Богът на празнините

[asthfghl]

"Богът на празнините" е тип теологична аргументация, която привиква на помощ божествена или свръхестествена намеса като обяснение за естествени явления, които науката все още не е в състояние напълно да обясни. Основният й принцип е, че ако не знаем как точно се случва нещо, то би следвало да приемем, че то е "дело Господне". Разбира се, учените и повечето рационални хора биха отвърнали, че в крайна сметка винаги е възможно да се намери естествено обяснение за иначе наглед мистериозни явления.

Богът на празнините е един възможен начин донякъде интелигентният и научно грамотен теист да се справи с когнитивния дисонанс, с който е просмукана вярата във всепроникващия бог.



История на "празнините"

Човешкият мозък изглежда е така устроен, че да открива причини за всеки "ефект", който наблюдаваме в реалния свят: от странни и непознати звуци, страховити гръмотевици и ужасяващи земни трусове, до смъртоносни болести. Първобитните хора, в търсенето си на обяснения за естествени, но и чудновато изглеждащи събития, които са се случвали в окръжаващия ги свят, са твърдели, че всички тези неща се причиняват от боговете или от други свръхестествени същества (като духове, призраци, вещици, шамани и т.н.). Съответно мнозина от ранните божества са били посветени на природните стихии: богът на гръмотевиците Тор, боговете на ветровете (ками в Япония) и др. Самият акт на раждане изглежда е бил с магическо естество и следователно - божествено дело.

Само че с развитието на цивилизацията, докато човекът изследвал и осмислял все повече сфери на живота, той откривал още и още естествени обяснения за иначе прости явления, които дотогава са приписвали на боговете. С развиването на опростен научен метод, с помощта на все по-усъвършенстващото се научно разбиране на естествените процеси в природата, постепенно били запълвани все повече "празнини" в човешкото познание. Богът на свръхестественото повече не бил необходим, за да ги обясни.

И така се стигнало дотам, че науката се превърнала в основно средство в безспирното търсене на повече знания за света. Всяка крачка напред в научното познание все повече стеснявало територията, в която била необходима божествена намеса. Галилео и Нютон направили излишна идеята, че движението на планетите се постига чрез усилията на безброй ангели. Било установено, че светкавицата представлява разреждане на електрически заряди в атмосферата. Човекът научил, че земетресенията се причиняват от разместването на подземните пластове при триенето на тектоничните плочи в земната кора. Дори неща, които все още не са обяснени с пълна сигурност, имат вероятно естествено обяснение, както науката постоянно го показва. Така например откритите от астрономите органични молекули в космоса подсказват, че зараждането на живота на Земята е напълно възможно да се е случило и без намесата на Творец.



Запълване на празнините

Когато дадена празнина бъде запълнена, вярващият е принуден да се прехвърли към следващата. Тази игра на гоненица продължава до безкрай, тъй като човешкото познание вероятно никога няма да е в състояние да обясни абсолютно всичко (като следствие от самата дефиниция за безкрайност и съгласно принципите на теоремите за непълнотата на Гьодел). При все това, този аргумент е пример за логическия трик "аргумента на невежеството". Крайната "празнина" в познанието, която вероятно никога не може да бъде запълнена, е по твърдението "ами ето - Господ създаде всичко". Защото дори ако някаква хипотеза като например М-теорията предостави достоверно и доказуемо обяснение за това как Вселената се е пръкнала от Голям взрив и в крайна сметка бъде потвърдена, все ще се намери някой да попита, "да, ама какво е създало тези сблъскващи се мембрани?"

По същата логика можем и да попитаме: добре, ами кой е създал Създателя?



Живот и еволюция

Един от най-известните примери за мислене тип "Бог на празнините" е Интелигентният дизайн, залегнал в основата на креационизма. Според него, някои аспекти от процеса на създаване и развитие на живота са невъзможни за обяснение по естествен начин - т.е. не просто съвременните научни познания не могат да ги обяснят, ами никакви научни познания НИКОГА няма да са в състояние да го сторят.

Друга една изтъркана празнина е абиогенезата. Отново, понеже все още няма общоприето обяснение за появата на живота на нашата планета, креационистите автоматически си правят заключението, че той трябва да е резултат от свръхестествена намеса.



Философски аспект

Аргументът за Бога на празнините намира може би най-популярен израз в идеята за първопричината. В крайна сметка, някои хора винаги ще вярват, че е невъзможно нещо да се създаде от нищо и че всякакви възможни научни обяснения за създаването на Вселената ще се нуждаят от НЕЩО, което да е "причинило" създаването й.

По ирония, теоремите на непълнотата на Гьодел доказват, че Бог винаги ще има на разположение някаква остатъчна празнина, в която удобно да може да се пъхне, без значение колко много познания е постигнало човечеството.

Типичен пример за този тип подход е декларацията на популярния консервативен американски ТВ водещ Бил О'Райли, че океанските приливи и отливи не могат да бъдат обяснени, като така намеква, че Всевишният предизвиква вълнението в океаните. ("Tide goes in, tide goes out"). В този случай грешката му е още по-забавна поради факта, че приливите и отливите отдавна са обяснени в най-големи подробности от науката.



