо селото се казва Лисиците. Според местните там няма никакви лисици. Друго, което очевидно няма, е асфалтов път и никога не е имало. До селото се стига само по въжения мост или с лодка по яз. Студен кладенец. По-късно става ясно, че съществува и 10 км коларски път между селата Летовник и Лисиците, който обаче не може да бъде изминат с всеки автомобил.
Тук, разхождайки се между каменните къщи, може да видите стада овце и крави, а по пасищата до гората – зайци и сърни, които ще ви погледнат недоверчиво и бавно ще се отдалечат.
Някога селото е било изцяло турско, но в по-ново време там се заселват и българи. Днес постоянните му жители са около двайсетина, които споделят, че рядко ходят до града. Гледат животни и това им е основното препитание. Живеят скромно, но посрещат всеки с усмивка и „добре дошъл“. Къщите им са от камък, а пътеките - потънали в зеленина и билки. Някога тук е имало детска градина, училище, магазин, но никога пътища. Днес, ако местните имат нужда от нещо, минават по моста, който е връзката им със света.
Село Лисиците сякаш е отдавна забравена отломка от един друг свят – на безвремие и лекота. Потайно е, хем е някак далечно, хем от всяко кьоше струи уют.
Минаваме по тесни сокаци между стари, обезлюдени къщи, някои от които съборени от тежестта на времето или с паднали покриви и дувари. Това село не е като другите български села, в които може да се види каруца или автомобил. Вместо това, тук всеки жител си има лодка. Всъщност останки от големи лодки, които преди много десетилетия са набраздявали синята шир на язовир Студен кладенец, могат да се видят още в началото на прехода, при бреговете досами село Широко поле.
Село Лисиците живее в свой собствен свят десетки, а може би стотици години назад във времето. То е бленувана идилия за онези, които търсят усамотението и уединението. Тук улиците представляват утъпкани пътеки, криволичещи между каменните зидове на къщите. Тук сякаш не се случва нищо. Времето е спряло и като че ли попадате във филм – същият, в който някога са живели бабите и дядовците ви, че и малко по-стар – този, в който бихме си представили техните родители.
Следва: част 3 - Чит кая.
