![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlВторият ден от странстването из сърцето на Пирина обещава истинско изпитание за духа и тялото. Маршрутът от х.Безбог до Тевно езеро си е доволно тежичък, но пък е страшно живописен и предлага всичко: високи циркуси, бистри езера, отвесни сипеи, страховити канари и незабравими гледки от върха на чутовни каменни грамади.
До хижа Безбог най-лесно се стига с лифта от хижа Гоце Делчев, до която има лесен достъп с автомобил по около 12-километрово, виещо се нагоре в планината шосе откъм град Добринище.
Недостатъкът на лифта е, че последното слизане с него е в 16:30, което вероятно е направено с цел превърнатата в планински хотел хижа Безбог да се пълни редовно с нощуващи посетители. Един хитър трик, който ще ни изиграе лоша шега на връщане. Но за това - по-нататък.
Иначе изкачването с лифта е добре дошло - за 40 минути със седалката се спестяват поне 2 часа катерене нагоре по черния път, което си е голямо предимство, предвид дължината на предстоящия преход. Както имах шанса да се уверя преди време, хижа Безбог е сред най-красивите у нас откъм разположение, а и в последните години по обновлението й са положени неимоверни усилия. Мястото притежава свой неповторим чар и си заслужава посещението, дори и да е само с цел отдих и кратки разходки край красивото езеро.
Ние обаче нямаме кой знае колко време за размотаване край огласяната от весела глъч поляна край хижата. Още с първите метри по небезизвестната Душевадка се убеждаваме, че ни предстои нелеко изпитание. Гледките обаче започват още с първата крачка и притъпяват копнежа веднага да се върнем.
Както споменахме предния път, тук пейзажът е доминиран от върховете Безбог и Полежан, надвиснали като стражари отдясно на пътеката. Тя заобикаля рида откъм изток и не след дълго се разделя на две. Пътеката надясно е именно за двата известна върха и вече е станала доста широка, така че лесно може да обърка човек да тръгне по нея, а и маркировка точно там изглежда няма. Ние обаче сме по левия ръкав!
Оттук продължаваме по все така сравнително широка пътека, която се вие по склона, а срещу нас като стражи близнаци са застанали върховете Джангал (вдясно) и Сиврия (вляво), пазещи прохода, а между тях с всяка измината крачка все по-ясно се различава Попово езеро. Около час и половина след тръгването от хижа Безбог трябва да стигнем до него. Наистина е огромно и чисто, а островчето по средата е досущ като попова капа.
Поповото езеро е най-голямото по-площ и най-дълбокото езеро в Пирин, а е на първо място и по водния си обем. Площта му е близо 132 дка, което го поставя на четвърто място по големина в България (след Смрадливото, Горното Рибно и Близнака в Рила), дълбоко е 29,5 м, с което се нарежда на второ място в България след Окото в Рила (37 м), а дължината и широчината му са съответно 480 и 336 м. Водният му обем се изчислява на 1 270 000 куб. м. То е разположено на височина 2234 м. Езерото събира вода от валежите, както и от два малки потока, които се вливат в южната му част. Най-голямо количество вода в Поповото езеро има през късната пролет. Това се дължи на снежната покривка, която се задържа дотогава по склоновете на обграждащите езерото върхове.
До 1942 г. езерото носи името Папазгьол, което е буквален превод на сегашното му име на турски език. С името му са свързани поне две легенди. Според по-популярната то се нарича така, защото в него се хвърлил един поп от мъка по озлочестената му от турците дъщеря. Когато попът потънал, килимявката му изплувала и се образувало островчето в средата на езерото, носещо същото име. Според другата легенда след покръстването на българите през IX век един поп се качил в Пирин, за да изгони царстващия там славянски езически бог Перун. Намерил го, но Перун така се разлютил от неговата дързост, че го хвърлил в езерото да се удави. И отново килимявката изплувала на повърхността и се превърнала в островче.
Водата, която изтича от езерото във вид на малък стръмен поток, се влива в шестте Рибни Попови езера, които се намират надолу по склона на планината. По този начин Поповите езера дават началото на река Ретиже, която е един от основните притоци на река Места. Местността около езерото е покрита предимно с поляни, както и с клекови формации, чиято възраст на места надминава 100 години.
Оттук нататък следва най-трудната част от прехода - катеренето на Кралевдворската порта. В подстъпите към нея пътеката подминава поредица малки езерца - Самодивските, или още наричани Кралевдворски езера.
