На ръба на България
5 Jun 2019 16:00![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlЧетири години след първото ми посещение по онези диви места, сега отново направих разходка до ръба на България - там, където Балканът среща морето. Този път реших да премина по последната отсечка от небезизвестния пешеходен маршрут Ком-Емине, в частта му от Поморийския проход до мястото, където морските вълни се разбиват в последните канари от Балкана.
Маршрутът:
Автобусът за Варна ме изоставя при предпоследния завой преди с. Баня - оттук маршрутът "Е3" преминава през местността Чуката и по билото на най-ниската и крайна част от Стара планина.
Цялата зона на юг до склоновете откъм Несебърския залив е ловен резерват, за което недвусмислено говорят и табелите с предупрежденията към пътника, че оттук нататък той продължава навътре в гората на собствена отговорност.
Местността между билото и Св. Влас се нарича Ортото и се простира на площ от почти 600 хектара непроходима и отлично запазена високостъблена гора.
В източния си край централното било на Стара планина се разклонява на три отделни била, от които най-северното води до нос Емине (най-източната точка на сухоземната територия на България). Местността "Ортото" се намира на средния ръкав и води към местността "Елените". На третото било е местността "Саръгьол", където е изградена национална екопътека. Именно тук се разклоняват и няколко пътеки в посока Св. Влас и Елените.
В далечината на север се вижда село Баня, кацнало на склона на невисоко плато между деретата на Субаш дере и р. Гин.
Денят не е особено горещ, а разкъсаните облаци са добре дошли. Подухва и северен ветрец, който носи така нужната прохлада. Денят обещава да е добър за такъв дълъг поход; крачката е бодра, а скоростта - отлична.
Околностите на връх Черковище могат да се похвалят с характерен ландшафт и вековни смесени широколистни масиви с богат видов състав и местообитания на редки растителни видове и съобщества.
Скоро на юг и югозапад все по-често започва да се разкрива широка гледка към Несебър и Поморие.
В местността Капиите на юг се отклонява пряката пътека за Елените, която минава през Петрова чука. Пропускам я, защото целта ми е все на изток.
След няколкокилометрово ходене по добре оформената пътека по билото, достигам поляните при Палеохортика, където маршрутът се раздвоява на две успоредни пътеки - указателната табела сочи, че лявата води покрай чешма и към с. Емона, докато дясната отново слиза в селото, но първо подсича връх Св. Илия. Избирам тъкмо втората заради по-добрата гледка откъм склоновете на върха...
...и не съжалявам. Първата ми реакция е "Уау!", когато вляво се ширват безкрайните заливи на северното Черноморие. Най-близкият от тях естествено е Иракли.
Вдясно пък, отвъд Емона, разпознавам характерната гърбица при фара на нос Емине.
Ето, че най-сетне съм на входа на Емона, селото на дълголетниците - самобитно, мистично, все така откъснато от света. Фигурата на дървения вълк ме посреща на разклона, извила глава в безконечен протяжен вой, сякаш за да напомни колко диво е това място.
Тук чувството е някак особено. Накъдето и да погледнеш те посреща някак грапава красота, а усещането е за идилично безвремие.
Първата ми спирка сред оголеното Емонско поле е манастирът Св. Николай Мирликийски - сега неработещ. Основан през Х в., той е даряван с имоти от цар Иван-Александър, разрушаван е от кърджалиите, след което възобновен. В днешни дни е сборище на ежегоден арт фестивал.
Някога полегатите склонове между селото и морето са били покрити с девствени гори, но с течение на времето те са били изсечени от местните. Сега тук са се ширнали просторни ливади, по които на свободна паша обикалят лениви стада крави, както и разбира се типичните за района диви коне.
Най-далечната точка на моето пътешествие: нос Емине с прочутия си фар и военното поделение. Тук красивите легенди за древни крепости, стари съкровища и векове история сякаш оживяват под напора на буйните морски ветрове.
Това е краят на Балкана. И разбира се - на заветния туристически маршрут Е-3, "Ком-Емине". За жалост достъпът до самата скала на ръба на България не е разрешен заради охранителния режим на военното поделение, но и от последните няколкостотин метра гледката е наистина незабравима.
