![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlМиналия ден гледах касовия научнофантастичен хит на Ридли Скот, "Марсианецът". Доста навременно излезе този филм, предвид наскорошното потвърждение на наличието на течна вода на Марс. Филмът е доста добър. Личи си, че е мислено по него. И тъй като подобни ленти неизменно се гледат под лупа доколко са достоверни от научна и техническа гледна точка, нека разгледаме този въпрос по-обстойно.
[ВНИМАНИЕ! Следващите редове разкриват част от сюжета на филма!]
Както казах, като цяло филмът е отличен. И макар и да има някои леки пропуски и залитания, може да се каже, че "Марсианецът" е първият наистина "марсиански" филм. Той е първият по рода си филм, който прави сериозен опит да бъде реалистичен в обрисуването на начина, по който човешко същество би се справяло с реални проблеми при изследването на Червената планета - за разлика от множеството филми, които просто използват Марс за сцена за различни фантастични истории с извънземни, хорър, стрелби или свръхестествени щуротии. "Марсианецът" не се занимава с фантазия: няма ги чудовищата, магията, зомбитата, супергероите, космическите нацисти и т.н. Все пак и той не е напълно лишен от някои технически пропуски, които ще разгледаме сега.
Това е може би единственият елемент, който забелязах, че е изцяло невъзможен, а не просто малко вероятен или недостатъчно изпипан. Марсианската атмосфера има само 1% от плътността на земната, така че ветрове от порядъка на 150 кмч, макар и да не са изключени на повърхността на Марс, биха притежавали динамичната сила на вятър със скорост 15 кмч на Земята. Даже бихме могли да пускаме хвърчила на такъв вятър. И в никакъв случай не бихме падали по гръб на земята от силата му. Разбирам, че тази буря беше важна за развитието на историята (все пак без нея нищо от по-нататъшната драма не би се случило). Но все пак, щом става въпрос за филм, който е представян като максимално реалистичен поглед към действителността на Марс (и по който като консултанти са работили специалисти от НАСА), няма как да подминем този момент.
Диаметърът на колелото на орбиталната станция, с която екипът пътуваше до Марс, изглежда с правилния размер, за да произведе изкуствена гравитация със сила някъде по средата между тази на Земята и на Марс - така че тази част е ОК. Просто космическият кораб бе някак си твърде голям и скъпоизглеждащ. Пътуването до Марс не е с цел демонстриране на последните дизайнерски писъци на техническата мода - единствената му цел е да се пренесе определен товар от едната до другата планета (включително хора) и след това част от този товар да се върне обратно. Разбира се, един ден сигурно ще има такива сложни и красиви космически апарати - както в днешни дни има големи луксозни яхти и круизни кораби. Но те са конструирани столетия след първото презокеанско пътуване на Колумб. А корабите на Колумб едва ли са изглеждали като луксозни яхти. Ако беше чакал да се конструира нещо луксозно, сигурно никога нямаше да осъществи пътуването си.
На Марс гравитацията е около 1/3 от земната, което е голямо предимство за потенциални изследователи, тъй като те ще носят доста тежък скафандър, а на Марс той не би бил чак такова бреме. Ако имаме мъж, който тежи 90 кг и носи върху себе си още 60 кг багаж, всичко това би тежало само 50 кг на Марс - което е по-леко от повечето хора на Земята. Доколкото се видя, режисьорът не се бе постарал да пресъздаде това във филма (като изключим момента, в който Мат Деймън хвърляше някакви кутии и палети на земята и операторът използва забавен каданс, за да имитира бавното им падане - което също от своя страна е неправдоподобно; ако хвърлим кутия с инструменти и с тежест 20 кг върху земята, тя няма да падне плавно като парче стиропор, нали?) Като цяло движението на хората по марсианската повърхност си изглеждаше съвсем "земно" - дори катеренето по стълби в първите кадри изглежда им създаваше също толкова затруднения, колкото ако бяха катерили същата стълба на Земята. Придвижването в условията на безтегловност из космическата станция обаче бе пресъздадено доста елегантно.
