![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlВтората част от вело-похода из Тъжанското ждрело всъщност бързо премина в пешеходен. Пътеката над ВЕЦ Тъжа се изкачва стръмно по скалистите скатове под връх Триглав, което наложи да оставя велосипеда в нейното подножие.
Поредицата от чешми и сенчести места за пикник и бивакуване се затваря със Севдината чешма, разположена в горния (северен) край на голямата поляна при Аязмото.
На границата между пролетта и лятото, чешмата клокочи с пълна сила, а букаците хвърлят приятна шарена сянка.
Мястото е много подходящо за устройване на празненства и гощавки в голяма компания.
Забързан нататък по запланувания маршрут, хвърлям поглед през рамо към просторната поляна при беседките. Оттук ме чака около час и половина доста сериозно изкачване.
През първите петнайсетина минути пътеката е широка и удобна, а и не особено стръмна.
Скоро обаче тя достига подножието на тръбата на ВЕЦ-а. Оттук имам два варианта - да следвам маркираната пътека, която се вие вдясно от тръбата, или да използвам стъпалата край нея. Избирам втората възможност, тъй като е по-пряка. При всички положения ще се наложи да завържа колелото някъде наблизо - нагоре не е подходящо за мъкнене на велосипеди.
С всяко стъпало нагоре гледката назад към Казанлъшката котловина се открива все по-широко.
Интересното е, че това не е просто стълбище, а и релса, по която явно някога се е движела вагонетка.
След петнайсетминутно бъхтене нагоре по стълбите, най-сетне достигам горния край на доста стръмния скат под изравнителя на ВЕЦ-а.
На върха на тръбата се извисява водната кула на неголямо водохранилище /наречено Дневен изравнител/, от което водата се спуска към ВЕЦ Тъжа.
След края на тръбата маршрутът продължава със заобикаляне на водохранилището от изток и от север по широка и равна пътека. При достигане до водната кула към върха на планината може да се продължи и без пътека с пресичане на рядката борова гора, покриваща билото на рида в северна посока. Така част от пътя ще се съкрати, но ще се пропусне удивителната панорамата, която се открива от западния край на водохранилището към най-живописната част от ждрелото на р. Тъжа.
При достигане до водната кула е най-добре да се продължи именно по спомената широка пътека към северозападния край на водохранилището. Към този край на изкуственото езеро се върви още 10 мин., като при него се достига до панорамна площадка, надвесена над дълбоката долина на р. Тъжа.
Зрелището, което се открива оттук, наистина граничи с фантастиката. В продължение на милиони години реката е заобикаляла прилежно всички спускащи се от планината към нея ридове, като е лъкатушела наляво-надясно между тях и така постепенно е оформила дълбок и много красив каньон. На северозапад се вижда най-интересната му скалиста част, която е съвсем тясна, стотици метри дълбока и силно притисната от двете си страни с надвесените над нея огромни скалисти урви.
aaa
На запад долината е заградена от рида Седлювец /наречен така заради формата си на седло/, който спуска към дъното й няколко страховити каменни откоса. Невъобразима панорама се открива от равната площадка и на югозапад към най-долната част на каньона, където, силно притисната от скалите, се вижда свръхтясна част от ждрелото на реката, наречена Казана.
Поредицата от чешми и сенчести места за пикник и бивакуване се затваря със Севдината чешма, разположена в горния (северен) край на голямата поляна при Аязмото.
На границата между пролетта и лятото, чешмата клокочи с пълна сила, а букаците хвърлят приятна шарена сянка.
Мястото е много подходящо за устройване на празненства и гощавки в голяма компания.
Забързан нататък по запланувания маршрут, хвърлям поглед през рамо към просторната поляна при беседките. Оттук ме чака около час и половина доста сериозно изкачване.
През първите петнайсетина минути пътеката е широка и удобна, а и не особено стръмна.
Скоро обаче тя достига подножието на тръбата на ВЕЦ-а. Оттук имам два варианта - да следвам маркираната пътека, която се вие вдясно от тръбата, или да използвам стъпалата край нея. Избирам втората възможност, тъй като е по-пряка. При всички положения ще се наложи да завържа колелото някъде наблизо - нагоре не е подходящо за мъкнене на велосипеди.
С всяко стъпало нагоре гледката назад към Казанлъшката котловина се открива все по-широко.
Интересното е, че това не е просто стълбище, а и релса, по която явно някога се е движела вагонетка.
