![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlПоделение 32820 – Бяла Черква – е сформирано през 1961 г. и е закрито през 1999 г. Било е въоръжено със зенитно-ракетни установки СА-75 „Двина“. В днешно време там могат да бъдат намерени руини, обрасли с храсталаци бункери, казарми, превърнати в обори... и следи от мистериозно ново строителство.
Маршрутът:
Поредното завръщане към спретнатата вила в местността Коприцко борце над село Ситово този път е ознаменувано с многозвездна нощ край барбекюто, а при това посещение сме избрали бивакуването в двора при камината.
Вечерта е посветена на кратка разходка из вече добре познатите места из околността, из чиито дебри са се укрили множество любопитни природни забележителности.
Ръкоделните творения на трудолюбивия домакин не отстъпват по красота на естествените природни чудеса на този район.
Същинското вело-пътешествие до поделението започва на следващата сутрин. На няколкостотин метра се натъкваме на добре рекламираната и набрала доста популярност вила Raw Vega - Коприцко Борце.
Тъй като и бездруго до селото пътят е лош, а до самата хижа става вече невъзможен за коли, грижливият домакин извозва гостите си със собствения си джип до самото място.
Трудностите обаче си струват. Мястото наистина е приказно: широк двор, ограничаван от пътя с ограда, а от другата страна - с пропаст. А по средата - чудна хижа. Въпреки ниския си покрив, тя всъщност е двуетажна, като вторият етаж има четири спални във всеки ъгъл. На първи етаж - голям хол с дълга маса, отделен кухненски ъгъл, баня и всичко останало, необходимо за приятна сбирка с добри приятели. А за гледките да не говорим!
Личи си колко сърцат човек е правил мястото по детайлите, които присъстват. Отвън до хижата само на 5-6 метра минава поточе, което човекът е уловил и използва като красива декорация, която ту се появява от хълма като течащо изворче, ту се скрива в земята.
Да, несъмнено най-ключовата част на мястото е атмосферата, която хижата притежава - едно топло и уютно място, създадено, строено, поддържано, разработвано, усъвършенствано в продължение на дълги години с много любов, която се усеща, бликаща от къщичката и околността.
Все пак не е случайно, че човекът вътре си има и библиотека, и семейни снимки, и всичката необходима посуда, и множество чаши за чай, кафе и всичко друго необходимо за един удобен и уютен престой.
Това, което прави най-силно впечатление е, че къщата е изцяло самостоятелна откъм ток, вода и отопление. Зарежда се със слънчеви панели, които подхранват акумулатори и чрез специална трансформаторна система гостите имат обичайните удобства: осветление, интернет, компютри, дори музика.
Освен за декорация, домакинът използва тази планинска бистра, чиста, ежегодно прясна вода, за да пълни резервоара и да може да извършва всички обичайни домакински дейност и в кухнята, и в банята, че дори и в изкусно изработената тоалетна. А студената вода си е идеална за пиене!
Тук отоплението е изцяло на дърва. Това е начинът на готвене, на сгряване на цялата къща само с една печка, която отдолу нагоре отоплява всички спални и банята. Домакинът е дал пример за изцяло независимо домакинство от енерго и водоснабдяване - удобно и практично. А черешката на тортата е малката допълнителна постройка, която е изградил между стволовете на дърветата и където се помещава самият той, докато има гости в хижата.
Малко по-надолу забелязваме още една интересна вила, от чиято веранда се открива още една страхотна гледка към Родопите.
Все пак не се задържаме дълго, защото ни чака пътешествие. Горският път за Бяла черква ни отвежда до първата спирка по маршрута - параклисът Св.Богородица над с.Ситово, където наскоро се проведе народният събор по случай патронния празник на селото.
Винаги отворено за посетители и поклонници, Аязмото с целебната вода е основен притегателен обект в района. Оттук се откриват чудесни панорамни гледки към Върховръшкия дял на Родопите.
Нататък пътят се изкачва все по-стръмно през местността Гладно бърдо, за да ни отведе след около час катерене до подстъпите към възвишението Бърчината, на чийто връх е изградено поделение 32820.
Интересните гледки започват още с първите няколкостотин метра след пресичане на дървената ограда, която опасва периметъра на казармата. Най-напред се натъкваме на тунелите, които някога са свързвали огневите позиции.
Годините на безстопанственост са оказали своето влияние. Окопи, складове за въоръжение закопани в земята – всичко е разграбено и унищожено.
Под привидно непретенциозния вид на този горски подслон се крие бетонен лабиринт от бункери, тунели и укрития, за чието присъствие подсказва единствено тук-там подаващият се цимент по земята, както и едва доловимото кухо кънтене под краката.
