![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlСтара планина, един от най-трудните и стръмни терени в цялата страна - Тарзановата пътека. Този легендарен маршрут преодолява височина от 1000 м от и към връх Ботев и е единственият пряк път през иначе непристъпния, смразяващ кръвта скален лабиринт на Южния Джендем. А намиращата се в подножието хижа Рай несъмнено напълно е заслужила своето наименование.
Утрото на третия ден от прехода из Централния Балкан предлага ясно време. Острите бръсначи на ранния ветрец, в съчетание с ледената вода от чешмата, бързо ни изправят на крака и ни карат да се ококорим - а може би основна роля за това има невероятната гледка?
Някои планинари разправят, че Тарзановата пътека всъщност не е чак толкова трудна, колкото й се носи славата. Да, на места е стръмна, на други е тясна, има хлъзгави дребни камъчета, на няколко места трябва да си помогнеш с ръцете. Трябва да се внимава, разбира се, но екстремно трудните участъци се броят на пръсти. Стръмното спускане започва още след първите стотина метра при преваляне на почти плоското било. А гледките към Джендема са неповторими и карат пътника често да поспира със затаен дъх.
Всъщност пътеката е много добре обезопасена със стоманени въжета, за които да се хванеш. На места са изградени дори стъпала. Самата трудност идва от голямата денивелация, която трябва да се преодолее - почти 1000 метра! И ако някой има страх от височини и от стръмни склонове, каквито има покрай пътеката. Между другото, не трябва да се подценява и дългото слизане по алтернативния път от връх Ботев към х. „Васил Левски“, което е по-продължително и почти също толкова стръмно.
В подножието на върха, от южната страна на Джендема се срещат множество ендемични видове, уникални по рода си и разпространени единствено на територията на местния резерват.
Освен хората, въпреки привидната си непристъпност, тези места са често навестявани и от дивите планински обитатели.
След едночасово непрестанно стръмно спускане по урвестия склон, пътеката с криволичене достига до поредния скален ръб, от който за пръв път се вижда синият покрив на хижа Рай. Там надолу, отвъд последните чукари на Джендема, се простира долината на Бяла река и Калоферската котловина.
Тъкмо си мисля, че коленете все пак ще откажат от неимоверното натоварване, когато пътеката най-сетне достига до по-равен терен. Отпървом не забелязвам искрящата водна дантела вляво, но поредното спиране за отдих ми дава възможност да издигна взор и в следващия миг да застина на място.
Ето го и него! Райското пръскало, прищипано между клещите на две скални канари горе при самия ръб на хребета. Макар и понамаляло по сила в късно лято, то е не по-малко впечатляващо от когато и да било.
Райското пръскало е най-високият постоянен водопад в България и на Балканския полуостров – 124,5 м. Образуван е от водите на Пръскалската река, идващи от вечния снежник, разположен под връх Ботев, който дори през лятото не се стопява напълно. След като тече по полегатия тревист склон на върха, потокът достига до горния край на скален пояс от отвесни скали, наричани Райските скали, и прави големия си скок. След това се спуска в бездните на Южния Джендем и се влива в Бяла река.
До подножието на водопада се намира самата хижа „Рай“ – изходен пункт за посещението му. Местността и природата са впечатляващи, а скалите привличат много любители на скалното катерене. И независимо от това, че е посещаван от многобройни туристи, водопадът и местността са запазили непокътнатия си и чист облик.
Райското пръскало понякога е наричано неправилно Калоферско пръскало или Голям Джендемски водопад, но това са названията на друг голям водопад (120 м), разположен в Южния Джендем, на Джендемската река, който обаче е много труднодостъпен.
Пътеката плавно навлиза в първата от поредица полянки в подножието на пръскалото - тук е изграден нов параклис в памет на загиналите туристи и алпинисти в Стара планина. Инициативата и организацията за построяването на храма е на Петко Илиев от Сопот, който през февруари 2003 г. е загубил сина си в лавина под връх Ботев. В основата на храм-паметника стои капсула с лични вещи на загинали в Балкана.
Оттук до хижа Рай остават само стотина метра. Това е основен сборен пункт за алпинисти, планинари и любители на екстремните спортове, а при хижата се срещат няколко основни маршрута из района, включително пътеките за Калофер и Карлово.
