![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlСпускането по северния склон на Вихрен е доста екстремно изживяване - наклонът на моменти достига 80% и без опънатото метално въже, едва ли тази отсечка би била по силите дори на най-заклетия алпинист - особено ако трябва да се изкачва. Това обаче явно изобщо не пречи на тълпите ентусиасти да се пробват и в двете посоки. Ние, за щастие, вече току-що сме се срещнали с пиринския първенец и сега предстои да се свлечем някак в седловината Премката. А главозамайващият зъбер на Кончето се мръщи все по-близо насреща ни.
Здраво стиснали въжето и давайки път на поредния изпречил ни се катерач, си провираме път все по-надолу. Върховете Кутело-2 и Кутело-1, само с няколко метра по-ниски от Вихрен, се багрят в различни нюанси на бялото и сивото, докато високо горе, пухкавите талази се тътрузят лениво по синята тепсия.
По правило, докато катеренето на толкова стръмни склонове представлява огромно натоварване за сърцето и дробовете, на слизане пък бедрата и коленете са тези, които поемат основния товар. Смъкването от върха е не по-малко изпитание и става също толкова бавно, колкото е било и изкачването. На места придвижването става на четири крака или с подскоци след доста трудни набирания между мраморните канари. Тук светът е вертикален, а земя и въздух се смесват до главозамайване.
Седловината Премката може да бъде достигната по няколко начина. Единият е ако първо се покори връх Кутело, минавайки през Кончето. Другият е именно този, който сме избрали ние. Третия, най-лек, но и най-дълъг маршрут - през Казаните - оставяме за връщане.
Тъкмо на широката и все тъй безводна поляна, където се срещат тези три маршрута, е последното удобно място за по-продължителен отдих. Тук туристите устройват нещо като базов лагер за атака на най-трудната и опасна, но и най-атрактивна част от маршрута.
След почивката при Премката трябва да вземем решение - дали да подсичаме двата Кутела, или да се опитаме да изкачим и тях и оттам да се озовем на Кончето. В крайна сметка избираме първия вариант. Пътеката обаче се оказва не по-лека от другата. Макар и да няма особено изкачване, тя бързо се изгубва сред камънака, а склонът си остава опасно стръмен. Сърцето остро трепва при всяко леко подхлъзване и шумно свличане на купчина камъни към дъното на долината.
След половинчасово суркане из мраморните сипеи, достигаме подстъпите към заветната цел. На това място теренът става толкова невъзможен и опасен, че Планинската спасителна служба се е принудила да опъне метално въже, което на моменти се оказва единствената опора. Разказват, че наскоро екстремистки настроени природозащитници умишлено са разкъсали въжетата, за да попречат на върволиците туристи да посещават тази зона. За щастие, заварваме помощните съоръжения непокътнати.
Далечното дрънчене на хлопки и спорадичните подвиквания на пастирите някъде почти на километър под нас ни откъсват от съсредоточеното вцепенение. Спираме за миг, за да поемем дълбоко дъх и се оглеждаме във всички посоки, а необятното величие на Пирина веднага нахлува обратно във всичките ни сетива. В мигове като този осъзнаваш, че цялото усилие си е струвало.
Ето я най-сетне! Адреналиновата пътека. Първата среща с пропастта налива олово в краката и те кара да се подкосиш. Прекарвам няколко минути седнал на място, вкопчен до бели кокалчета в дебелото стоманено въже, неспособен да помръдна.
Все пак накрая се престрашаваме да направим първата крачка. Острият ръб е дълъг почти 400 м, а бездните от двете му страни са колкото зловещи, толкова и завладяващи.
Няма човек, който да е видял света от това вълшебно място, да е усетил колко е крехък и безпомощен пред природата и да не се е върнал оттук променен. Магията на тази извънземна скала те обгръща от всички страни, атакува сетивата и те оставя без дъх до самия край на приключението.
На отсрещния край на Кончето се извисява Бански суходол - още един от първенците на Пирин. По-нататък пътеката продължава по билото и завива към хижа Яворов, а по редицата стръмни ръбове (наричани още чалове) най-опитните планинари могат да се спуснат по най-бързия начин обратно в Банско.
