![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlРодопската яка представлява наниз от села и малки градчета, проснали се от Асеновград до Белово по самия ръб на Горнотракийската низина - там, където тя среща първите склонове на Родопите. Целият район е много богат на забележителности, а природата е уникално красива. Миналата седмица реших да се отклоня от близката до дома пловдивска част от Родопската яка и да предприема едно по-необичайно пътешествие из пазарджишкия дял на тази изпълнена с интересни места зона.
Маршрутът:
Гара Пазарджик е удобна отправна точка за подобни пътешествия, тъй като е изнесена далеч в южните покрайнини на областния град. Оттук до Алеко Константиново в продължение на 6-7 км се следва доста натовареното Пещерско шосе.
Първата спирка от днешния ми маршрут е открояващата се върху склоновете на възвишение Градището каскада на ВЕЦ "Алеко". Късната утрин обещава да е дъждовна, но това няма как да ме уплаши.
Тъкмо преди моста и отбивката към електроцентралата край едно пътно уширение е уреден мемориалът при лобното място на Алеко Константинов.
Един случайно рикоширал куршум прекратява живота на основателя на организирания туризъм в България Алеко Константинов. Той е сред най-големите критици на страната си, когато е такава, каквато не иска да я вижда. Големият български писател умира от изстрел, който е предназначен за Михаил Такев, лидер на Демократическата партия. Куршумът рикошира и отнема живота на Алеко точно на 11 май 1897 година. Поетът става жертва на дребен политически конфликт. Днес на лобното му място е изграден паметник на поета, около него има красива градина и няколко пейки. Монументът се намира на пътя Пазарджик- Пещера и е само на двайсетина метра от шосето. Много хора са минавали оттам стотици пъти и дори не знаят каква забележителност се крие в зеленината край шосето.
На по-малко от половин километър по-нататък в посока Пещера по асфалтирана отбивка се стига до входа на неголемия ВЕЦ "Алеко". Електроцентралата е третото, най-ниско стъпало на каскадата Баташки водносилов път след ВЕЦ „Батак“ и ВЕЦ „Пещера“.
Дъждът явно ще ми се размине засега. Напускам Пещерско шосе и се отправям по живописния път, който плътно следва ръба на Родопите в западна посока към Ветрен дол и Варвара.
Плодородните почви, обилното слънцегреене и защитата от ветровете, която предлага планината, са решаващи за развитието на земеделие, фокусирано върху лозарството и техническите, особено маслодайните култури. Късната пролет е и моментът, в който лавандулата цъфти и изпълва цялата околност с упойващия си аромат.
Гъстият тунел от зеленина постепенно ме доближава до първото от поредицата села из пазарджишката Родопска яка - Дебръщица.
Вилната зона на Дебръщица - осеяна с малки ваканционни постройки и лозя.
Подобно на много други такива населени места, атмосферата тук кара пътника да си мисли, че времето наоколо сякаш е спряло.
Следващото село следва след около 3 км - Црънча. Също разположено в северните поли на родопския рид Къркария от двете страни на стария каркарийски път за Чепинската долина и на двата бряга на Црънчанската река, която местните жители наричат „Реката“ или „Селската река“.
До Црънча и околностите му са регистрирани над 20 тракийски могили. Селската и Турската могила се намират в северозападния край на селото и са разкопавани от иманяри. Край селото са разкрити останки от антично селище, с трикорабна църква в югозападния му край, датирана към V век. През VI век южно от нея, на хълма „Гергьовска църква“ е построена крепост. Лозараството е доминиращо.
Съвсем в съседство е и село Паталеница - основната цел от днешната ми обиколка. След обединението си със село Баткун през 1955 г. се превръща в едно от най-големите села по северната страна на родопския рид Къркария. Древните жители на региона са оценявали стратегическото значение на тези селища, разположени в началото на пътя между Тракия, речното корито на Чепинска река и долината на река Места. Край селото тече река Ерменска. В наше време село Паталеница продължава да привлича със своята магия и с кристално чистия си въздух и природа.