Божие дело

Тази логическа стратегия е един от основните похвати на креационистите и библейските буквалисти, които активно я използват в споровете си с натуралистите и рационалистите. Според нея ВСИЧКО е възможно поради всесилието Божие. Особено силно се залага на Божието умение да променя законите на времето, логиката и физиката както си пожелае. Това означава, че аргументи, които се фокусират върху достоверността на световния Потоп например (необходимостта от анализ на необходимите количества вода, начина на изхранване на обитателите на Ноевия ковчег и чисто инженерния аспект на построяването на Ковчега) могат с едно махване на ръка да бъдат пропъдени и игнорирани.

Концепцията, че нещо е "Божие дело", може да се използва за създаване на необорими (но и непроверими) теории. На креациониста не му се налага да се съмнява в Сътворението, тъй като Бог е в състояние да сътвори всичко - и точка. Този аргумент често се използва и като евфемизъм, когато нещо не може да бъде напълно обяснено от познатите ни до момента естествени закони - най-вероятно поради непълнота на информацията и познанието ни по конкретния въпрос.



Простота на подхода

Една от основните причини този тип аргументация да е толкова популярна е очевидната й простота. По същество това е възможно най-простото обяснение за всичко, което се случва във Вселената. Защо да се занимаваме със сложни уравнения, търсене на проверяеми свидетелства или нещо подобно, след като просто можем да заявим, че Бог се е намесил и това ще ни е достатъчно да обясним всяко нещо във Вселената? Това прави Бога на празнините най-прекия и лесен отговор на всеки възможен въпрос (макар че ако посмеете да зададете въпроса как ТОЧНО се предполага да действа цялата работа със заявяването "Да бъде светлина" и сътворяването на Вселената чрез едно-единствено изречение, вероятно ще бъдете обявен за еретик и ще ви бъде заповядано да млъквате и да се махате).

Въпреки очевидното удобство на Бога на празнините, креационистите не са спрели дотам, ами са си направили труда да изпишат цели библиотеки с литература в опит да избегнат твърде честото позоваване на този възможно най-опростенчески аргумент. Т.е. те са в непрестанно търсене на извинения за ирационалното си упование в един съвсем буквален прочит на някаква дебела книга, написана преди хиляди години от хора, живели в родовообщинния строй.

Особено забавни са опитите на креационистите да си създадат собствена "наука", с която да дадат повече плът и кръв на изсмуканата си между пръстите теория, докато същевременно те заклеймяват науката като "лъжа", дело на Сатаната и отклонение от "Истината" (каквото и да означава това). Цялото това търсене на обяснения и тези опити да се играе по правилата на "противника" разкриват някаква неувереност в силата на собствения си аргумент. Ако Бог наистина беше способен да стори абсолютно всичко, тогава защо въобще им трябва да търсят естествени обяснения за нещо, което според собствената им дефиниция е свръхестествено? Дали не е защото самите те са започнали да осъзнават вътрешните противоречия в собствения си аргумент и несъстоятелността на собствените си "свидетелства", които не издържат дори на елементарна научна проверка?

По ирония, ако използваме принципа на Бръснача на Окам, самото съществуване на един комплексен Бог, толкова по-комплексен от самата Вселена, че да е в състояние да я създаде и управлява, неминуемо извиква въпроса дали не би било далеч по-логично наличието на набор от простички, естествени правила в природата (каквито непрестанно се наблюдават и ден след ден се потвърждават без нито един случай, който да ги опровергава), да е по-вероятният отговор на всички фундаментални въпроси?



Силата на обяснението

Да си припомним един научен анекдот, който прекрасно онагледява горното:

Един студент отишъл при професора си и му представил графика, която показвала последните резултати от научния му експеримент. Старият академик погледнал графиката и рекъл: - Аха! Във всичко това има доста смисъл! След което се впуснал в обяснение защо мислел така. Студентът помислил за момент и тогава забелязал грешката си: - Ох, извинете! - рекъл той. - Ама аз съм я държал наопаки! Студентът хванал листа, завъртял го надолу с главата и отново го връчил на професора. След няколко секунди взиране, студентът отново се обадил: - Аха! Професоре, сега и аз виждам смисъла!

В действителност повечето фундаментални физични закони действат както в едната, така и в другата посока на причинно-следствената верига. Така например, както материята може да се превръща в енергия, така и енергията може да се превръща в материя.