Тук морето е тюркоазено и невероятно чисто, а дъното досами стръмните скатове е изненадващо плитко.
След половинчасово съзерцаване и почивка с обилен обяд се отправям на втория етап от днешния си поход - обратно през село Емона и на запад към Елените.
Село Емона е наистина древно - говори се, че е съществувало още по времето на Троянската война. Тракийският цар Рез, сражавал се на страната на троянците, е роден тъкмо тук според Омировата "Илиада".
Въпреки че местните сякаш умишлено поддържат пътя до селото в лошо състояние (асфалтът откъм Иракли е доста труднопроходим), това не е попречило на солиден брой заможни пришълци да изкупят голяма част от имотите в околността и да вдигнат китни къщи с плувнали в зеленина дворчета.
Друга част от постройките пустеят и все още очакват да бъдат върнати към нов живот.
Мегданът на селото с вездесъщия хоремаг.
И най-големият от няколкото хотели - в непосредствено съседство. Гледката, естествено, е уникална.
Емонска идилия при поредното семейно хотелче.
В центъра на селото може да се види възстановената през 2005 г. църква "Свети Димитър". Храмът е с архитектура, придържаща се към православния канон, а в художественото му оформление са взети красиви и оригинални решения. В двора на църквата са събрани артефакти от района на Емона.
Напускам Емона с убеждението, че просто няма начин отново да не се завърна към това уникално място. Чакат ме още една дузина километри трамбоване по още по-живописни места.
Още на изхода на селото погледът някак естествено се връща обратно на юг, към морето. Тук съседният до нос Емине връх Бабакя се извисява, подобно на пирамида, над околните сокаци.
С напредване на запад през местността Палео Манащерю, Балканът отново надвисва все по-близо над пътеката.
Срещата с добре познатата позанемарена чешма предлага добре дошла прохлада във все по-знойния неделен следобед.
Палеорти и Ливадаки - още две от поредицата наклонени на юг ливади, отвъд които се простират дивите гъсталаци на Стара планина.
Отново среща с Несебър, Поморие и далечните истукани на Странджа отвъд.
С наближаване на Елените, човешкото присъствие отново започва да се усеща все по-осезаемо. Черните горски пътища в този район са любимо място за всевъзможни моторизирани любители на екстремните походи и разбира се - на рибарите.
Каменистият плаж в подножието на възвишението Папрахи вече ми е добре познат от предишни посещения. Избирам да сека право по надвисналата над морето урва, вместо да следвам криволичещия път и да пресичам две поредни дерета.
Отдавна съм набелязал това място за бивакуване и за пореден път се заричам до края на лятото да отметна и това добро дело.
Плажът е неголям, но пък природата наоколо е изключително живописна, а морската вода - бистра като сълза. Просто не ми остава друг избор, освен да заделя половин час за едно къпане.
Вече поизсъхнал, след кратко провиране по крайбрежните камънаци, доближавам мидената ферма.
"Био аква ферм" от Бургас е собственик на първата в акваторията на Черно море мидена ферма, изградена по патентована норвежка технология.
Дейността на фермата е от съществено значение за северния Несебърски залив. Тук се отглеждат култивирани миди, които имат голямо значение за пречистване на морската вода. Всяка мида пречиства за 24 часа 82 литра морска вода.
Това е първата в Черно море ферма за култивирано отглеждане на черна мида върху мрежести колектори и това е уникално като метод на производство. Добивът на мидите се извършва чрез робот. След това те се предлагат сортирани по размер и почистени от водорасли и варовикови образувания.
Завоите из Липово дере. Поредна среща с гореспоменатите любители на екстремни изживявания.
Най-сетне достигам горния портал на ваканционно селище Елените. Този път охраната е доста стриктна и пиле не бива оставяно да прехвръкне без пропуск.
Заобиколният път покрай общежитията и по пътя през някогашното Еленско дере ме води край Вила Романа - чудесен комплекс от еднофамилни къщички в римски стил.