След петнайсетминутно бъхтене нагоре по стълбите, най-сетне достигам горния край на доста стръмния скат под изравнителя на ВЕЦ-а.
На върха на тръбата се извисява водната кула на неголямо водохранилище /наречено Дневен изравнител/, от което водата се спуска към ВЕЦ Тъжа.
След края на тръбата маршрутът продължава със заобикаляне на водохранилището от изток и от север по широка и равна пътека. При достигане до водната кула към върха на планината може да се продължи и без пътека с пресичане на рядката борова гора, покриваща билото на рида в северна посока. Така част от пътя ще се съкрати, но ще се пропусне удивителната панорамата, която се открива от западния край на водохранилището към най-живописната част от ждрелото на р. Тъжа.
При достигане до водната кула е най-добре да се продължи именно по спомената широка пътека към северозападния край на водохранилището. Към този край на изкуственото езеро се върви още 10 мин., като при него се достига до панорамна площадка, надвесена над дълбоката долина на р. Тъжа.
Зрелището, което се открива оттук, наистина граничи с фантастиката. В продължение на милиони години реката е заобикаляла прилежно всички спускащи се от планината към нея ридове, като е лъкатушела наляво-надясно между тях и така постепенно е оформила дълбок и много красив каньон. На северозапад се вижда най-интересната му скалиста част, която е съвсем тясна, стотици метри дълбока и силно притисната от двете си страни с надвесените над нея огромни скалисти урви.
aaa
На запад долината е заградена от рида Седлювец /наречен така заради формата си на седло/, който спуска към дъното й няколко страховити каменни откоса. Невъобразима панорама се открива от равната площадка и на югозапад към най-долната част на каньона, където, силно притисната от скалите, се вижда свръхтясна част от ждрелото на реката, наречена Казана.
Най-завладяващата част от пейзажа обаче е на север към безподобната скална игла Иванчов камък. Тя е част от няколко устремилите се от Светишки рид към реката стръмни странични ридчета, увенчани на теметата си със скални венци.
Гледките на юг към полето също не са за пренебрегване.
За разлика от зъбатите скални венци по отвесните склонове, Иванчовият камък вече се е отцепил от един такъв по-широк скален венец, застанал е изправен насред долината и стърчи право нагоре към небесата, забит в облаците точно като игла.
Колоритът на картината става още по-неземнокрасив и от няколкото накацали по върха на “иглата” и причудливо разкривени от природните стихии борови дървета, които наподобяват на пинии и придават на пейзажа средиземноморски вид. Може би точно те, или пък по-скоро целият нереален изглед на долината, са накарали мнозина да върват, че на темето на Иванчовия камък има още едно чудно тракийско светилище. Това обаче едва ли е така, тъй като стените на камъка са напълно отвесни и през тракийската епоха едва ли е било възможно да се достигне до техния връх.
Нов, още по-висок поглед към равнината. Там долу се е сгушило село Тъжа.
Поглед на североизток спира дъха: исполинските грамади на Голям и Малък Кадемлия, Каракачански егрек и връх Мазалат завладяват сетивата и изпълват пътника с благоговение.
При панорамната площадка пътеката достига до останките на римския път Тъжанската пътека, пресича ги и продължава с плавно слизане на северозапад, спускайки се към долината на р. Тъжа. В тази посока пътеката върви върху тръбите на изградено в близкото минало водохващане, достигащо далеч на север чак до водослива на р. Тъжа с нейния десен приток - река Рахманица /рахман - милостив/. Натам по трасето на пътеката са изсечени в скалите и няколко тунела, които й помагат да премине през спускащите се от Светишки рид към реката скални венци.
Триглав изглежда вече толкова близо!
Поглед към Иванчов камък откъм горния ръб.
Най-сетне, ето го и него! Паунов камък, крайната точка на пътешествието.
Оттук до широката Светишка поляна и първата хижа по пътя към Северна България, хижа Русалка, остава не повече от час катерене. Но все пак не това е днешният ми план. Следващия път, може би.
Сега вниманието ми е изцяло приковано към извънземната гледка на Паунов камък. Върхът е разположен между дълбоките улеи на Аинът и Злите улеи.
Зад този баир се е сгушил Калофер и местността Паниците.
На изток от върха в равен участък се забелязват останки от крепостна стена с помещение. До нея минава старият път за Севлиево/Севлиджедеси и Шарапьолу със своите разклонения. Възоснова на открита фрагментирана керамика крепостта се определя като ранновизантийска и средновековна. Източно от крепостта е имало доста голямо по размерите си селище.