Аргументът "Бог го стори" на практика може да се използва за обяснение на всичко. Например защо Сахара е пустиня? Ами заради Потопа, ето защо. А защо Големият каньон е каньон? Заради Потопа, как иначе. Две абсолютно различни явления имат ЕДНО обяснение. Дори и пред лицето на всичките налични доказателства в противното. Очевидно тези доказателства не са никакви "истински доказателства". Креационистът и библейският буквалист винаги ще гледат да се въздържат да рискуват да съставят конкретен модел, който да предлага проверима хипотеза как точно следва да изглеждат резултатите от въпросната Божия намеса - просто защото една последваща проверка би могла да опровергае твърденията им. Макар и това затъкване на ушите да действа безотказно, когато някой иска да се предпази от възможността въобще да греши (поне според собствените му представи), тази крайна форма на когнитивен дисонанс означава, че те нямат никаква възможност да адаптират вижданията си така, че да отговарят на действителността. Вместо това ще вложат всичките си усилия във всячески опити да заглушат всичко останало и да се предпазят от "опасността" твърдолинейното им мнение да бъде застрашено от промяна.

Макар и наистина да е справедливо да очакваме, че хората са свободни да имат различни мнения и да вярват в каквото си поискат, това не означава, че подобни несъстоятелни мисловни процеси по някаква причина трябва да са имунизирани срещу критика.

Пример за такъв тип мислене

- Нещо се е появило от нищото. Това е Божие дело! - Има празнина в наличната информация за фосилите. Това е Божие дело! - Любовта е силно и мистериозно чувство. То е Божие дело! - Вселената изглежда фино настроена, за да позволи живот на Земята. Това е Божие дело! - Все още няма обяснение как точно действат спомените и сънищата. Те са Божие дело!

Толкова е лесно, нали?



Deus ex machina

"Богът от машината" е похват в литературата (често във фентъзито и научната фантастика), при който някакво внезапно и необяснимо, напълно неочаквано събитие разрешава натрупаните в историята проблеми и така действа подобно на всесилен Бог, който изведнъж е решил да се намеси и да спаси положението. Този похват има голямо сходство с принципа на Бога на празнините. Тук може да се приложи "ад хок" аргументация, за да се обясни необяснимата външна намеса, тъй като тези събития по същността си неизменно изглеждат несъвместими с останалата част от сюжета.

Фразата "deus ex machina" идва от латински, а концепцията зад нея идва от древните гърци и от честата практика на божествена намеса в тяхната митология - особено в ситуации, които са достигнали очевидно безизходно положение. В гръцкия театър актьорите, които са играели боговете, често били спускани на сцената с нещо като кран (оттам и "машината" в цялата работа). Тук е мястото да напомня, че боговете в гръцката митология са били силно антропоморфни персонажи, подобно на Йехова в Стария завет, и редовно се намесвали в делата на смъртните, сякаш си нямали друга, по-важна работа (Зевс например често обичал да се превъплъщава във всевъзможни животни, за да се съвокуплява с привлекателни човешки девици - в сравнение с него Йехова и Исус изглеждат доста скучновати).

Това донякъде помага да се намери извинение за често наглед произволните и дори своенравни действия на гръцките богове. Но в крайна сметка прекомерната употреба на този похват довела дотам, че започнали да се появяват историйки с твърде нескопосано скалъпен сюжет, ограничен обхват на героите и безброй изтъркани клишета в сценария. Наистина, за зрителя и читателя става прекалено трудно да изпита някакво състрадание към герои, изпаднали в затруднено положение, след като през цялото време знаят, че там някъде горе се крие някакво божество, което чака удобен момент да бъде спуснато с кран на сцената и да оправи нещата.

Конвенционалните истории обикновено имат някакъв елемент на справедливост: добрите герои преодоляват предизвикателствата, а лошите си получават заслуженото. Често това се случва по естествен начин като следствие от силните и слабите страни на героите, които определят изхода от техните взаимодействия. Но при решения от типа "deus ex machina", напрежението и противоречията се разрешават чрез неочакван външен фактор, който обикновено възстановява първоначалния баланс и така у зрителя остава известно чувство за неудовлетвореност. В тези случаи справедливостта е била наложена отвън и отгоре, вместо да бъде постигната от преките участници в историята.

Още един пример: Мормонизмът

Джоузеф Смит, първият и главен "пророк" на мормонизма, отначало представил "превод" на мистериозни златни плочки, за които твърдял, че му били спуснати от ангел на име Морони. Неговият поддръжник Мартин Харис взел назаем преведените трудове, но после ги изгубил. Ако Смит наистина беше превел някакви златни плочки, той би трябвало да е в състояние да повтори приблизително процеса на възпроизвеждането им по спомени и в резултат да създаде нещо, което да наподобява първоначалната творба. Само дето вместо това той прибегнал до похвата "deus ex machina", като заявил, че Господ му се явил, за да го напътства как точно наново да преведе напълно и необяснимо липсващите в спомените му творби. Някои вярват, че Луси, жената на Харис, нарочно укрила преведения труд на Смит, за да го разкрие като шарлатанин, след като той не успее да възпроизведе липсващите ръкописи. Но Бог разбира се не би оставил приятелчето си в калта - Той надлежно се намесил там, където трябва, и спасил положението.

И така, днес изсмуканият между пръстите мормонски култ има милиони последователи по целия свят. По какви точно причини един култ като мормонизма следва да се счита за шарлатанска ерес, а друг като конвенционалното християнство - не (поне според настояването на последователите на второто), е въпрос, на който оставям всеки сам да отговори за себе си.