Завръщането към Премката преминава в безмълвно пъплене по същата урва, по която сме допълзели дотук. Впечатлението от наскорошната среща с най-екстремното място в българските планини все още не се е разсеяло напълно. А предстои още дълго спускане през живописните Казани.
Следва: Част 3/3 (Казаните и Бъндерица)
Здраво стиснали въжето и давайки път на поредния изпречил ни се катерач, си провираме път все по-надолу. Върховете Кутело-2 и Кутело-1, само с няколко метра по-ниски от Вихрен, се багрят в различни нюанси на бялото и сивото, докато високо горе, пухкавите талази се тътрузят лениво по синята тепсия.
По правило, докато катеренето на толкова стръмни склонове представлява огромно натоварване за сърцето и дробовете, на слизане пък бедрата и коленете са тези, които поемат основния товар. Смъкването от върха е не по-малко изпитание и става също толкова бавно, колкото е било и изкачването. На места придвижването става на четири крака или с подскоци след доста трудни набирания между мраморните канари. Тук светът е вертикален, а земя и въздух се смесват до главозамайване.
Седловината Премката може да бъде достигната по няколко начина. Единият е ако първо се покори връх Кутело, минавайки през Кончето. Другият е именно този, който сме избрали ние. Третия, най-лек, но и най-дълъг маршрут - през Казаните - оставяме за връщане.
Тъкмо на широката и все тъй безводна поляна, където се срещат тези три маршрута, е последното удобно място за по-продължителен отдих. Тук туристите устройват нещо като базов лагер за атака на най-трудната и опасна, но и най-атрактивна част от маршрута.
След почивката при Премката трябва да вземем решение - дали да подсичаме двата Кутела, или да се опитаме да изкачим и тях и оттам да се озовем на Кончето. В крайна сметка избираме първия вариант. Пътеката обаче се оказва не по-лека от другата. Макар и да няма особено изкачване, тя бързо се изгубва сред камънака, а склонът си остава опасно стръмен. Сърцето остро трепва при всяко леко подхлъзване и шумно свличане на купчина камъни към дъното на долината.
След половинчасово суркане из мраморните сипеи, достигаме подстъпите към заветната цел. На това място теренът става толкова невъзможен и опасен, че Планинската спасителна служба се е принудила да опъне метално въже, което на моменти се оказва единствената опора. Разказват, че наскоро екстремистки настроени природозащитници умишлено са разкъсали въжетата, за да попречат на върволиците туристи да посещават тази зона. За щастие, заварваме помощните съоръжения непокътнати.
Далечното дрънчене на хлопки и спорадичните подвиквания на пастирите някъде почти на километър под нас ни откъсват от съсредоточеното вцепенение. Спираме за миг, за да поемем дълбоко дъх и се оглеждаме във всички посоки, а необятното величие на Пирина веднага нахлува обратно във всичките ни сетива. В мигове като този осъзнаваш, че цялото усилие си е струвало.
Ето я най-сетне! Адреналиновата пътека. Първата среща с пропастта налива олово в краката и те кара да се подкосиш. Прекарвам няколко минути седнал на място, вкопчен до бели кокалчета в дебелото стоманено въже, неспособен да помръдна.
Все пак накрая се престрашаваме да направим първата крачка. Острият ръб е дълъг почти 400 м, а бездните от двете му страни са колкото зловещи, толкова и завладяващи.
Няма човек, който да е видял света от това вълшебно място, да е усетил колко е крехък и безпомощен пред природата и да не се е върнал оттук променен. Магията на тази извънземна скала те обгръща от всички страни, атакува сетивата и те оставя без дъх до самия край на приключението.
На отсрещния край на Кончето се извисява Бански суходол - още един от първенците на Пирин. По-нататък пътеката продължава по билото и завива към хижа Яворов, а по редицата стръмни ръбове (наричани още чалове) най-опитните планинари могат да се спуснат по най-бързия начин обратно в Банско.
Завръщането към Премката преминава в безмълвно пъплене по същата урва, по която сме допълзели дотук. Впечатлението от наскорошната среща с най-екстремното място в българските планини все още не се е разсеяло напълно. А предстои още дълго спускане през живописните Казани.
Следва: Част 3/3 (Казаните и Бъндерица)