Разположени са съответно на 2378,8, 2375 и 2372 m. Най-горното е с форма, която прилича на лодка с размери 75 х 85 m и площ от 3,2 дка; второто наподобява бъбрек и е по-дълго – 100 х 35 m и площ от 2,2 дка; най-ниското е и най-малко с размери 50 х 25 m и само 1 дка площ. От него изтича малък поток на изток, който след 350 м завива на север и се влива от юг в Поповото езеро.
С право Самодивските езера са смятани за едни от най-красивите в Пирин, тъй като са сгушени между скали, малка рекичка се вие между тях и дори образува водопадче между двете горни езера. Наричани са още Кралевдворски езера. Името им идва от поверието, че нощем край тях идват планинските самодиви. Според легендата там е живяла дъщерята на бог Перун. Името им е изкуствено пренесено върху близкия връх Джангал през 80-те години и днес не се използва. Покрай тях има удобни места за лагеруване.
Езерата са последното място, където могат да се допълнят манерките. Оттук следва само камънак и само трескаво катерене до самата Кралевдворска порта, основно по скали и морени. Вече виждаме докъде трябва да стигнем – почти до връх Кралев двор. Преходът дотам не е зрителна измама – точно толкова изкачване е, колкото изглежда! Този участък е тежък не само на отиване, но и на връщане. Дори бих казал, че е по-зле наобратно. Затова сериозно обмисляме завръщането да не бъде по същия маршрут.
След доста усилия достигаме до седловината между върховете Кралев двор и Момини двори – Кралевдворската порта. Облекчаваме се с тежка въздишка, запленени от просторната гледка към обширния циркус Белемето, в който са се настанили Тевно езеро и едноименния заслон. Пред нас пък гордо се изправя връх Каменица.
Преходът до крайната точка обаче още не е завършил. Имаме едно последно каменисто слизане за петнайсетина минути, преди да отдъхнем по правата пътека към Тевно. Честите поспирания за секунда ни позволяват да хвърлим пореден поглед през рамо и да се убедим, че наистина сме попаднали в самото сърце на Пирина. Отвсякъде ни заобикалят непристъпни каменни грамади: Валявишки чукар, Момин двор, Кралев двор, Малка и Голяма Каменица са обкръжили от три страни циркуса на Тевно езеро, наречен Белемето. На запад пък долината Мозговица се отваря все по-широко към далечните подножия на Пирина откъм Сандански.
Днес също имаме среща с дивите кози, но този път те са далеч по-предпазливи. Макар и свикнали с човешкото присъствие, плахите създания гледат бързо да се изнесат.
Ето го и него: легендарният заслон Тевно езеро. Безспорно мястото с най-чудното среднощно небе!
Заслонът е кацнал на източния бряг на Тевното езеро в циркуса Белемето, на 2512 м. надморска височина. Проектиран е от планинаря и строител на хижи Петър Пъцков. Построен е от ЦС на БТС през 1972 г.
Тук условията несъмнено са походни, тъй като това е може би най-дивото място в целия Пирин. Все пак не липсват удобства за най-отявлените планинари, а поляните около езерото са идеални за разпъване на палатка.
Самият заслон представлява двуетажна постройка със столова на първия етаж и общо спално помещение с нарове с капацитет 30 места на втория етаж. В задната част на заслона са изградени 3 допълнителни помещения (бунгала) с общ капацитет от около 25 места на нарове. Възможно е пренощуване в общото помещение на около 15 души. В заслона се предлагат топла храна и напитки. Електрифициран е чрез собствен генератор, питейната вода е от извор над заслона, водата за санитарни нужди се взима от езерото. Тоалетната е външна.
Около Тевно езеро определено има какво да се прави. Наблизо са върховете Кралев двор (2684 м), Момини двори (2722 м), Джангал (2729 м), Валявишки чукар (2662 м). Разбира се и най-известният сред всички, връх Каменица (2822 м), за който има две възможности за изкачване – през Малка Каменица и през Беговишкия превал. Ако търсим по-дълго продължение на прехода, също има куп опции – към хижа Беговица, към хижа Демяница, към хижа Вихрен, към заслон Спано поле. Въпрос на избор. Само че ние сме решени да завършим днешния маршрут за един ден, при това като го направим кръгов.