Първите впечатления от мястото са, че наистина има защо да се казва хижа Рай. Мястото е райско. Природата е изключителна. Поляната пред хижата винаги е осеяна от хора. В ранното неделно утро атмосферата е приповдигната. На мнозина тепърва им предстои изкачване по Тарзановата пътека в търсене на първенеца на Балкана, затова бързам да отговоря окуражително на въпросите им за състоянието на терена.
Хижата представлява масивна триетажна сграда с капацитет 120 места, разположени в стаи с по 5, 7, 10 и повече легла, с вътрешни и външни санитарни възли и умивални. Има баня. Сградата е водоснабдена, електрифицирана от агрегат и ВЕЦ, отоплението е с печки на твърдо гориво. Разполага с туристическа кухня, столова с 75 места и лавка.
Ако времето е сухо, условията за собствени палатки са добри – като резервен вариант при липса на места. На поляната има няколко, видимо поизмити от вчерашния порой.
До хижата няма път за автомобилен транспорт, като достъпът е възможен само пеша по указаните туристически маршрути. Доставката на всички стоки на хижата се осъществява с коне. За туристите със свръхтежък багаж също могат да се наемат коне с водач, които да качат хората и товара им. Въпреки че вече веднъж съм закусил рано сутринта преди потеглянето от върха, не пропускам добрата възможност да опитам от макароните и чая в столовата. Скоро след това попълвам водните си запаси при голямата чешма пред хижата, взимам си довиждане с веселата компания и се отправям на следващия етап от пътешествието - дългото спускане към Калофер.
Още след първите 250 метра при една малка седловина с пейки се отклонявам за кратко към Малкия Райски Купен, откъдето се разкриват хубави гледки на юг към двете успоредни долини на Бяла река и Малка Бъзовица.
Отначало спускането е полегато, но скоро пътеката надолу става по-стръмна. Гледките назад към билото на Балкана, разбира се, са неописуеми.
В местността Полегналото дърво, маркираната в синьо пътека криволичи стръмно надолу към дерето и преминава през гъста широколистна гора.
При самото дере, където пътеката пресича по симпатично дървено мостче първата от дълга поредица планински поточета, сред шарените сенки и шума на водата е изграден широк полукръг от пейки. Няма как да устоя на изкушението да поспра за кратко, да изуя тежките планинарски обувки и да потопя морни стъпала в ледените води. Осъзнавам, че те вероятно водят началото си от онази упорита снежна преспа, която бях посетил предния следобед!
Тук пътеката става особено тясна, а следите от вчеращния дъжд се усещат по разкаляния терен и засиления приток на чешмичките. Една поредна почивка на малката пейка край една от тях ми дава възможност да пропусна водача на върволица от коне, които тромаво чаткат с копита нагоре по баира. Докато ме подминават за миг ми минава идеята да поспра коняря и да го попитам дали не може да ме качи на четириного такси надолу до Паниците, но скоро отпращам тази кощунствена мисъл. Все пак съм тръгнал на пешеходно странстване!
Горските потоци в зоната между Райския Купен и Рудината често пресичат пътеката, а на няколко места водата им е прихваната в каптажи и пусната през чучури за удобство на странника.
Поредно интересно дървено мостче при Рудината. Тук, малко по-нагоре, се събират водите на две дерета, водещи началото си от южното подножие на връх Параджика.
Местните планински ентусиасти са поставили дори горска аптечка за първа помощ.
Следва кратко, но стръмно последно катерене до ръба преди излизането на хребета. Тук пътеката рязко излиза на открито, за да се срещне с черния коларски път откъм Паниците. Гледката, която се открива от панорамната площадка с масичките, е изумителна! Южният Джендем и връх Ботев, погледнати от югоизток, впечатляват със страховитата си осанка.
Насред плоското голо бърдо в местността Сливката осъзнавам, че с катеренето вече съм приключил. Оттук насетне следва само спускане надолу към долината на река Тунджа.
С учудване установявам, че дори в този отдалечен край се развива ресторантьорски бизнес! Местен предприемач е намерил начин да докара каравана чак дотук, където е устроил малко кафене - а може би дори бирария? Като се замисля, идеята никак не е лоша, предвид интензивния туристически поток по този маршрут, особено през летните уикенди.