Тъжанското ждрело се простира на още десетина километра на север, като става все по-непристъпно с напредване нагоре към сърцето на планината.
Неразделна част от крепостта представляват стръмните и високи скали, вдадени на запад към река Тъжа, свързани с крепостния двор чрез пътека, изрязана в скалите като улей. По пътеката в скалите има отвори за греди, на които се е държал подвижен мост. На запад скалите се разширяват. Тъкмо там много умело е построена най- непристъпната част на крепостта.
Двете скални площадки 20 m в диаметър, са укрепени допълнително със зъбери от дялани камъни и са превърнати в мощни кули. Камъните на тези кули са съборени в оврага "Аинът". Изкачването до зъберите на кулите е ставало по изрязаните в скалите стъпала, които личат и сега. Между тези две скали- бойници се намират основите на резервоар с размери 10х6 m. В източната част на крепостта има останки от шестостенен кладенец. На юг от него се виждат основите на правоъгълни помещения с размери 15х5 m и 12.5х5 m.
В скалите откъм "Аинът" са изрязани стъпала за слизане към реката. В оврага "Аинът" се намират дялани камъни с размери 1х0.55х0.45 m и парчета от каменни бойни топки, достигащи до 0.25 m в диаметър. Водоснабдяването е ставало от три източника- извора Светица, Шарапйоолу и извора, намиращ се на 200 m северно от крепостта. Намерени са глинени тръби покрай извора Светица в посока към крепостта. Източно от крепостта е имало доста голямо по размерите си селище. Покрай укреплението минавал стар път за днешното Севлиево, с разклонение за Ловеч. Североизточно от крепостта са запазени части от калдъръм от стария римски път през Русалийския проход.
Паунов камък наистина надмина всичките ми очаквания. А върховете по билото на Балкана безспирно ме зоват - или може би това е просто шепотът на вятъра? Обещавам си съвсем скоро да ги посетя в един далеч по-сериозен поход и скоро им обръщам гръб, за да се върна обратно по стъпките си.
Спускането по склона към равнината е не по-лесно от изкачването - сега е ред на коленете да покажат на какво са способни.
Обратно при изравнителния водоем в горната част на ВЕЦ-а.
И още спускане по стълбището покрай тръбата.
С въздишка на облекчение установявам, че велосипедът още си е там, където съм го оставил.
След няколкочасово размотаване и излежаване по сенчестите полянки край Аязмото, идва моментът да си взема довиждане с приказната Тъжа. И тъкмо навреме! Късният следобед изглежда се очертава да бъде дъждовен.
Някъде там на хоризонта се извисява Шипченско-Бузлуджанският дял на Стара планина - още един район, който е в плановете ми за това лято.
Крайна точка от пътешествието - жп гара Тъжа. Няма спор, районът вече твърдо е в списъка ми от любими места!
Гледките на юг към полето също не са за пренебрегване.
За разлика от зъбатите скални венци по отвесните склонове, Иванчовият камък вече се е отцепил от един такъв по-широк скален венец, застанал е изправен насред долината и стърчи право нагоре към небесата, забит в облаците точно като игла.
Колоритът на картината става още по-неземнокрасив и от няколкото накацали по върха на “иглата” и причудливо разкривени от природните стихии борови дървета, които наподобяват на пинии и придават на пейзажа средиземноморски вид. Може би точно те, или пък по-скоро целият нереален изглед на долината, са накарали мнозина да върват, че на темето на Иванчовия камък има още едно чудно тракийско светилище. Това обаче едва ли е така, тъй като стените на камъка са напълно отвесни и през тракийската епоха едва ли е било възможно да се достигне до техния връх.
Нов, още по-висок поглед към равнината. Там долу се е сгушило село Тъжа.
Поглед на североизток спира дъха: исполинските грамади на Голям и Малък Кадемлия, Каракачански егрек и връх Мазалат завладяват сетивата и изпълват пътника с благоговение.
При панорамната площадка пътеката достига до останките на римския път Тъжанската пътека, пресича ги и продължава с плавно слизане на северозапад, спускайки се към долината на р. Тъжа. В тази посока пътеката върви върху тръбите на изградено в близкото минало водохващане, достигащо далеч на север чак до водослива на р. Тъжа с нейния десен приток - река Рахманица /рахман - милостив/. Натам по трасето на пътеката са изсечени в скалите и няколко тунела, които й помагат да премине през спускащите се от Светишки рид към реката скални венци.