Не особено дълго изкачване до премката между Валявишкия чукар и Джангала ни отвежда до самия ръб на бездната. Оттук към Валявишките езера следва главоломно, почти самоубийствено на моменти спускане от камък на камък по умопомрачителните, осеяни с канари сипеи. Спускането представлява почти търкаляне по задни части по почти отвесния скат, а преодоляната надморска височина е 250 метра. Не мога да си представя как някой би изкачил подобен терен, но и слизането не е никак лесно.
В крайна сметка, разнебитени, достигаме до дъното на Валявишкия циркус, където ни посрещат тучните зелени ливади при първото от наниза едноименни езера. Тук дрънчат хлопките на големи стада крави, а сред бистрите води на вездесъщите поточета се стрелкат дребни рибки, стреснати от внезапната поява на неканените гости.
Зловеща среща със заострената паст на вкаменен змей - природата наистина има много развинтена фантазия. Или може би тук говори само моето въображение?
Валявишките езера са езерна група от 12 постоянни и 3 временни езера, разположени терасовидно на територията на Валявишкия циркус, върху гранитна геоложка основа и имат ледников произход. Надморската им височина варира между 2300 и 2475 м. Бреговете им са скалисти и стръмни. Поради високото разположение на езерната група, в близост до езерата и по бреговете им расте голямо количество клек. Езерата са групирани в 6 групи. В центъра й е разположено Голямото езеро, западно от него – група от 2 езера, като тук се намира 2-рото по големина (18 дка) Долно езеро. Северозападно от Голямото езеро пък се намира група от 4 малки езерца, а югоизточно – две групи от две езера. Южно от Голямото езеро е последната 6-а група, състояща се от едно езеро, явяващо се 3-то по големина.
Във водите на Валявишките езера се среща пъстърва, а преди години са правени опити за зарибяването им със сивен. Езерата се подхранват взаимно, като по-високите се оттичат в по-ниско разположените. Това е възможно поради стъпаловидното им подреждане по склона на планината. Езерната група дава началото на река Валявица, която е основен, десен приток на река Демяница.
С изпитанията ни за този ден изглежда все още не е свършено. Веднага след Валявишките езера следва ново стръмно катерене - Джангалската порта. Преди години се бях озовал на това място след подобно налудничаво суркане по камънака откъм Полежан.
След преваляне на портата, навлизаме в позната територия - осеяната с едри канари зона на слизане към Безбожкото езеро. Маркираната в жълто пътека скоро излиза до скален ръб, от който за пръв път отново се вижда Поповото езеро.
Скоро след това достигаме разклона, по който на идване се бяхме отклонили към Поповото езеро и Кралевдворската порта. Вече следваме предишните си стъпки, като в последния час и половина пътеката се вие ту нагоре, ту надолу, подсичайки откъм изток основния хребет с Болежан и Безбог.
Един от многото безименни върхове, които заграждат откъм изток Безбожкия циркус. Отвъд него се простират по-ниските предпланински възвишения на Пирина, а зад тях е долината на река Места.
След близо 8 часа и вече почти неусещащи стъпалата си, достигаме обратно до хижа Безбог. Отдавна вече сме осъзнали, че последното слизане на лифта е безвъзвратно пропуснато и, освен ако не желаем да нощуваме по подовете в закусвалнята на хижата, ще се наложи да преодолеем едни последни 6 километра по стръмното трасе надолу към хижа Гоце Делчев.
Не ще и дума, хижа Безбог изглежда примамливо. Но е и пълна догоре. Няма начин, ще трябва да повървим още "малко".
Докато късният следобед си отива и слънцето преваля зад далечните хребети на запад, ние ускоряваме крачка, за да подминем междинната станция на лифта. В този вечерен час, седалките са онемели и едва леко проскърцват на лекия ветрец. Поне дивите малини и боровинките изобилстват по пътя. Само да имахме малко повече време за отбивки! Освен всичко останало, сред горския сумрак се сещаме и за възможното присъствие на мечки. Сегиз-тогиз се налага да вдигаме шум, ей така, за всеки случай, да не би да попаднем на случайна среща след поредния завой.
Достигаме хижа Гоце Делчев буквално с последния слънчев лъч. Луната отдавна е изгряла и се блещи над потъмнелите върхове на боровете. След 10-часово скитане стоварваме с изтерзана въздишка багажите в колата и вдигаме за кратко изтръпнали крака край масата в столовата, за да се нагостим хубавичко, преди да поемем по обратния път към базата ни в Банско. Денят бе дълъг и изморените пътници копнеят час по-скоро да се строполят в леглото. Но пък усилието несъмнено си заслужаваше! За сетен път Пирина доказа, че друг като него няма!