В западните покрайнини на Паталеница, сред руините на някогашното ТКЗС, търся крепостта Баткунион. На входа на местността ме посрещат няколко добродушни четириноги любопитковци.
Баткунион, или още Баткунската крепост, почти не се различава сред обраслото с трънаци поле. Крепостта датира от ранно-византийския период, доказателство за което са намерените в нея археологически предмети: оброчни плочи на тракийски конник, римски монети от ІV век и др. По времето на разцвета си Баткун е било селище с уредба като гръцките градове и е имал храм на Аполон. Археологически разкопки са разкрили 2 черкви в рамките на крепостните стени, канали и водопроводна система, подземни входове и изходи от крепостта. До Баткун са открити и останките от светилището на Асклепий Земидренски. През Средновековието Баткунион е бил най-големия град в региона (наричан във византийските хроники „Блестящ и богат“). През 1199 г. тук е станало сражение между българската войска, предвождана от болярина Иванко, и византийците, предвождани от Михаил Камица, при което българите удържат блестяща победа, а византийският пълководец е пленен.
Най-сетне в ранния следобед достигам до целта - Баткунския манастир „Св. св. Петър и Павел“.
Възоснова на надписа на гръцки език върху мраморна плочка, намерена в черквата "Св. Димитър" в с. Паталеница, може да се предположи, че манастирът е построен или обновен през XII в. Според Стефан Захариев манастирът бил изграден върху останки на езически храм през старобългарската епоха. След турското нашествие у нас манастирът бил разрушен. По-късно бил изграден отново, но през 1774 г е разрушен за втори път след насилствено помохамеданчване на част от българското население в близката родопска долина Чепино. По-късно отново е обновен, но по-малък като постройка с една каменна черква.
Поглед назад към местата, из които допреди малко съм въртял педалите, разкрива впечатляваща панорама към Къркарийския рид, долината край пазарджишката Родопска яка и дори Бесапарските ридове отвъд.
Важно място в манастира заема стая, украсена със стенописи, в която през 1867 г. живее известният български възрожденски художник Станислав Доспевски. По време на престоя си, художникът рисува 4 икони: „Богородица“, „Христос“, „Уброс“, „Козма и Дамян“ и 2 портрета: на Йеромонах и на сестра му. Тези ценни портрети образци на българската възрожденска живопис сега се пазят в Пловдивската митрополия. През 1872 г. манастирът е посетен от Васил Левски.
Няма точна датировка на основаването на манастира, но се предполага, че в сегашния му вид е основан в периода XII-XIV век. Възобновен е през 1692 г., но през 1774 г. е разрушен до основи от кърджалиите. Към края на XIX в. светата обител е възстановена. Тогава е построена новата манастирска църква, оцеляла и до днес. Тя е еднокорабна, едноапсидна сграда без купол. До западната ѝ фасада е долепена красива камбанария.
Баткунският манастир е постоянно действащ, с монаси. Той е без игумен и монах близо 30 години. Едва в края на 2007 г., след като е подстриган от Пловдивския митрополит Николай в монашески сан, отец Яков е ръкоположен и получава назначение като игумен.
Манастирът е обявен за паметник на културата. В двора му расте най-старата лозница на Балканския полуостров, която е на над 500 години и все още дава плод. От манастира произхожда Баткунската хроника, свидетелстваща за насилията, налагани от исляма в Родопите. През 1872 г. в манастира Васил Левски основал революционен комитет с представители от околните села Паталеница, Баткун, Црънча и Елидере. От XVIII в. в манастира имало килийно училище за децата от околните села. В светата обител намирали подслон и хайдутите Тодор Банчев и Бейко Гащанов с четите си.
Пред църквата расте вековна лоза, която е обявена за природна забележителност. Тя е най-старата лоза на Балканския полуостров. До 80-те години на XX в. лозата е покривала почти целия двор.