Поредно отлично избрано и много добре изпълнено място за отдих и съзерцание.
Коларският път бързо губи височина, а при едно поспиране забелязвам долу в дерето на Бяла река небезизвестния Калоферски манастир. Там наблизо е началото и на екопътека "Бяла река".
Със снишаване към горното поречие на Тунджа, маркираната в синьо и жълто пътека наавлиза отново в широколистна гора при местността Селския бук.
Тук трябва да се внимава да не се пропусне отбивката наляво към Паниците, вместо да се продължава все напред по горския път. За щастие, тя е добре обозначена тъкмо при голямата дървена табела на входа на националния парк Централен Балкан.
Последните 300 метра преди достигане на долината на Тунджа предлагат едно заключително голямо изпитание - тук пътеката представлява едно каменисто срутище, изровено от пороите и превърнало терена в хаотична плетеница от коварни ровове. Движението по този участък трябва да става с повишено внимание.
Все пак крайният резултат е повече от задоволителен - подаръкът за всички преодолени трудности е среща с хладните води на спокойната Тунджа! След целия прахоляк и пот, изтраяни дотук при дългото спускане от върха, няма как да не утоля желанието си да се потопя в освежаващата прохлада. Избирам укрито място за една кратка баня и смяна на дрехите, преди да продължа нататък покрай спретнати малки вили и бунгала.
Параклисът "Успение Богородично" се е спотаил между сенките на зеления гъсталак току срещу първите стари почивни станции, а до него води малко дървено мостче, прехвърлено през реката.
Някои от старите бунгала на десния бряг на Тунджа са обновени и са превърнати в китно място за отдих, докато други все още пустеят, завладени от упорития буренак.
След големия мост над Тунджа вече навлизам в сърцето на курортната местност Паниците. Освен множеството по-малки хотелчета и къщи за гости, тук впечатление прави големият хотелски комплекс "Калоферски войводи" с изискания си битов ресторант и изпълнените в старинен архитектурен стил постройки за настаняване.
Поляната с беседките току под комплекса и досами реката също не е за подминаване. Безспорно - едно чудесно място за пикник.
След кратък отдих при крайречните беседки, се отбивам до вила "Камелия", от която пазя спомени за един приятен престой отпреди няколко години. Не съм забравил и любопитните изоставени хижи в непосредствена близост до шосейния мост над Тунджа.
Оттук до Калофер остават около 6 км по асфалтово шосе. В долната част на Паниците пътят минава покрай големия хотел "Райски кът" с високата часовникова кула.
В протежение на следващите няколко километра шосето следва неотклонно течението на река Тунджа, а из широките поляни край сенчестите й брегове изобилства с импровизирани биваци. При чешмата "Киряк" летовниците са изградили цяло поселище от палатки и каравани в търсене на спасение от летните горещини в големия град.
Още един голям бивак се кипри досами поредните живописни бързеи по реката, току срещу чешма "Чучурката", където е изграден внушителен дървен навес със зидана камина.
След час и половина трамбоване надолу по шосето, с облекчение достигам първите къщи в горната махала на Калофер. До края на тридневното ми пътешествие не остава още много.
Не за пръв път се запознавам с някой местен четириног странник и след споделяне на сандвич и половина с него си спечелвам неотлъчен последовател през последния етап от странстването. При дървеното мостче в горната махала успявам да го прилъжа да се цопне за кратко в разхлаждащите води на реката. Той изглежда няма нищо против.
Преминавам покрай мостчето, където всяка зима на Йордановден се провежда традиционното "ледено мъжко хоро", сетне подминавам храма "Св. Архангел Михаил" и средновековната базилика, преди да навляза в централната част на градчето.
Площад "Христо Ботев" със знаменитите стъпала и паметникът на легендарния български революционер. Това е отправна точка за безброй туристически маршрути из Централния Балкан, а за мен в случая - крайна цел на приключението.
Следват минути на заслужен отдих под дебелите сенки на малкия парк, докато изчаквам да дойде време за транспорта към дома.
Полезна информация за пътуващите до района без личен транспорт.