Следва: част 3 - Банско, Белица и Белмекен
До хижа Безбог най-лесно се стига с лифта от хижа Гоце Делчев, до която има лесен достъп с автомобил по около 12-километрово, виещо се нагоре в планината шосе откъм град Добринище.
Недостатъкът на лифта е, че последното слизане с него е в 16:30, което вероятно е направено с цел превърнатата в планински хотел хижа Безбог да се пълни редовно с нощуващи посетители. Един хитър трик, който ще ни изиграе лоша шега на връщане. Но за това - по-нататък.
Иначе изкачването с лифта е добре дошло - за 40 минути със седалката се спестяват поне 2 часа катерене нагоре по черния път, което си е голямо предимство, предвид дължината на предстоящия преход. Както имах шанса да се уверя преди време, хижа Безбог е сред най-красивите у нас откъм разположение, а и в последните години по обновлението й са положени неимоверни усилия. Мястото притежава свой неповторим чар и си заслужава посещението, дори и да е само с цел отдих и кратки разходки край красивото езеро.
Ние обаче нямаме кой знае колко време за размотаване край огласяната от весела глъч поляна край хижата. Още с първите метри по небезизвестната Душевадка се убеждаваме, че ни предстои нелеко изпитание. Гледките обаче започват още с първата крачка и притъпяват копнежа веднага да се върнем.
Както споменахме предния път, тук пейзажът е доминиран от върховете Безбог и Полежан, надвиснали като стражари отдясно на пътеката. Тя заобикаля рида откъм изток и не след дълго се разделя на две. Пътеката надясно е именно за двата известна върха и вече е станала доста широка, така че лесно може да обърка човек да тръгне по нея, а и маркировка точно там изглежда няма. Ние обаче сме по левия ръкав!
Оттук продължаваме по все така сравнително широка пътека, която се вие по склона, а срещу нас като стражи близнаци са застанали върховете Джангал (вдясно) и Сиврия (вляво), пазещи прохода, а между тях с всяка измината крачка все по-ясно се различава Попово езеро. Около час и половина след тръгването от хижа Безбог трябва да стигнем до него. Наистина е огромно и чисто, а островчето по средата е досущ като попова капа.
Поповото езеро е най-голямото по-площ и най-дълбокото езеро в Пирин, а е на първо място и по водния си обем. Площта му е близо 132 дка, което го поставя на четвърто място по големина в България (след Смрадливото, Горното Рибно и Близнака в Рила), дълбоко е 29,5 м, с което се нарежда на второ място в България след Окото в Рила (37 м), а дължината и широчината му са съответно 480 и 336 м. Водният му обем се изчислява на 1 270 000 куб. м. То е разположено на височина 2234 м. Езерото събира вода от валежите, както и от два малки потока, които се вливат в южната му част. Най-голямо количество вода в Поповото езеро има през късната пролет. Това се дължи на снежната покривка, която се задържа дотогава по склоновете на обграждащите езерото върхове.
До 1942 г. езерото носи името Папазгьол, което е буквален превод на сегашното му име на турски език. С името му са свързани поне две легенди. Според по-популярната то се нарича така, защото в него се хвърлил един поп от мъка по озлочестената му от турците дъщеря. Когато попът потънал, килимявката му изплувала и се образувало островчето в средата на езерото, носещо същото име. Според другата легенда след покръстването на българите през IX век един поп се качил в Пирин, за да изгони царстващия там славянски езически бог Перун. Намерил го, но Перун така се разлютил от неговата дързост, че го хвърлил в езерото да се удави. И отново килимявката изплувала на повърхността и се превърнала в островче.
Водата, която изтича от езерото във вид на малък стръмен поток, се влива в шестте Рибни Попови езера, които се намират надолу по склона на планината. По този начин Поповите езера дават началото на река Ретиже, която е един от основните притоци на река Места. Местността около езерото е покрита предимно с поляни, както и с клекови формации, чиято възраст на места надминава 100 години.
Оттук нататък следва най-трудната част от прехода - катеренето на Кралевдворската порта. В подстъпите към нея пътеката подминава поредица малки езерца - Самодивските, или още наричани Кралевдворски езера.