Героят на Мат Деймън използва хидразин от ракетното гориво и го разложи на азот и водород - което наистина би могло да стане. После запали водорода и кислорода, за да образува вода. Този метод наистина би сработил. Но ако си изоставен насред Марс, по-логично би било да се пробваш да си доставиш вода направо от почвата. Водата присъства в естественото си състояние на Марс - под формата на лед, пермафрост или влага в почвата. Марсианската почва съдържа около 5% вода в повърхностните си слоеве при екватора, като този процент нараства до 60% при полярните области. Марсианските колонисти няма да получават вода, като внасят хидразин от Земята и го горят заедно с иначе толкова ценния кислород - те просто ще я извлекат от местния терен, като си я "изпекат" от почвата.
Този момент беше малко странен. Най-лесният начин да се освободиш от биологичните отпадъци е като ги затвориш в торби и после ги изгаряш ежедневно. Така правят например изследователите по арктическите и антарктическите бази. Разбира се, би било много по-продуктивно отпадъците да се рециклират, като се използват парникови системи или физикохимични процеси и така да се набавя резервно гориво, вода и кислород. Дали наистина марсианските колонисти биха залепвали индивидуални етикети със своите имена по торбите и с каква точно цел - по-нататъшни научни изследвания ли? Трудно е да си представим някой да би си правил труда да транспортира всичките тези фекалии обратно до Земята, при положение, че както се видя, всеки спестен килограм при обратния полет е от значение. Нито пък човешките екскременти биха били чак толкова интересни от научна гледна точка, че някой да се наеме да ги изследва при марсианските условия. Та това са просто едни отпадъци! Никой не се е запътил към Марс, за да си изследва акото. Отиваме на Марс, за да изследваме самия Марс!
Един момент от филма, който наистина е възможен и с който продуцентите явно са били много наясно, е героят на зубрача многознайко (в ролята: Доналд Главър), който се появява от нищото с готово решение за гравитационно изменение на траекторията и така спасява цялата мисия. Това може и да изглежда като типичен холивудски похват тип "deus ex machina", но в действителност в историята наистина има такъв човек. Името му е Майкъл Минович. Той е бил анализатор на траектории към НАСА през 60-те и му е хрумнала идеята за "гравитационната прашка", която била приложена в програмата Вояджър, за да се достигнат Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун.
Отначало никой не му повярвал. Все пак той не бил някоя важна клечка или светило в науката - също като във филма. А ръководителите на мисии обикновено са хора с огромен опит в инженерните науки - обикновено ветерани в своята област, които обаче известно време не са се занимавали с инженерна дейност и донякъде са се откъснали от актуалните тенденции в своята област. На някои математиката е започнала да им закърнява. Такъв е бил и случаят с Вояджър, а Минович, дето се вика, тъкмо е излизал от класната стая. И всичко му е било прясно, пък и е имал някои чудесни и новаторски хрумвания. Така че му се наложило да обяснява всичко отначало като на първолаци и му е струвало големи усилия да убеди "светилата", че идеята му ще сработи. Но така или иначе в крайна сметка е успял.
Необходими ли са й на една ракета люкове, за да оцелеем при едно изстрелване от Марс? Интересен въпрос. Както споменах, атмосферата на Марс е толкова рядка, че при достигане дори на малка височина тя престава да е фактор - много преди да си набрал толкова скорост, че евентуалното атмосферно съпротивление да се е превърнало в някаква заплаха. Всъщност всичко зависи от профила на излитането. Въпросът е при каква височина би се постигнала скрост 1 км/сек? Ами да го изчислим: значи, 1000 м/сек^2... разделяме... (скрибуц-скрибуц по черната дъска)... при този случай ще искаме ускорението да не е прекалено голямо, значи да речем 1G за излитане от Марс ще ни отведе на 50 км, преди да сме постигнали скорост 1 км/сек. В такъв случай атмосферата отдавна ще е престанала да е фактор, така че работата е окей.
Дали НАСА не би съобщила на другите астронавти, че Уотни (Мат Деймън) е все още жив? Ами, нека го кажем така: навремето на астронавтите от Колумбия не им съобщиха всички факти (Колумбия се разпадна в полет през 2003 г. и всичките 7 астронавти на борда загинаха). И това е лошо, тъй като така лишиха астронавтите от възможността да се опитат сами да решат проблема, който имаха. Не знам дали те биха успели да се спасят, ако разполагаха с пълната информация, но те е трябвало да разполагат с нея. Това, което не беше реалистично във филма е, че цялата Земя разбра, че Уотни е жив, а само завръщащият се екип си остана в неведение и се наложи Шон Бийн да им го съобщава (между другото това е може би първият филм, в който Шон Бийн не загива по драматичен и героичен начин).