След 25-километрово, 8-часово обикаляне, вече съм на финала на похода си до ръба на България. Въпреки целодневното пъплене по горските пътища се чувствам отпочинал и зареден с енергия... и разбира се - решен отново да видя тези невероятни красоти възможно най-скоро.
Маршрутът:
Автобусът за Варна ме изоставя при предпоследния завой преди с. Баня - оттук маршрутът "Е3" преминава през местността Чуката и по билото на най-ниската и крайна част от Стара планина.
Цялата зона на юг до склоновете откъм Несебърския залив е ловен резерват, за което недвусмислено говорят и табелите с предупрежденията към пътника, че оттук нататък той продължава навътре в гората на собствена отговорност.
Местността между билото и Св. Влас се нарича Ортото и се простира на площ от почти 600 хектара непроходима и отлично запазена високостъблена гора.
В източния си край централното било на Стара планина се разклонява на три отделни била, от които най-северното води до нос Емине (най-източната точка на сухоземната територия на България). Местността "Ортото" се намира на средния ръкав и води към местността "Елените". На третото било е местността "Саръгьол", където е изградена национална екопътека. Именно тук се разклоняват и няколко пътеки в посока Св. Влас и Елените.
В далечината на север се вижда село Баня, кацнало на склона на невисоко плато между деретата на Субаш дере и р. Гин.
Денят не е особено горещ, а разкъсаните облаци са добре дошли. Подухва и северен ветрец, който носи така нужната прохлада. Денят обещава да е добър за такъв дълъг поход; крачката е бодра, а скоростта - отлична.
Околностите на връх Черковище могат да се похвалят с характерен ландшафт и вековни смесени широколистни масиви с богат видов състав и местообитания на редки растителни видове и съобщества.
Скоро на юг и югозапад все по-често започва да се разкрива широка гледка към Несебър и Поморие.
В местността Капиите на юг се отклонява пряката пътека за Елените, която минава през Петрова чука. Пропускам я, защото целта ми е все на изток.
След няколкокилометрово ходене по добре оформената пътека по билото, достигам поляните при Палеохортика, където маршрутът се раздвоява на две успоредни пътеки - указателната табела сочи, че лявата води покрай чешма и към с. Емона, докато дясната отново слиза в селото, но първо подсича връх Св. Илия. Избирам тъкмо втората заради по-добрата гледка откъм склоновете на върха...
...и не съжалявам. Първата ми реакция е "Уау!", когато вляво се ширват безкрайните заливи на северното Черноморие. Най-близкият от тях естествено е Иракли.
Вдясно пък, отвъд Емона, разпознавам характерната гърбица при фара на нос Емине.
Ето, че най-сетне съм на входа на Емона, селото на дълголетниците - самобитно, мистично, все така откъснато от света. Фигурата на дървения вълк ме посреща на разклона, извила глава в безконечен протяжен вой, сякаш за да напомни колко диво е това място.
Тук чувството е някак особено. Накъдето и да погледнеш те посреща някак грапава красота, а усещането е за идилично безвремие.
Първата ми спирка сред оголеното Емонско поле е манастирът Св. Николай Мирликийски - сега неработещ. Основан през Х в., той е даряван с имоти от цар Иван-Александър, разрушаван е от кърджалиите, след което възобновен. В днешни дни е сборище на ежегоден арт фестивал.
Някога полегатите склонове между селото и морето са били покрити с девствени гори, но с течение на времето те са били изсечени от местните. Сега тук са се ширнали просторни ливади, по които на свободна паша обикалят лениви стада крави, както и разбира се типичните за района диви коне.
Най-далечната точка на моето пътешествие: нос Емине с прочутия си фар и военното поделение. Тук красивите легенди за древни крепости, стари съкровища и векове история сякаш оживяват под напора на буйните морски ветрове.
Това е краят на Балкана. И разбира се - на заветния туристически маршрут Е-3, "Ком-Емине". За жалост достъпът до самата скала на ръба на България не е разрешен заради охранителния режим на военното поделение, но и от последните няколкостотин метра гледката е наистина незабравима.
Тук морето е тюркоазено и невероятно чисто, а дъното досами стръмните скатове е изненадващо плитко.