Така изпълних една отколешна своя мечта - да се покатеря на покрива на Балкана и да зърна едновременно Северна и Южна България от най-високата точка на Стара Планина. Магията на това място е завладяваща и неописуема. Несъмнено при първа възможност ще се завърна отново, за да заредя пак батериите с още от неповторимата енергия на Балкана.
Утрото на третия ден от прехода из Централния Балкан предлага ясно време. Острите бръсначи на ранния ветрец, в съчетание с ледената вода от чешмата, бързо ни изправят на крака и ни карат да се ококорим - а може би основна роля за това има невероятната гледка?
Някои планинари разправят, че Тарзановата пътека всъщност не е чак толкова трудна, колкото й се носи славата. Да, на места е стръмна, на други е тясна, има хлъзгави дребни камъчета, на няколко места трябва да си помогнеш с ръцете. Трябва да се внимава, разбира се, но екстремно трудните участъци се броят на пръсти. Стръмното спускане започва още след първите стотина метра при преваляне на почти плоското било. А гледките към Джендема са неповторими и карат пътника често да поспира със затаен дъх.
Всъщност пътеката е много добре обезопасена със стоманени въжета, за които да се хванеш. На места са изградени дори стъпала. Самата трудност идва от голямата денивелация, която трябва да се преодолее - почти 1000 метра! И ако някой има страх от височини и от стръмни склонове, каквито има покрай пътеката. Между другото, не трябва да се подценява и дългото слизане по алтернативния път от връх Ботев към х. „Васил Левски“, което е по-продължително и почти също толкова стръмно.
В подножието на върха, от южната страна на Джендема се срещат множество ендемични видове, уникални по рода си и разпространени единствено на територията на местния резерват.
Освен хората, въпреки привидната си непристъпност, тези места са често навестявани и от дивите планински обитатели.
След едночасово непрестанно стръмно спускане по урвестия склон, пътеката с криволичене достига до поредния скален ръб, от който за пръв път се вижда синият покрив на хижа Рай. Там надолу, отвъд последните чукари на Джендема, се простира долината на Бяла река и Калоферската котловина.
Тъкмо си мисля, че коленете все пак ще откажат от неимоверното натоварване, когато пътеката най-сетне достига до по-равен терен. Отпървом не забелязвам искрящата водна дантела вляво, но поредното спиране за отдих ми дава възможност да издигна взор и в следващия миг да застина на място.
Ето го и него! Райското пръскало, прищипано между клещите на две скални канари горе при самия ръб на хребета. Макар и понамаляло по сила в късно лято, то е не по-малко впечатляващо от когато и да било.
Райското пръскало е най-високият постоянен водопад в България и на Балканския полуостров – 124,5 м. Образуван е от водите на Пръскалската река, идващи от вечния снежник, разположен под връх Ботев, който дори през лятото не се стопява напълно. След като тече по полегатия тревист склон на върха, потокът достига до горния край на скален пояс от отвесни скали, наричани Райските скали, и прави големия си скок. След това се спуска в бездните на Южния Джендем и се влива в Бяла река.
До подножието на водопада се намира самата хижа „Рай“ – изходен пункт за посещението му. Местността и природата са впечатляващи, а скалите привличат много любители на скалното катерене. И независимо от това, че е посещаван от многобройни туристи, водопадът и местността са запазили непокътнатия си и чист облик.
Райското пръскало понякога е наричано неправилно Калоферско пръскало или Голям Джендемски водопад, но това са названията на друг голям водопад (120 м), разположен в Южния Джендем, на Джендемската река, който обаче е много труднодостъпен.
Пътеката плавно навлиза в първата от поредица полянки в подножието на пръскалото - тук е изграден нов параклис в памет на загиналите туристи и алпинисти в Стара планина. Инициативата и организацията за построяването на храма е на Петко Илиев от Сопот, който през февруари 2003 г. е загубил сина си в лавина под връх Ботев. В основата на храм-паметника стои капсула с лични вещи на загинали в Балкана.
Оттук до хижа Рай остават само стотина метра. Това е основен сборен пункт за алпинисти, планинари и любители на екстремните спортове, а при хижата се срещат няколко основни маршрута из района, включително пътеките за Калофер и Карлово.