Тази липса на комуникация е просто невъзможна и нереалистична. Дори в момента екипът на Международната космическа станция може да прати електронна поща на всеки. Далеч не всички комуникации минават през контролния център, така че астронавтите могат да са в постоянна връзка с близките си на Земята и по неоторизирани канали. Това е така, защото е много полезно екипажът да може по всяко време да установи връзка с който и да е човек на Земята. Ако изследват Марс и открият някой рядък минерал например, изследователите трябва да имат възможност веднага да се обърнат към някой университетски професор и да го питат това фосил ли е, минерал ли е и изобщо какво мисли за находката. Или пък да питат някой компютърджия как да си оправят лаптопа, ако нещо е блокирал. Ако всичко това минаваше през един-единствен контролен център, това излишно би изолирало екипажа.
Също направи впечатление, че през повечето време Мат Деймън си комуникираше с контролния център на Земята без никакво забавяне между съобщенията. Всъщност Марс е толкова отдалечен, че в момента сигналът от апарата Кюриосити пристига с 13-минутно закъснение. Този факт наистина бе отчетен при планирането на финалната спасителна мисия, но прави впечатление, че при директните размени на реплики между двете планети цялото забавяне бе спестено. Ясно е, че на кино няма как да се пресъздаде реалистично (иначе филмът би траял цял ден), но можеха поне да си направят труда да загатнат за този момент.
Всичко това обаче са дреболии, които могат да бъдат простени на един филм. Истинският проблем е другаде. В момента космическата програма на САЩ стои замразена още в зародиш. От НАСА говорят за изпращане на хора на Марс до 2043 г., но това е просто отлагане с още едно поколение. Днес не сме по-близо до изпращане на хора на Марс, отколкото бяхме до изпращане на хора на Луната през 1961 г. Ако приемниците на Обама се заемат сериозно с тази задача със същата смелост и целеустременост като Кенеди през 1961 г., хора биха стигнали до Марс някъде към края на следващия или по-следващия президентски мандат в САЩ. Цялата работа за мен е по-скоро въпрос на политическа воля, а не на възможности. Възможностите си ги има. Ние можем да се справим, стига да го искаме. За мен това беше основното послание на филма "Марсианецът". Той ни навира в очите тази истина: "Ние можем да го сторим. Ако използваме знанията си, находчивостта си и присъщото си любопитство, можем да се справим с всички предизвикателства".
БУРЯТА
Това е може би единственият елемент, който забелязах, че е изцяло невъзможен, а не просто малко вероятен или недостатъчно изпипан. Марсианската атмосфера има само 1% от плътността на земната, така че ветрове от порядъка на 150 кмч, макар и да не са изключени на повърхността на Марс, биха притежавали динамичната сила на вятър със скорост 15 кмч на Земята. Даже бихме могли да пускаме хвърчила на такъв вятър. И в никакъв случай не бихме падали по гръб на земята от силата му. Разбирам, че тази буря беше важна за развитието на историята (все пак без нея нищо от по-нататъшната драма не би се случило). Но все пак, щом става въпрос за филм, който е представян като максимално реалистичен поглед към действителността на Марс (и по който като консултанти са работили специалисти от НАСА), няма как да подминем този момент.
КОСМИЧЕСКАТА СТАНЦИЯ
Диаметърът на колелото на орбиталната станция, с която екипът пътуваше до Марс, изглежда с правилния размер, за да произведе изкуствена гравитация със сила някъде по средата между тази на Земята и на Марс - така че тази част е ОК. Просто космическият кораб бе някак си твърде голям и скъпоизглеждащ. Пътуването до Марс не е с цел демонстриране на последните дизайнерски писъци на техническата мода - единствената му цел е да се пренесе определен товар от едната до другата планета (включително хора) и след това част от този товар да се върне обратно. Разбира се, един ден сигурно ще има такива сложни и красиви космически апарати - както в днешни дни има големи луксозни яхти и круизни кораби. Но те са конструирани столетия след първото презокеанско пътуване на Колумб. А корабите на Колумб едва ли са изглеждали като луксозни яхти. Ако беше чакал да се конструира нещо луксозно, сигурно никога нямаше да осъществи пътуването си.