В единия край на вътрешния двор има дори малък зоопарк - единственото неприятно впечатление от манастира е породено от факта, че в заграждението живеят в плен двойка сръндак и сърна.
Старата лоза е свидетел на различни времена и епохи. Историята ѝ се губи далеч в древността. Игуменът на манастира архимандрит Василий Петров, работил и живял тук повече от 30 години (починал през 1977 г.), разказва, че лозари чрез задълбочени изследвания установили, че лозата е на възраст над 500 години, най-старата на балканския полуостров. Размерите на тази столетница били необикновени. Характерна била дебелината на стеблото й. То имало обиколка 1,10 метра. Преди много години короната ѝ е била около 70-80 пъти по-голяма, отколкото е сега, и е покривала целия двор на манастира. През 1978 г. силна буря счупила скелето и съборила лозата на земята. Откъртен бил и най-големият и плодоносен клон. Сега в дънера на старата лоза са се развили две нови стъбла, които в момента плодоносят. Лозата ражда черно на цвят грозде, с твърди зърна, използвано предимно за вино. Петвековницата е обявена за природна забележителност и се охранява от държавата.
След около половинчасов престой и любуване на красотите на манастира се отправям към последния етап от обиколката.
Още един поглед на североизток към Бесапарските ридове.
Дълбоката долина на Чепинска река води нагоре към вътрешноста на Родопите, следвана неотлъчно от теснолинейката, която води нататък към Велинград, Банско и Добринище.
Интересно заведение във Ветрен дол, наричан някога Ели дере.
Това е първото от няколко села от пазарджишката Родопска яка, които са почти слети помежду си: Ветрен дол, Варвара, Симеоновец и Семчиново заедно формират изключително привлекателна зона за отдих в подножието на Родопите.
Варварските минерални бани с басейните и СПА комплексът над Варвара.
Пътят от Велинград е дублиран от теснолинейката, чиято последна спирка е град Септември.
Някъде там при Белово се срещат четири географски зони: планините Рила, Родопи и Средна гора, както и най-западният край на Горнотракийската низина.
В късния следобед достигам до крайната точка от днешното вело-пътешествие - жп гара Септември. Може би най-често ползваната от мен гара напоследък. Само след няколко дни отново ще се озова тук. Но това, разбира се, е една друга история.
Маршрутът:
Гара Пазарджик е удобна отправна точка за подобни пътешествия, тъй като е изнесена далеч в южните покрайнини на областния град. Оттук до Алеко Константиново в продължение на 6-7 км се следва доста натовареното Пещерско шосе.
Първата спирка от днешния ми маршрут е открояващата се върху склоновете на възвишение Градището каскада на ВЕЦ "Алеко". Късната утрин обещава да е дъждовна, но това няма как да ме уплаши.
Тъкмо преди моста и отбивката към електроцентралата край едно пътно уширение е уреден мемориалът при лобното място на Алеко Константинов.
Един случайно рикоширал куршум прекратява живота на основателя на организирания туризъм в България Алеко Константинов. Той е сред най-големите критици на страната си, когато е такава, каквато не иска да я вижда. Големият български писател умира от изстрел, който е предназначен за Михаил Такев, лидер на Демократическата партия. Куршумът рикошира и отнема живота на Алеко точно на 11 май 1897 година. Поетът става жертва на дребен политически конфликт. Днес на лобното му място е изграден паметник на поета, около него има красива градина и няколко пейки. Монументът се намира на пътя Пазарджик- Пещера и е само на двайсетина метра от шосето. Много хора са минавали оттам стотици пъти и дори не знаят каква забележителност се крие в зеленината край шосето.
На по-малко от половин километър по-нататък в посока Пещера по асфалтирана отбивка се стига до входа на неголемия ВЕЦ "Алеко". Електроцентралата е третото, най-ниско стъпало на каскадата Баташки водносилов път след ВЕЦ „Батак“ и ВЕЦ „Пещера“.
Дъждът явно ще ми се размине засега. Напускам Пещерско шосе и се отправям по живописния път, който плътно следва ръба на Родопите в западна посока към Ветрен дол и Варвара.