Първите впечатления от мястото са, че наистина има защо да се казва хижа Рай. Мястото е райско. Природата е изключителна. Поляната пред хижата винаги е осеяна от хора. В ранното неделно утро атмосферата е приповдигната. На мнозина тепърва им предстои изкачване по Тарзановата пътека в търсене на първенеца на Балкана, затова бързам да отговоря окуражително на въпросите им за състоянието на терена.
Хижата представлява масивна триетажна сграда с капацитет 120 места, разположени в стаи с по 5, 7, 10 и повече легла, с вътрешни и външни санитарни възли и умивални. Има баня. Сградата е водоснабдена, електрифицирана от агрегат и ВЕЦ, отоплението е с печки на твърдо гориво. Разполага с туристическа кухня, столова с 75 места и лавка.
Ако времето е сухо, условията за собствени палатки са добри – като резервен вариант при липса на места. На поляната има няколко, видимо поизмити от вчерашния порой.
До хижата няма път за автомобилен транспорт, като достъпът е възможен само пеша по указаните туристически маршрути. Доставката на всички стоки на хижата се осъществява с коне. За туристите със свръхтежък багаж също могат да се наемат коне с водач, които да качат хората и товара им. Въпреки че вече веднъж съм закусил рано сутринта преди потеглянето от върха, не пропускам добрата възможност да опитам от макароните и чая в столовата. Скоро след това попълвам водните си запаси при голямата чешма пред хижата, взимам си довиждане с веселата компания и се отправям на следващия етап от пътешествието - дългото спускане към Калофер.
Още след първите 250 метра при една малка седловина с пейки се отклонявам за кратко към Малкия Райски Купен, откъдето се разкриват хубави гледки на юг към двете успоредни долини на Бяла река и Малка Бъзовица.
Отначало спускането е полегато, но скоро пътеката надолу става по-стръмна. Гледките назад към билото на Балкана, разбира се, са неописуеми.
В местността Полегналото дърво, маркираната в синьо пътека криволичи стръмно надолу към дерето и преминава през гъста широколистна гора.
При самото дере, където пътеката пресича по симпатично дървено мостче първата от дълга поредица планински поточета, сред шарените сенки и шума на водата е изграден широк полукръг от пейки. Няма как да устоя на изкушението да поспра за кратко, да изуя тежките планинарски обувки и да потопя морни стъпала в ледените води. Осъзнавам, че те вероятно водят началото си от онази упорита снежна преспа, която бях посетил предния следобед!
Тук пътеката става особено тясна, а следите от вчеращния дъжд се усещат по разкаляния терен и засиления приток на чешмичките. Една поредна почивка на малката пейка край една от тях ми дава възможност да пропусна водача на върволица от коне, които тромаво чаткат с копита нагоре по баира. Докато ме подминават за миг ми минава идеята да поспра коняря и да го попитам дали не може да ме качи на четириного такси надолу до Паниците, но скоро отпращам тази кощунствена мисъл. Все пак съм тръгнал на пешеходно странстване!
Горските потоци в зоната между Райския Купен и Рудината често пресичат пътеката, а на няколко места водата им е прихваната в каптажи и пусната през чучури за удобство на странника.
Поредно интересно дървено мостче при Рудината. Тук, малко по-нагоре, се събират водите на две дерета, водещи началото си от южното подножие на връх Параджика.
Местните планински ентусиасти са поставили дори горска аптечка за първа помощ.
Следва кратко, но стръмно последно катерене до ръба преди излизането на хребета. Тук пътеката рязко излиза на открито, за да се срещне с черния коларски път откъм Паниците. Гледката, която се открива от панорамната площадка с масичките, е изумителна! Южният Джендем и връх Ботев, погледнати от югоизток, впечатляват със страховитата си осанка.
Насред плоското голо бърдо в местността Сливката осъзнавам, че с катеренето вече съм приключил. Оттук насетне следва само спускане надолу към долината на река Тунджа.
С учудване установявам, че дори в този отдалечен край се развива ресторантьорски бизнес! Местен предприемач е намерил начин да докара каравана чак дотук, където е устроил малко кафене - а може би дори бирария? Като се замисля, идеята никак не е лоша, предвид интензивния туристически поток по този маршрут, особено през летните уикенди.
Поредно отлично избрано и много добре изпълнено място за отдих и съзерцание.