ГРАВИТАЦИЯТА
На Марс гравитацията е около 1/3 от земната, което е голямо предимство за потенциални изследователи, тъй като те ще носят доста тежък скафандър, а на Марс той не би бил чак такова бреме. Ако имаме мъж, който тежи 90 кг и носи върху себе си още 60 кг багаж, всичко това би тежало само 50 кг на Марс - което е по-леко от повечето хора на Земята. Доколкото се видя, режисьорът не се бе постарал да пресъздаде това във филма (като изключим момента, в който Мат Деймън хвърляше някакви кутии и палети на земята и операторът използва забавен каданс, за да имитира бавното им падане - което също от своя страна е неправдоподобно; ако хвърлим кутия с инструменти и с тежест 20 кг върху земята, тя няма да падне плавно като парче стиропор, нали?) Като цяло движението на хората по марсианската повърхност си изглеждаше съвсем "земно" - дори катеренето по стълби в първите кадри изглежда им създаваше също толкова затруднения, колкото ако бяха катерили същата стълба на Земята. Придвижването в условията на безтегловност из космическата станция обаче бе пресъздадено доста елегантно.
ВОДАТА
Героят на Мат Деймън използва хидразин от ракетното гориво и го разложи на азот и водород - което наистина би могло да стане. После запали водорода и кислорода, за да образува вода. Този метод наистина би сработил. Но ако си изоставен насред Марс, по-логично би било да се пробваш да си доставиш вода направо от почвата. Водата присъства в естественото си състояние на Марс - под формата на лед, пермафрост или влага в почвата. Марсианската почва съдържа около 5% вода в повърхностните си слоеве при екватора, като този процент нараства до 60% при полярните области. Марсианските колонисти няма да получават вода, като внасят хидразин от Земята и го горят заедно с иначе толкова ценния кислород - те просто ще я извлекат от местния терен, като си я "изпекат" от почвата.
ТОАЛЕТНИТЕ
Този момент беше малко странен. Най-лесният начин да се освободиш от биологичните отпадъци е като ги затвориш в торби и после ги изгаряш ежедневно. Така правят например изследователите по арктическите и антарктическите бази. Разбира се, би било много по-продуктивно отпадъците да се рециклират, като се използват парникови системи или физикохимични процеси и така да се набавя резервно гориво, вода и кислород. Дали наистина марсианските колонисти биха залепвали индивидуални етикети със своите имена по торбите и с каква точно цел - по-нататъшни научни изследвания ли? Трудно е да си представим някой да би си правил труда да транспортира всичките тези фекалии обратно до Земята, при положение, че както се видя, всеки спестен килограм при обратния полет е от значение. Нито пък човешките екскременти биха били чак толкова интересни от научна гледна точка, че някой да се наеме да ги изследва при марсианските условия. Та това са просто едни отпадъци! Никой не се е запътил към Марс, за да си изследва акото. Отиваме на Марс, за да изследваме самия Марс!
ГЕНИАЛНОТО РЕШЕНИЕ НА ЗУБРАЧА
Един момент от филма, който наистина е възможен и с който продуцентите явно са били много наясно, е героят на зубрача многознайко (в ролята: Доналд Главър), който се появява от нищото с готово решение за гравитационно изменение на траекторията и така спасява цялата мисия. Това може и да изглежда като типичен холивудски похват тип "deus ex machina", но в действителност в историята наистина има такъв човек. Името му е Майкъл Минович. Той е бил анализатор на траектории към НАСА през 60-те и му е хрумнала идеята за "гравитационната прашка", която била приложена в програмата Вояджър, за да се достигнат Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун.
Отначало никой не му повярвал. Все пак той не бил някоя важна клечка или светило в науката - също като във филма. А ръководителите на мисии обикновено са хора с огромен опит в инженерните науки - обикновено ветерани в своята област, които обаче известно време не са се занимавали с инженерна дейност и донякъде са се откъснали от актуалните тенденции в своята област. На някои математиката е започнала да им закърнява. Такъв е бил и случаят с Вояджър, а Минович, дето се вика, тъкмо е излизал от класната стая. И всичко му е било прясно, пък и е имал някои чудесни и новаторски хрумвания. Така че му се наложило да обяснява всичко отначало като на първолаци и му е струвало големи усилия да убеди "светилата", че идеята му ще сработи. Но така или иначе в крайна сметка е успял.