Плодородните почви, обилното слънцегреене и защитата от ветровете, която предлага планината, са решаващи за развитието на земеделие, фокусирано върху лозарството и техническите, особено маслодайните култури. Късната пролет е и моментът, в който лавандулата цъфти и изпълва цялата околност с упойващия си аромат.
Гъстият тунел от зеленина постепенно ме доближава до първото от поредицата села из пазарджишката Родопска яка - Дебръщица.
Вилната зона на Дебръщица - осеяна с малки ваканционни постройки и лозя.
Подобно на много други такива населени места, атмосферата тук кара пътника да си мисли, че времето наоколо сякаш е спряло.
Следващото село следва след около 3 км - Црънча. Също разположено в северните поли на родопския рид Къркария от двете страни на стария каркарийски път за Чепинската долина и на двата бряга на Црънчанската река, която местните жители наричат „Реката“ или „Селската река“.
До Црънча и околностите му са регистрирани над 20 тракийски могили. Селската и Турската могила се намират в северозападния край на селото и са разкопавани от иманяри. Край селото са разкрити останки от антично селище, с трикорабна църква в югозападния му край, датирана към V век. През VI век южно от нея, на хълма „Гергьовска църква“ е построена крепост. Лозараството е доминиращо.
Съвсем в съседство е и село Паталеница - основната цел от днешната ми обиколка. След обединението си със село Баткун през 1955 г. се превръща в едно от най-големите села по северната страна на родопския рид Къркария. Древните жители на региона са оценявали стратегическото значение на тези селища, разположени в началото на пътя между Тракия, речното корито на Чепинска река и долината на река Места. Край селото тече река Ерменска. В наше време село Паталеница продължава да привлича със своята магия и с кристално чистия си въздух и природа.
В западните покрайнини на Паталеница, сред руините на някогашното ТКЗС, търся крепостта Баткунион. На входа на местността ме посрещат няколко добродушни четириноги любопитковци.
Баткунион, или още Баткунската крепост, почти не се различава сред обраслото с трънаци поле. Крепостта датира от ранно-византийския период, доказателство за което са намерените в нея археологически предмети: оброчни плочи на тракийски конник, римски монети от ІV век и др. По времето на разцвета си Баткун е било селище с уредба като гръцките градове и е имал храм на Аполон. Археологически разкопки са разкрили 2 черкви в рамките на крепостните стени, канали и водопроводна система, подземни входове и изходи от крепостта. До Баткун са открити и останките от светилището на Асклепий Земидренски. През Средновековието Баткунион е бил най-големия град в региона (наричан във византийските хроники „Блестящ и богат“). През 1199 г. тук е станало сражение между българската войска, предвождана от болярина Иванко, и византийците, предвождани от Михаил Камица, при което българите удържат блестяща победа, а византийският пълководец е пленен.
Най-сетне в ранния следобед достигам до целта - Баткунския манастир „Св. св. Петър и Павел“.
Възоснова на надписа на гръцки език върху мраморна плочка, намерена в черквата "Св. Димитър" в с. Паталеница, може да се предположи, че манастирът е построен или обновен през XII в. Според Стефан Захариев манастирът бил изграден върху останки на езически храм през старобългарската епоха. След турското нашествие у нас манастирът бил разрушен. По-късно бил изграден отново, но през 1774 г е разрушен за втори път след насилствено помохамеданчване на част от българското население в близката родопска долина Чепино. По-късно отново е обновен, но по-малък като постройка с една каменна черква.
Поглед назад към местата, из които допреди малко съм въртял педалите, разкрива впечатляваща панорама към Къркарийския рид, долината край пазарджишката Родопска яка и дори Бесапарските ридове отвъд.