Коларският път бързо губи височина, а при едно поспиране забелязвам долу в дерето на Бяла река небезизвестния Калоферски манастир. Там наблизо е началото и на екопътека "Бяла река".
Със снишаване към горното поречие на Тунджа, маркираната в синьо и жълто пътека наавлиза отново в широколистна гора при местността Селския бук.
Тук трябва да се внимава да не се пропусне отбивката наляво към Паниците, вместо да се продължава все напред по горския път. За щастие, тя е добре обозначена тъкмо при голямата дървена табела на входа на националния парк Централен Балкан.
Последните 300 метра преди достигане на долината на Тунджа предлагат едно заключително голямо изпитание - тук пътеката представлява едно каменисто срутище, изровено от пороите и превърнало терена в хаотична плетеница от коварни ровове. Движението по този участък трябва да става с повишено внимание.
Все пак крайният резултат е повече от задоволителен - подаръкът за всички преодолени трудности е среща с хладните води на спокойната Тунджа! След целия прахоляк и пот, изтраяни дотук при дългото спускане от върха, няма как да не утоля желанието си да се потопя в освежаващата прохлада. Избирам укрито място за една кратка баня и смяна на дрехите, преди да продължа нататък покрай спретнати малки вили и бунгала.
Параклисът "Успение Богородично" се е спотаил между сенките на зеления гъсталак току срещу първите стари почивни станции, а до него води малко дървено мостче, прехвърлено през реката.
Някои от старите бунгала на десния бряг на Тунджа са обновени и са превърнати в китно място за отдих, докато други все още пустеят, завладени от упорития буренак.
След големия мост над Тунджа вече навлизам в сърцето на курортната местност Паниците. Освен множеството по-малки хотелчета и къщи за гости, тук впечатление прави големият хотелски комплекс "Калоферски войводи" с изискания си битов ресторант и изпълнените в старинен архитектурен стил постройки за настаняване.
Поляната с беседките току под комплекса и досами реката също не е за подминаване. Безспорно - едно чудесно място за пикник.
След кратък отдих при крайречните беседки, се отбивам до вила "Камелия", от която пазя спомени за един приятен престой отпреди няколко години. Не съм забравил и любопитните изоставени хижи в непосредствена близост до шосейния мост над Тунджа.
Оттук до Калофер остават около 6 км по асфалтово шосе. В долната част на Паниците пътят минава покрай големия хотел "Райски кът" с високата часовникова кула.
В протежение на следващите няколко километра шосето следва неотклонно течението на река Тунджа, а из широките поляни край сенчестите й брегове изобилства с импровизирани биваци. При чешмата "Киряк" летовниците са изградили цяло поселище от палатки и каравани в търсене на спасение от летните горещини в големия град.
Още един голям бивак се кипри досами поредните живописни бързеи по реката, току срещу чешма "Чучурката", където е изграден внушителен дървен навес със зидана камина.
След час и половина трамбоване надолу по шосето, с облекчение достигам първите къщи в горната махала на Калофер. До края на тридневното ми пътешествие не остава още много.
Не за пръв път се запознавам с някой местен четириног странник и след споделяне на сандвич и половина с него си спечелвам неотлъчен последовател през последния етап от странстването. При дървеното мостче в горната махала успявам да го прилъжа да се цопне за кратко в разхлаждащите води на реката. Той изглежда няма нищо против.
Преминавам покрай мостчето, където всяка зима на Йордановден се провежда традиционното "ледено мъжко хоро", сетне подминавам храма "Св. Архангел Михаил" и средновековната базилика, преди да навляза в централната част на градчето.
Площад "Христо Ботев" със знаменитите стъпала и паметникът на легендарния български революционер. Това е отправна точка за безброй туристически маршрути из Централния Балкан, а за мен в случая - крайна цел на приключението.
Следват минути на заслужен отдих под дебелите сенки на малкия парк, докато изчаквам да дойде време за транспорта към дома.
Полезна информация за пътуващите до района без личен транспорт.
Така изпълних една отколешна своя мечта - да се покатеря на покрива на Балкана и да зърна едновременно Северна и Южна България от най-високата точка на Стара Планина. Магията на това място е завладяваща и неописуема. Несъмнено при първа възможност ще се завърна отново, за да заредя пак батериите с още от неповторимата енергия на Балкана.
