asthfghl | Вело-Странстване Из Алабак - Част II, вр. Милеви скали

Втората част от вело-разходката из рида Алабак продължи с изкачване на първенеца на най-западния дял от Родопите - връх Милеви скали, откъдето се открива зрелищна панорама във всички посоки.

Кратката двукилометрова отсечка до върха е изпълнена с идилични пасторални гледки, които започват още от самия разклон при бунгала "Здравец".

Точно при премката в подножието на върха се разгръща и първата обширна гледка на юг към Чепинската долина, която загатва за това, което ще последва след малко.

Някъде долу в бездната се е скатала живописната жп спирка Долене, където теснолинейката прави широк завой, за да пресече за пореден път Чепинска река. Интересното в случая с тази малка гара е, че тя е при самия мост и често половината от вагоните остават висящи над реката, когато влакът спре на гарата.

Първото нещо (освен самата кула), което задъханият планинар ще срещне при самия връх, е сградата на малкото военно поделение.

Гледка право на юг към Лакътска чука, Тунева чука и Врани камък, които се извисяват над село Драгиново.

Най-сетне, ето я и кулата - паметник. Върхът е известен със сражението от 4 септември 1944 г. между правителствените сили и партизанска бригада „Чепинец“ и партизански отряд „Ангел Кънчев“.

В памет на загиналите партизани е издигнат паметник, а до него е разположена мемориална плоча с имената на загиналите. През 1968 г. местността е обявена за исторически паметник на културата с национално значение.

Поглед на югоизток към Цепина, където е известната средновековна крепост, някога отбранявала този стратегически проход.

Общ поглед към Чепинската долина, където червенеят покривите на Велинград.

Естествено, най-високата точка в радиус от двайсетина километра е оползотворена максимално от модерните телекомуникационни оператори.

Отвъд Чепинска река се чумерят по-високите средни дялове на Родопите с внушителните си първенци Баташки снежник, Сюткя и Голям Персенк.

Гледките са наистина уникални и ме карат да искам да остана още и още. Все пак след половинчасово взиране в хоризонта с мъка се разделям с Милеви скали. Посещението на върха започва и завършва със среща с поделението.

Местните вело-ентусиасти са се погрижили добре за поддръжката и маркировката на вело-маршрутите в рида Алабак - от върха до Варвара се спускат няколко пътеки, които предлагат разнообразни варианти за любителите на екстремното спускане.

Поредната антена на мобилните оператори е първият маркер по вече доста трудния маршрут надолу към хижа Равно боре.

Следващият ориентир е ловната поляна с хранилката, чакалото и ловната вишка.

Засега двата основни вело-маршрута се движат заедно - единият слиза до спирка Цепина и се предполага, че е със "средна" трудност. Това е синият маршрут. Вторият - червеният - е с повишена трудност и минава през връх Фенера, за да се спусне стръмно до хижа Равно боре и спирка Марко Николов при Варварските минерални бани.

Именно на премката преди вр. Фенера двата маршрута се разделят, като синият поне първоначално тръгва опасно стръмно право към пропастта. Аз предварително съм намислил да поема по другия, като от предварителните проучвания (включително преглеждане на няколко видеоклипа с доста екстремни спускания) съм наясно, че това всъщност е далеч по-сложният, но затова пък по-пряк вариант.

Скоро осъзнавам, че едно спускане през подобен терен далеч надвишава моите вело-умения. Въпреки отличната поддръжка на пътеката от страна на местните ентусиасти, аз не се осмелявам да рискувам да яхам велосипеда по този наклон за повече от няколко десетки метра.

Бутането на велосипеда надолу по каменистата пътека е мъчително, а и трябва доста да внимавам за непредвидени срещи с такива горски обитатели. Все пак този смок е достатъчно плашлив, за да се оттегли от пътя ми, а и аз правя всичко възможно да не го дразня излишно.

Последни панорамни гледки към околните долини, преди гъстата букова гора скоро отново да ме обгърне от всички страни.

В долната си част преди достигане на хижа Равно боре, пътеката става значително по-поносима - дори на места прерасва в добре познатия коларски път.

Най-сетне с облекчение се озовавам на входа на Равно боре - единствената работеща хижа по източните склонове на Алабак. Доколкото разбирам от хижаря, тя тъкмо е отворила за новия туристически сезон.

Време е за заслужен, макар и кратък отдих на една пилешка супичка.

Хижа Равно боре представлява масивна двуетажна сграда с капацитет 60 места с външни санитарни възли, умивални и бани. Водоснабдена е и електрифицирана от агрегат, отоплението е с печки на твърдо гориво. Разполага с туристическа кухня и столова.

Гостоприемният хижар Георги разказва, че цените за нощувка в хижа Равно Боре са 8лв. на легло. По предварителна заявка може да се заяви конкретно меню за закуска, обяд и вечеря. За туристи с повечко багаж или деца може да се осигури дори транспорт от Варвара по стръмния черен път, по който ми предстои да се спусна.

Спускането от хижата може да стане по два възможни маршрута, които се движат общо взето успоредно. Единият е по-дълъг, но и по-удобен по широк, но доста изровен горски път. Вторият е по маркирана пътека, която следва стръмното Бесничко дере, като често го пресича или дори върви по самото речно корито - добре дошло изпитание за издръжливостта на екстремните вело-маниаци, какъвто аз обаче не съм.

Затова избирам по-дългия, но и сравнително по-лесен вариант, който все пак си остава, както се изразяват по-опитните вело-експерти, "едно много технично трасе".

След поредица остри, покрити с изронен чакъл серпентини, достигам до подножието на Алабашкия рид - там, където Бесничкото дере се влива в по-голямата Чепинска река.