ПРОЗОРЦИТЕ НА РАКЕТАТА
Необходими ли са й на една ракета люкове, за да оцелеем при едно изстрелване от Марс? Интересен въпрос. Както споменах, атмосферата на Марс е толкова рядка, че при достигане дори на малка височина тя престава да е фактор - много преди да си набрал толкова скорост, че евентуалното атмосферно съпротивление да се е превърнало в някаква заплаха. Всъщност всичко зависи от профила на излитането. Въпросът е при каква височина би се постигнала скрост 1 км/сек? Ами да го изчислим: значи, 1000 м/сек^2... разделяме... (скрибуц-скрибуц по черната дъска)... при този случай ще искаме ускорението да не е прекалено голямо, значи да речем 1G за излитане от Марс ще ни отведе на 50 км, преди да сме постигнали скорост 1 км/сек. В такъв случай атмосферата отдавна ще е престанала да е фактор, така че работата е окей.
ВРЪЗКАТА СЪС ЗЕМЯТА
Дали НАСА не би съобщила на другите астронавти, че Уотни (Мат Деймън) е все още жив? Ами, нека го кажем така: навремето на астронавтите от Колумбия не им съобщиха всички факти (Колумбия се разпадна в полет през 2003 г. и всичките 7 астронавти на борда загинаха). И това е лошо, тъй като така лишиха астронавтите от възможността да се опитат сами да решат проблема, който имаха. Не знам дали те биха успели да се спасят, ако разполагаха с пълната информация, но те е трябвало да разполагат с нея. Това, което не беше реалистично във филма е, че цялата Земя разбра, че Уотни е жив, а само завръщащият се екип си остана в неведение и се наложи Шон Бийн да им го съобщава (между другото това е може би първият филм, в който Шон Бийн не загива по драматичен и героичен начин).
Тази липса на комуникация е просто невъзможна и нереалистична. Дори в момента екипът на Международната космическа станция може да прати електронна поща на всеки. Далеч не всички комуникации минават през контролния център, така че астронавтите могат да са в постоянна връзка с близките си на Земята и по неоторизирани канали. Това е така, защото е много полезно екипажът да може по всяко време да установи връзка с който и да е човек на Земята. Ако изследват Марс и открият някой рядък минерал например, изследователите трябва да имат възможност веднага да се обърнат към някой университетски професор и да го питат това фосил ли е, минерал ли е и изобщо какво мисли за находката. Или пък да питат някой компютърджия как да си оправят лаптопа, ако нещо е блокирал. Ако всичко това минаваше през един-единствен контролен център, това излишно би изолирало екипажа.
Също направи впечатление, че през повечето време Мат Деймън си комуникираше с контролния център на Земята без никакво забавяне между съобщенията. Всъщност Марс е толкова отдалечен, че в момента сигналът от апарата Кюриосити пристига с 13-минутно закъснение. Този факт наистина бе отчетен при планирането на финалната спасителна мисия, но прави впечатление, че при директните размени на реплики между двете планети цялото забавяне бе спестено. Ясно е, че на кино няма как да се пресъздаде реалистично (иначе филмът би траял цял ден), но можеха поне да си направят труда да загатнат за този момент.
В ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Всичко това обаче са дреболии, които могат да бъдат простени на един филм. Истинският проблем е другаде. В момента космическата програма на САЩ стои замразена още в зародиш. От НАСА говорят за изпращане на хора на Марс до 2043 г., но това е просто отлагане с още едно поколение. Днес не сме по-близо до изпращане на хора на Марс, отколкото бяхме до изпращане на хора на Луната през 1961 г. Ако приемниците на Обама се заемат сериозно с тази задача със същата смелост и целеустременост като Кенеди през 1961 г., хора биха стигнали до Марс някъде към края на следващия или по-следващия президентски мандат в САЩ. Цялата работа за мен е по-скоро въпрос на политическа воля, а не на възможности. Възможностите си ги има. Ние можем да се справим, стига да го искаме. За мен това беше основното послание на филма "Марсианецът". Той ни навира в очите тази истина: "Ние можем да го сторим. Ако използваме знанията си, находчивостта си и присъщото си любопитство, можем да се справим с всички предизвикателства".