Разположени са съответно на 2378,8, 2375 и 2372 m. Най-горното е с форма, която прилича на лодка с размери 75 х 85 m и площ от 3,2 дка; второто наподобява бъбрек и е по-дълго – 100 х 35 m и площ от 2,2 дка; най-ниското е и най-малко с размери 50 х 25 m и само 1 дка площ. От него изтича малък поток на изток, който след 350 м завива на север и се влива от юг в Поповото езеро.
С право Самодивските езера са смятани за едни от най-красивите в Пирин, тъй като са сгушени между скали, малка рекичка се вие между тях и дори образува водопадче между двете горни езера. Наричани са още Кралевдворски езера. Името им идва от поверието, че нощем край тях идват планинските самодиви. Според легендата там е живяла дъщерята на бог Перун. Името им е изкуствено пренесено върху близкия връх Джангал през 80-те години и днес не се използва. Покрай тях има удобни места за лагеруване.
Езерата са последното място, където могат да се допълнят манерките. Оттук следва само камънак и само трескаво катерене до самата Кралевдворска порта, основно по скали и морени. Вече виждаме докъде трябва да стигнем – почти до връх Кралев двор. Преходът дотам не е зрителна измама – точно толкова изкачване е, колкото изглежда! Този участък е тежък не само на отиване, но и на връщане. Дори бих казал, че е по-зле наобратно. Затова сериозно обмисляме завръщането да не бъде по същия маршрут.
След доста усилия достигаме до седловината между върховете Кралев двор и Момини двори – Кралевдворската порта. Облекчаваме се с тежка въздишка, запленени от просторната гледка към обширния циркус Белемето, в който са се настанили Тевно езеро и едноименния заслон. Пред нас пък гордо се изправя връх Каменица.
Преходът до крайната точка обаче още не е завършил. Имаме едно последно каменисто слизане за петнайсетина минути, преди да отдъхнем по правата пътека към Тевно. Честите поспирания за секунда ни позволяват да хвърлим пореден поглед през рамо и да се убедим, че наистина сме попаднали в самото сърце на Пирина. Отвсякъде ни заобикалят непристъпни каменни грамади: Валявишки чукар, Момин двор, Кралев двор, Малка и Голяма Каменица са обкръжили от три страни циркуса на Тевно езеро, наречен Белемето. На запад пък долината Мозговица се отваря все по-широко към далечните подножия на Пирина откъм Сандански.
Днес също имаме среща с дивите кози, но този път те са далеч по-предпазливи. Макар и свикнали с човешкото присъствие, плахите създания гледат бързо да се изнесат.
Ето го и него: легендарният заслон Тевно езеро. Безспорно мястото с най-чудното среднощно небе!
Заслонът е кацнал на източния бряг на Тевното езеро в циркуса Белемето, на 2512 м. надморска височина. Проектиран е от планинаря и строител на хижи Петър Пъцков. Построен е от ЦС на БТС през 1972 г.
Тук условията несъмнено са походни, тъй като това е може би най-дивото място в целия Пирин. Все пак не липсват удобства за най-отявлените планинари, а поляните около езерото са идеални за разпъване на палатка.
Самият заслон представлява двуетажна постройка със столова на първия етаж и общо спално помещение с нарове с капацитет 30 места на втория етаж. В задната част на заслона са изградени 3 допълнителни помещения (бунгала) с общ капацитет от около 25 места на нарове. Възможно е пренощуване в общото помещение на около 15 души. В заслона се предлагат топла храна и напитки. Електрифициран е чрез собствен генератор, питейната вода е от извор над заслона, водата за санитарни нужди се взима от езерото. Тоалетната е външна.
Около Тевно езеро определено има какво да се прави. Наблизо са върховете Кралев двор (2684 м), Момини двори (2722 м), Джангал (2729 м), Валявишки чукар (2662 м). Разбира се и най-известният сред всички, връх Каменица (2822 м), за който има две възможности за изкачване – през Малка Каменица и през Беговишкия превал. Ако търсим по-дълго продължение на прехода, също има куп опции – към хижа Беговица, към хижа Демяница, към хижа Вихрен, към заслон Спано поле. Въпрос на избор. Само че ние сме решени да завършим днешния маршрут за един ден, при това като го направим кръгов.
Не особено дълго изкачване до премката между Валявишкия чукар и Джангала ни отвежда до самия ръб на бездната. Оттук към Валявишките езера следва главоломно, почти самоубийствено на моменти спускане от камък на камък по умопомрачителните, осеяни с канари сипеи. Спускането представлява почти търкаляне по задни части по почти отвесния скат, а преодоляната надморска височина е 250 метра. Не мога да си представя как някой би изкачил подобен терен, но и слизането не е никак лесно.
