Врачанска Скакля
1 Jun 2020 10:00![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlМиналата седмица веселата ни тайфа от пишман баир-будали се насочи към Врачанския Балкан, където, въпреки заплашително начумереното време, бяхме решени да покорим... нещо. Първоначалните планове за връх Ком бързо-бързо се смениха с по-скромна цел: Врачанска Скакля. Кой би предположил, че и това маршрутче ще се превърне в истинско предизвикателство, разбира се не без помощта на няколко поредни пороя, смесени с град и суграшица, които за нула време ще обърнат пътеките на кални писти за спускане по задник! :-)
Скакля или Врачанска Скакля е водопад във Врачанския Балкан. Намира се на 1,5 km южно от Враца, зад хълма Калето, в природния парк "Врачански карст". В района му са открити останки от средновековното българско селище Патлейна. Красив през всички сезони, от горната му част се откриват прекрасни гледки към Враца и Врачанското поле. Пресечна точка на няколко туристически маршрута.
Врачанска Скакля не бива да се бърка с два други водопада със същото име (понеже българският народ е много изобретателен откъм топоними). Първият е добре известната Бовска Скакля в Искърското дефиле, а вторият – Добравишката (златна) Скакля до Искрец.
Този вариант на Скакля всъщност се води най-високият водопад в България - 141 м. Когато в него има вода, разбира се. Както един спускащ се подранил пътник побърза да ни информира, "за да има някаква вода в тоя водопад, трябва първо да е имало такъв порой, че да мъкне камъни надолу по реката". Огледахме се. Търкалящи се камъни никъде не се забелязваха. Това малко охлади първоначалния ни ентусиазъм (както и отчасти веднага посрещналата ни градушка), но нали вече бяхме взели решението да се покоряват върхове - решихме да се пробваме :-)
Маршрутът всъщност не е особено дълъг. В нормални условия се изминава за около час - час и половина, в зависимост от килограмите на най-бавния в групата. Има няколко възможни отправни точки - откъм Алпийския дом при прохода Вратцата, където стръмен улей с пътечка води нагоре към Патлейна и към горния ръб над водопада, или по-краткия маршрут, който ние избрахме - откъм старческия дом. За третия - този откъм хижа Пършевица и Боров камък (друг един водопад в района) - предполагам ще стане дума по-подробно по-нататък тази година, след като намеря сгоден случай да се пробвам по него.
Местността е доста атрактивна и примамлива за катерачите. Ждрелото на малката рекичка Скакля е доста дълбоко и скалите наоколо са отвесни и обгръщат в крепка хватка пътеката.
С напредване нагоре, пътеката все повече се стеснява и става по-стръмна. В последните 200 метра изкачването по разкаляния терен се превръща в истинско мъчение, а част от групата дава свидни жертви под формата на няколко порядъчно окаляни панталона. Все пак оцелелите най-сетне достигат до подножието на водопада.
Въпреки тоталната липса на вода (ако не броим една едва църцореща вадичка, която се просмуква през скалите), гледката така или иначе си е доволно впечатляваща.
Мога да си представя каква панорама ще се открие от самия ръб горе, но предвид изтърпените на идване страдания, тайфата решава, че на приключението следва да се сложи преждевременен завършек и остатъкът от деня е по-добре да се оползотвори, като се преориентираме към по-благоустроени и достъпни места.
Все пак намирам минутка, за да наплискам прашасали очи с бистрите капки от единствения чучур, процеждащ се там, където по това време на годината би трябвало върху главите ни да шурти отвесна водна завеса.
Слизането е не по-леко от изкачването, като тук предимно се натоварват коленете, а задниците се покриват с кал от честото спускане като шейна по наквасените улеи, заменили пътеката.
Последни гледки преди слизането обратно във Враца.
За ирония, през втората половина от деня времето значително се подобрява - тъкмо навреме за следващия етап от пътешествието, за който ще стане дума в следващия пътепис.