Достигаме до централната сграда - очевидно някога представлявала щаба на командващия. Поделението получава материалната част и заема огнева позиция през декември на далечната 1962 г. и след съответната подготовка и допуск е включено в носенето на бойното дежурство.
За някогашната усилена тренировъчна и подготвителна дейност подсказват останките от нормативното табло на стената на щаба.
Разбира се, не липсват и стенописите, мемориалните плочи и лозунгите, така типични за онази отминала епоха.
Границите на НРБ са свещени и непрекосновени!
Днес обаче сградите са полуразрушени, а бункерите и казармите на войниците - обрасли с бурени.
Чувствахме се като археолози. За съжаление всичко, което не беше циментирано или закопано, отдавна е било задигнато от иманяри.
На основния плац насред поделението обаче се забелязва ново строителство. При срещата с местните пазачи от дума на дума разбираме, че част от терена е приватизиран, както често се случва напоследък, и тук тече подготовка за мащабно строителство и облагородяване. Може би пътят откъм Бяла черква в скоро време ще се окаже подходящ за развитие на хотелиерството и туризма по тези места?
Отправяме се към северния край на поделението, където при най-високата част на Бърчината (1684 м. н.в.) се намира може би най-любопитната част от този бивш военен комплекс. Сега тук могат да се забележат следи от самоделно скалъпени места за временно бивакуване.
На ръба на хребета със звучното име Вел гъзица се извисяват внушителните останки от силозите за ракетите. Първата бойна стрелба на полигон "Ашулук-4" е през юни 1963 г. по мишена Ла-17. Командир е бил подп. Иван Пеев. През 1975 г. поделението е първенец на ЗРВ в ПВО и ВВС. През 1978 г. получава нов ВПН - 32820.
Днес от някогашното великолепие на сградите не е останало почти нищо. На вътрешните им стени обаче могат да се забележат интересни схеми на ракети.
А черешката на тортата се намира в превърнатия в обор силоз. Тук по всяка от колоните все още могат да се разчетат дежурните лозунги от времето на социализма.
Някога войниците в това поделение са носели прозвището "Белите мечки" и те до ден днешен пазят спомена от годините, прекарани в служба на това откъснато от цивилизацията място. В днешни дни тук има признаци на предстоящо обновление, така че остава да следим с интерес нарастващото оживление в дивата територия между Бяла черква и Ситово.
Маршрутът:
Поредното завръщане към спретнатата вила в местността Коприцко борце над село Ситово този път е ознаменувано с многозвездна нощ край барбекюто, а при това посещение сме избрали бивакуването в двора при камината.
Вечерта е посветена на кратка разходка из вече добре познатите места из околността, из чиито дебри са се укрили множество любопитни природни забележителности.
Ръкоделните творения на трудолюбивия домакин не отстъпват по красота на естествените природни чудеса на този район.
Същинското вело-пътешествие до поделението започва на следващата сутрин. На няколкостотин метра се натъкваме на добре рекламираната и набрала доста популярност вила Raw Vega - Коприцко Борце.
Тъй като и бездруго до селото пътят е лош, а до самата хижа става вече невъзможен за коли, грижливият домакин извозва гостите си със собствения си джип до самото място.
Трудностите обаче си струват. Мястото наистина е приказно: широк двор, ограничаван от пътя с ограда, а от другата страна - с пропаст. А по средата - чудна хижа. Въпреки ниския си покрив, тя всъщност е двуетажна, като вторият етаж има четири спални във всеки ъгъл. На първи етаж - голям хол с дълга маса, отделен кухненски ъгъл, баня и всичко останало, необходимо за приятна сбирка с добри приятели. А за гледките да не говорим!
Личи си колко сърцат човек е правил мястото по детайлите, които присъстват. Отвън до хижата само на 5-6 метра минава поточе, което човекът е уловил и използва като красива декорация, която ту се появява от хълма като течащо изворче, ту се скрива в земята.
Да, несъмнено най-ключовата част на мястото е атмосферата, която хижата притежава - едно топло и уютно място, създадено, строено, поддържано, разработвано, усъвършенствано в продължение на дълги години с много любов, която се усеща, бликаща от къщичката и околността.
Все пак не е случайно, че човекът вътре си има и библиотека, и семейни снимки, и всичката необходима посуда, и множество чаши за чай, кафе и всичко друго необходимо за един удобен и уютен престой.