Триглав изглежда вече толкова близо!
Поглед към Иванчов камък откъм горния ръб.
Най-сетне, ето го и него! Паунов камък, крайната точка на пътешествието.
Оттук до широката Светишка поляна и първата хижа по пътя към Северна България, хижа Русалка, остава не повече от час катерене. Но все пак не това е днешният ми план. Следващия път, може би.
Сега вниманието ми е изцяло приковано към извънземната гледка на Паунов камък. Върхът е разположен между дълбоките улеи на Аинът и Злите улеи.
На “Паунов камък” се очертават два скални масива. Първият е по-нисък от тях, започва от изток и е характерен с концентрацията на скални изсичания. Върху него се очертават изсечени стъпала, които водят до равна площадка с размери 3х2,50м. От площадката е останал скален перваз с височина 0,10 м. Стъпалата са широки 0,50 м и високи 0,15-0,30 м. В югозападната част на първия масив е изсечено помещение с дълбочина 1,50–2,00 м. Размерите му са приблизително 8,10 на
9 м. На северната стена на това изсечено в скалите помещение се забелязват силно изветрели скални ниши с височина 0,90 м.
Зад този баир се е сгушил Калофер и местността Паниците.
На изток от върха в равен участък се забелязват останки от крепостна стена с помещение. До нея минава старият път за Севлиево/Севлиджедеси и Шарапьолу със своите разклонения. Възоснова на открита фрагментирана керамика крепостта се определя като ранновизантийска и средновековна. Източно от крепостта е имало доста голямо по размерите си селище.
Тъжанското ждрело се простира на още десетина километра на север, като става все по-непристъпно с напредване нагоре към сърцето на планината.
Неразделна част от крепостта представляват стръмните и високи скали, вдадени на запад към река Тъжа, свързани с крепостния двор чрез пътека, изрязана в скалите като улей. По пътеката в скалите има отвори за греди, на които се е държал подвижен мост. На запад скалите се разширяват. Тъкмо там много умело е построена най- непристъпната част на крепостта.
Двете скални площадки 20 m в диаметър, са укрепени допълнително със зъбери от дялани камъни и са превърнати в мощни кули. Камъните на тези кули са съборени в оврага "Аинът". Изкачването до зъберите на кулите е ставало по изрязаните в скалите стъпала, които личат и сега. Между тези две скали- бойници се намират основите на резервоар с размери 10х6 m. В източната част на крепостта има останки от шестостенен кладенец. На юг от него се виждат основите на правоъгълни помещения с размери 15х5 m и 12.5х5 m.
В скалите откъм "Аинът" са изрязани стъпала за слизане към реката. В оврага "Аинът" се намират дялани камъни с размери 1х0.55х0.45 m и парчета от каменни бойни топки, достигащи до 0.25 m в диаметър. Водоснабдяването е ставало от три източника- извора Светица, Шарапйоолу и извора, намиращ се на 200 m северно от крепостта. Намерени са глинени тръби покрай извора Светица в посока към крепостта. Източно от крепостта е имало доста голямо по размерите си селище. Покрай укреплението минавал стар път за днешното Севлиево, с разклонение за Ловеч. Североизточно от крепостта са запазени части от калдъръм от стария римски път през Русалийския проход.
Паунов камък наистина надмина всичките ми очаквания. А върховете по билото на Балкана безспирно ме зоват - или може би това е просто шепотът на вятъра? Обещавам си съвсем скоро да ги посетя в един далеч по-сериозен поход и скоро им обръщам гръб, за да се върна обратно по стъпките си.
Спускането по склона към равнината е не по-лесно от изкачването - сега е ред на коленете да покажат на какво са способни.
Обратно при изравнителния водоем в горната част на ВЕЦ-а.
И още спускане по стълбището покрай тръбата.
С въздишка на облекчение установявам, че велосипедът още си е там, където съм го оставил.
След няколкочасово размотаване и излежаване по сенчестите полянки край Аязмото, идва моментът да си взема довиждане с приказната Тъжа. И тъкмо навреме! Късният следобед изглежда се очертава да бъде дъждовен.
Някъде там на хоризонта се извисява Шипченско-Бузлуджанският дял на Стара планина - още един район, който е в плановете ми за това лято.
Крайна точка от пътешествието - жп гара Тъжа. Няма спор, районът вече твърдо е в списъка ми от любими места!