Важно място в манастира заема стая, украсена със стенописи, в която през 1867 г. живее известният български възрожденски художник Станислав Доспевски. По време на престоя си, художникът рисува 4 икони: „Богородица“, „Христос“, „Уброс“, „Козма и Дамян“ и 2 портрета: на Йеромонах и на сестра му. Тези ценни портрети образци на българската възрожденска живопис сега се пазят в Пловдивската митрополия. През 1872 г. манастирът е посетен от Васил Левски.
Няма точна датировка на основаването на манастира, но се предполага, че в сегашния му вид е основан в периода XII-XIV век. Възобновен е през 1692 г., но през 1774 г. е разрушен до основи от кърджалиите. Към края на XIX в. светата обител е възстановена. Тогава е построена новата манастирска църква, оцеляла и до днес. Тя е еднокорабна, едноапсидна сграда без купол. До западната ѝ фасада е долепена красива камбанария.
Баткунският манастир е постоянно действащ, с монаси. Той е без игумен и монах близо 30 години. Едва в края на 2007 г., след като е подстриган от Пловдивския митрополит Николай в монашески сан, отец Яков е ръкоположен и получава назначение като игумен.
Манастирът е обявен за паметник на културата. В двора му расте най-старата лозница на Балканския полуостров, която е на над 500 години и все още дава плод. От манастира произхожда Баткунската хроника, свидетелстваща за насилията, налагани от исляма в Родопите. През 1872 г. в манастира Васил Левски основал революционен комитет с представители от околните села Паталеница, Баткун, Црънча и Елидере. От XVIII в. в манастира имало килийно училище за децата от околните села. В светата обител намирали подслон и хайдутите Тодор Банчев и Бейко Гащанов с четите си.
Пред църквата расте вековна лоза, която е обявена за природна забележителност. Тя е най-старата лоза на Балканския полуостров. До 80-те години на XX в. лозата е покривала почти целия двор.
В единия край на вътрешния двор има дори малък зоопарк - единственото неприятно впечатление от манастира е породено от факта, че в заграждението живеят в плен двойка сръндак и сърна.
Старата лоза е свидетел на различни времена и епохи. Историята ѝ се губи далеч в древността. Игуменът на манастира архимандрит Василий Петров, работил и живял тук повече от 30 години (починал през 1977 г.), разказва, че лозари чрез задълбочени изследвания установили, че лозата е на възраст над 500 години, най-старата на балканския полуостров. Размерите на тази столетница били необикновени. Характерна била дебелината на стеблото й. То имало обиколка 1,10 метра. Преди много години короната ѝ е била около 70-80 пъти по-голяма, отколкото е сега, и е покривала целия двор на манастира. През 1978 г. силна буря счупила скелето и съборила лозата на земята. Откъртен бил и най-големият и плодоносен клон. Сега в дънера на старата лоза са се развили две нови стъбла, които в момента плодоносят. Лозата ражда черно на цвят грозде, с твърди зърна, използвано предимно за вино. Петвековницата е обявена за природна забележителност и се охранява от държавата.
След около половинчасов престой и любуване на красотите на манастира се отправям към последния етап от обиколката.
Още един поглед на североизток към Бесапарските ридове.
Дълбоката долина на Чепинска река води нагоре към вътрешноста на Родопите, следвана неотлъчно от теснолинейката, която води нататък към Велинград, Банско и Добринище.
Интересно заведение във Ветрен дол, наричан някога Ели дере.
Това е първото от няколко села от пазарджишката Родопска яка, които са почти слети помежду си: Ветрен дол, Варвара, Симеоновец и Семчиново заедно формират изключително привлекателна зона за отдих в подножието на Родопите.
Варварските минерални бани с басейните и СПА комплексът над Варвара.
Пътят от Велинград е дублиран от теснолинейката, чиято последна спирка е град Септември.
Някъде там при Белово се срещат четири географски зони: планините Рила, Родопи и Средна гора, както и най-западният край на Горнотракийската низина.
В късния следобед достигам до крайната точка от днешното вело-пътешествие - жп гара Септември. Може би най-често ползваната от мен гара напоследък. Само след няколко дни отново ще се озова тук. Но това, разбира се, е една друга история.