Вземам си временно довиждане с Врачанския Балкан, но не забравям да прехвърля още веднъж наум един отколешен план за цялостното му прекосяване открай докрай, който отдавна се върти в главата ми. Скоро ще имам шанс да го осъществя, надявам се!
Скакля или Врачанска Скакля е водопад във Врачанския Балкан. Намира се на 1,5 km южно от Враца, зад хълма Калето, в природния парк "Врачански карст". В района му са открити останки от средновековното българско селище Патлейна. Красив през всички сезони, от горната му част се откриват прекрасни гледки към Враца и Врачанското поле. Пресечна точка на няколко туристически маршрута.
Врачанска Скакля не бива да се бърка с два други водопада със същото име (понеже българският народ е много изобретателен откъм топоними). Първият е добре известната Бовска Скакля в Искърското дефиле, а вторият – Добравишката (златна) Скакля до Искрец.
Този вариант на Скакля всъщност се води най-високият водопад в България - 141 м. Когато в него има вода, разбира се. Както един спускащ се подранил пътник побърза да ни информира, "за да има някаква вода в тоя водопад, трябва първо да е имало такъв порой, че да мъкне камъни надолу по реката". Огледахме се. Търкалящи се камъни никъде не се забелязваха. Това малко охлади първоначалния ни ентусиазъм (както и отчасти веднага посрещналата ни градушка), но нали вече бяхме взели решението да се покоряват върхове - решихме да се пробваме :-)
Маршрутът всъщност не е особено дълъг. В нормални условия се изминава за около час - час и половина, в зависимост от килограмите на най-бавния в групата. Има няколко възможни отправни точки - откъм Алпийския дом при прохода Вратцата, където стръмен улей с пътечка води нагоре към Патлейна и към горния ръб над водопада, или по-краткия маршрут, който ние избрахме - откъм старческия дом. За третия - този откъм хижа Пършевица и Боров камък (друг един водопад в района) - предполагам ще стане дума по-подробно по-нататък тази година, след като намеря сгоден случай да се пробвам по него.
Местността е доста атрактивна и примамлива за катерачите. Ждрелото на малката рекичка Скакля е доста дълбоко и скалите наоколо са отвесни и обгръщат в крепка хватка пътеката.
С напредване нагоре, пътеката все повече се стеснява и става по-стръмна. В последните 200 метра изкачването по разкаляния терен се превръща в истинско мъчение, а част от групата дава свидни жертви под формата на няколко порядъчно окаляни панталона. Все пак оцелелите най-сетне достигат до подножието на водопада.
Въпреки тоталната липса на вода (ако не броим една едва църцореща вадичка, която се просмуква през скалите), гледката така или иначе си е доволно впечатляваща.
Мога да си представя каква панорама ще се открие от самия ръб горе, но предвид изтърпените на идване страдания, тайфата решава, че на приключението следва да се сложи преждевременен завършек и остатъкът от деня е по-добре да се оползотвори, като се преориентираме към по-благоустроени и достъпни места.
Все пак намирам минутка, за да наплискам прашасали очи с бистрите капки от единствения чучур, процеждащ се там, където по това време на годината би трябвало върху главите ни да шурти отвесна водна завеса.
Слизането е не по-леко от изкачването, като тук предимно се натоварват коленете, а задниците се покриват с кал от честото спускане като шейна по наквасените улеи, заменили пътеката.
Последни гледки преди слизането обратно във Враца.
За ирония, през втората половина от деня времето значително се подобрява - тъкмо навреме за следващия етап от пътешествието, за който ще стане дума в следващия пътепис.
Вземам си временно довиждане с Врачанския Балкан, но не забравям да прехвърля още веднъж наум един отколешен план за цялостното му прекосяване открай докрай, който отдавна се върти в главата ми. Скоро ще имам шанс да го осъществя, надявам се!