В крайна сметка, разнебитени, достигаме до дъното на Валявишкия циркус, където ни посрещат тучните зелени ливади при първото от наниза едноименни езера. Тук дрънчат хлопките на големи стада крави, а сред бистрите води на вездесъщите поточета се стрелкат дребни рибки, стреснати от внезапната поява на неканените гости.
Зловеща среща със заострената паст на вкаменен змей - природата наистина има много развинтена фантазия. Или може би тук говори само моето въображение?
Валявишките езера са езерна група от 12 постоянни и 3 временни езера, разположени терасовидно на територията на Валявишкия циркус, върху гранитна геоложка основа и имат ледников произход. Надморската им височина варира между 2300 и 2475 м. Бреговете им са скалисти и стръмни. Поради високото разположение на езерната група, в близост до езерата и по бреговете им расте голямо количество клек. Езерата са групирани в 6 групи. В центъра й е разположено Голямото езеро, западно от него – група от 2 езера, като тук се намира 2-рото по големина (18 дка) Долно езеро. Северозападно от Голямото езеро пък се намира група от 4 малки езерца, а югоизточно – две групи от две езера. Южно от Голямото езеро е последната 6-а група, състояща се от едно езеро, явяващо се 3-то по големина.
Във водите на Валявишките езера се среща пъстърва, а преди години са правени опити за зарибяването им със сивен. Езерата се подхранват взаимно, като по-високите се оттичат в по-ниско разположените. Това е възможно поради стъпаловидното им подреждане по склона на планината. Езерната група дава началото на река Валявица, която е основен, десен приток на река Демяница.
С изпитанията ни за този ден изглежда все още не е свършено. Веднага след Валявишките езера следва ново стръмно катерене - Джангалската порта. Преди години се бях озовал на това място след подобно налудничаво суркане по камънака откъм Полежан.
След преваляне на портата, навлизаме в позната територия - осеяната с едри канари зона на слизане към Безбожкото езеро. Маркираната в жълто пътека скоро излиза до скален ръб, от който за пръв път отново се вижда Поповото езеро.
Скоро след това достигаме разклона, по който на идване се бяхме отклонили към Поповото езеро и Кралевдворската порта. Вече следваме предишните си стъпки, като в последния час и половина пътеката се вие ту нагоре, ту надолу, подсичайки откъм изток основния хребет с Болежан и Безбог.
Един от многото безименни върхове, които заграждат откъм изток Безбожкия циркус. Отвъд него се простират по-ниските предпланински възвишения на Пирина, а зад тях е долината на река Места.
След близо 8 часа и вече почти неусещащи стъпалата си, достигаме обратно до хижа Безбог. Отдавна вече сме осъзнали, че последното слизане на лифта е безвъзвратно пропуснато и, освен ако не желаем да нощуваме по подовете в закусвалнята на хижата, ще се наложи да преодолеем едни последни 6 километра по стръмното трасе надолу към хижа Гоце Делчев.
Не ще и дума, хижа Безбог изглежда примамливо. Но е и пълна догоре. Няма начин, ще трябва да повървим още "малко".
Докато късният следобед си отива и слънцето преваля зад далечните хребети на запад, ние ускоряваме крачка, за да подминем междинната станция на лифта. В този вечерен час, седалките са онемели и едва леко проскърцват на лекия ветрец. Поне дивите малини и боровинките изобилстват по пътя. Само да имахме малко повече време за отбивки! Освен всичко останало, сред горския сумрак се сещаме и за възможното присъствие на мечки. Сегиз-тогиз се налага да вдигаме шум, ей така, за всеки случай, да не би да попаднем на случайна среща след поредния завой.
Достигаме хижа Гоце Делчев буквално с последния слънчев лъч. Луната отдавна е изгряла и се блещи над потъмнелите върхове на боровете. След 10-часово скитане стоварваме с изтерзана въздишка багажите в колата и вдигаме за кратко изтръпнали крака край масата в столовата, за да се нагостим хубавичко, преди да поемем по обратния път към базата ни в Банско. Денят бе дълъг и изморените пътници копнеят час по-скоро да се строполят в леглото. Но пък усилието несъмнено си заслужаваше! За сетен път Пирина доказа, че друг като него няма!
Следва: част 3 - Банско, Белица и Белмекен