Това, което прави най-силно впечатление е, че къщата е изцяло самостоятелна откъм ток, вода и отопление. Зарежда се със слънчеви панели, които подхранват акумулатори и чрез специална трансформаторна система гостите имат обичайните удобства: осветление, интернет, компютри, дори музика.
Освен за декорация, домакинът използва тази планинска бистра, чиста, ежегодно прясна вода, за да пълни резервоара и да може да извършва всички обичайни домакински дейност и в кухнята, и в банята, че дори и в изкусно изработената тоалетна. А студената вода си е идеална за пиене!
Тук отоплението е изцяло на дърва. Това е начинът на готвене, на сгряване на цялата къща само с една печка, която отдолу нагоре отоплява всички спални и банята. Домакинът е дал пример за изцяло независимо домакинство от енерго и водоснабдяване - удобно и практично. А черешката на тортата е малката допълнителна постройка, която е изградил между стволовете на дърветата и където се помещава самият той, докато има гости в хижата.
Малко по-надолу забелязваме още една интересна вила, от чиято веранда се открива още една страхотна гледка към Родопите.
Все пак не се задържаме дълго, защото ни чака пътешествие. Горският път за Бяла черква ни отвежда до първата спирка по маршрута - параклисът Св.Богородица над с.Ситово, където наскоро се проведе народният събор по случай патронния празник на селото.
Винаги отворено за посетители и поклонници, Аязмото с целебната вода е основен притегателен обект в района. Оттук се откриват чудесни панорамни гледки към Върховръшкия дял на Родопите.
Нататък пътят се изкачва все по-стръмно през местността Гладно бърдо, за да ни отведе след около час катерене до подстъпите към възвишението Бърчината, на чийто връх е изградено поделение 32820.
Интересните гледки започват още с първите няколкостотин метра след пресичане на дървената ограда, която опасва периметъра на казармата. Най-напред се натъкваме на тунелите, които някога са свързвали огневите позиции.
Годините на безстопанственост са оказали своето влияние. Окопи, складове за въоръжение закопани в земята – всичко е разграбено и унищожено.
Под привидно непретенциозния вид на този горски подслон се крие бетонен лабиринт от бункери, тунели и укрития, за чието присъствие подсказва единствено тук-там подаващият се цимент по земята, както и едва доловимото кухо кънтене под краката.
Достигаме до централната сграда - очевидно някога представлявала щаба на командващия. Поделението получава материалната част и заема огнева позиция през декември на далечната 1962 г. и след съответната подготовка и допуск е включено в носенето на бойното дежурство.
За някогашната усилена тренировъчна и подготвителна дейност подсказват останките от нормативното табло на стената на щаба.
Разбира се, не липсват и стенописите, мемориалните плочи и лозунгите, така типични за онази отминала епоха.
Границите на НРБ са свещени и непрекосновени!
Днес обаче сградите са полуразрушени, а бункерите и казармите на войниците - обрасли с бурени.
Чувствахме се като археолози. За съжаление всичко, което не беше циментирано или закопано, отдавна е било задигнато от иманяри.
На основния плац насред поделението обаче се забелязва ново строителство. При срещата с местните пазачи от дума на дума разбираме, че част от терена е приватизиран, както често се случва напоследък, и тук тече подготовка за мащабно строителство и облагородяване. Може би пътят откъм Бяла черква в скоро време ще се окаже подходящ за развитие на хотелиерството и туризма по тези места?
Отправяме се към северния край на поделението, където при най-високата част на Бърчината (1684 м. н.в.) се намира може би най-любопитната част от този бивш военен комплекс. Сега тук могат да се забележат следи от самоделно скалъпени места за временно бивакуване.
На ръба на хребета със звучното име Вел гъзица се извисяват внушителните останки от силозите за ракетите. Първата бойна стрелба на полигон "Ашулук-4" е през юни 1963 г. по мишена Ла-17. Командир е бил подп. Иван Пеев. През 1975 г. поделението е първенец на ЗРВ в ПВО и ВВС. През 1978 г. получава нов ВПН - 32820.
Днес от някогашното великолепие на сградите не е останало почти нищо. На вътрешните им стени обаче могат да се забележат интересни схеми на ракети.
А черешката на тортата се намира в превърнатия в обор силоз. Тук по всяка от колоните все още могат да се разчетат дежурните лозунги от времето на социализма.
Някога войниците в това поделение са носели прозвището "Белите мечки" и те до ден днешен пазят спомена от годините, прекарани в служба на това откъснато от цивилизацията място. В днешни дни тук има признаци на предстоящо обновление, така че остава да следим с интерес нарастващото оживление в дивата територия между Бяла черква и Ситово.