След половинчасово съзерцаване и почивка с обилен обяд се отправям на втория етап от днешния си поход - обратно през село Емона и на запад към Елените.
Село Емона е наистина древно - говори се, че е съществувало още по времето на Троянската война. Тракийският цар Рез, сражавал се на страната на троянците, е роден тъкмо тук според Омировата "Илиада".
Въпреки че местните сякаш умишлено поддържат пътя до селото в лошо състояние (асфалтът откъм Иракли е доста труднопроходим), това не е попречило на солиден брой заможни пришълци да изкупят голяма част от имотите в околността и да вдигнат китни къщи с плувнали в зеленина дворчета.
Друга част от постройките пустеят и все още очакват да бъдат върнати към нов живот.
Мегданът на селото с вездесъщия хоремаг.
И най-големият от няколкото хотели - в непосредствено съседство. Гледката, естествено, е уникална.
Емонска идилия при поредното семейно хотелче.
В центъра на селото може да се види възстановената през 2005 г. църква "Свети Димитър". Храмът е с архитектура, придържаща се към православния канон, а в художественото му оформление са взети красиви и оригинални решения. В двора на църквата са събрани артефакти от района на Емона.
Напускам Емона с убеждението, че просто няма начин отново да не се завърна към това уникално място. Чакат ме още една дузина километри трамбоване по още по-живописни места.
Още на изхода на селото погледът някак естествено се връща обратно на юг, към морето. Тук съседният до нос Емине връх Бабакя се извисява, подобно на пирамида, над околните сокаци.
С напредване на запад през местността Палео Манащерю, Балканът отново надвисва все по-близо над пътеката.
Срещата с добре познатата позанемарена чешма предлага добре дошла прохлада във все по-знойния неделен следобед.
Палеорти и Ливадаки - още две от поредицата наклонени на юг ливади, отвъд които се простират дивите гъсталаци на Стара планина.
Отново среща с Несебър, Поморие и далечните истукани на Странджа отвъд.
С наближаване на Елените, човешкото присъствие отново започва да се усеща все по-осезаемо. Черните горски пътища в този район са любимо място за всевъзможни моторизирани любители на екстремните походи и разбира се - на рибарите.
Каменистият плаж в подножието на възвишението Папрахи вече ми е добре познат от предишни посещения. Избирам да сека право по надвисналата над морето урва, вместо да следвам криволичещия път и да пресичам две поредни дерета.
Отдавна съм набелязал това място за бивакуване и за пореден път се заричам до края на лятото да отметна и това добро дело.
Плажът е неголям, но пък природата наоколо е изключително живописна, а морската вода - бистра като сълза. Просто не ми остава друг избор, освен да заделя половин час за едно къпане.
Вече поизсъхнал, след кратко провиране по крайбрежните камънаци, доближавам мидената ферма.
"Био аква ферм" от Бургас е собственик на първата в акваторията на Черно море мидена ферма, изградена по патентована норвежка технология.
Дейността на фермата е от съществено значение за северния Несебърски залив. Тук се отглеждат култивирани миди, които имат голямо значение за пречистване на морската вода. Всяка мида пречиства за 24 часа 82 литра морска вода.
Това е първата в Черно море ферма за култивирано отглеждане на черна мида върху мрежести колектори и това е уникално като метод на производство. Добивът на мидите се извършва чрез робот. След това те се предлагат сортирани по размер и почистени от водорасли и варовикови образувания.
Завоите из Липово дере. Поредна среща с гореспоменатите любители на екстремни изживявания.
Най-сетне достигам горния портал на ваканционно селище Елените. Този път охраната е доста стриктна и пиле не бива оставяно да прехвръкне без пропуск.
Заобиколният път покрай общежитията и по пътя през някогашното Еленско дере ме води край Вила Романа - чудесен комплекс от еднофамилни къщички в римски стил.
След 25-километрово, 8-часово обикаляне, вече съм на финала на похода си до ръба на България. Въпреки целодневното пъплене по горските пътища се чувствам отпочинал и зареден с енергия... и разбира се - решен отново да видя тези невероятни красоти възможно най-скоро.
