![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghl
Разговарях наскоро с един човек, който се набива в очи с това, че се изразява с дълги, сложни и трудноразбираеми изречения и използва много чуждици. Когато го попитах защо го прави, той отвърна, че в неговата среда хората така се разбирали по-добре. Не разбрах за каква точно среда става въпрос и какви са тези така сложно изразяващи се хора, но пък и няма значение. Въпросът е по-общ.
Моето мнение е различно. Аз пък считам, че истински стойностна и ценна е простотата. За да можеш да изразиш нещо сложно по простичък начин (без да простееш) и да те разберат, са нужни определени заложби.
Също така стремежът да се заменят чуждиците с български думи е признак, че се полагат някакви усилия в тази насока, т.е. че има известно старание - което пък от своя страна предизвиква уважение отсреща. По мои наблюдения, прекомерната употреба на чуждици и твърде сложни изречения създава впечатление за предумишлена претенциозност и надменност спрямо събеседниците.
Да обясниш най-сложното нещо по достатъчно прост начин (не опростен, а прост - тук има разлика) е безценно умение. Така правиш сложни концепции достъпни за всеки. Това особено важи за науката. Напоследък има определена порода учени, които се занимават не толкова с последния писък на научните разработки, колкото с популяризиране на науката сред широките маси. Те имат дар-слово и го използват, за да направят високонаучните и сложни неща достъпни, разбираеми, приятни и привлекателни за колкото може повече хора. Така сред младото поколение се поражда ентусиазъм за науката и след време оттам се пръкват следващите учени, които ще направят следващите големи открития. Т.е. благодарение на такива хора като Карл Сейгън, Нийл ДеГрас Тайсън, Бил Най, Браян Грийн, Лорънс Краус и т.н., които за щастие НЕ възприемат подхода на гореспоменатия ми събеседник, науката в крайна сметка върви напред.
Същото важи и за политиката. Политици, които говорят високопарно и сложно, остават неразбрани и изолирани в собствения си свят - хората ги възприемат като чужди и не ги смятат за свои истински представители. Не ги уважават и не са склонни да им се доверяват, да ги следват и да ги подкрепят. Тук не говоря за "аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме" - има разлика между простота и простотия. В литературата например най-гениалните творци са именно тези, които се изразяват просто и разбираемо и които казват нещо съществено. Има произведения, които са забележителни тъкмо с простотата си (в музиката например). Точно те се помнят от поколенията, те са шедьоврите на своята епоха, те са обичани и на тях се подражава.
Просто... простотата не е толкова проста работа, колкото на някои им изглежда!
Що се отнася до довода, че чуждиците понякога са неизбежни, понеже българският език не е чак толкова богат колкото някои други езици - може и така да е. Действително, за някои явления и предмети може и да няма подходящи български понятия. Но пък от друга страна, езикът ни изобилства с понятия за неща, които няма как да се обяснят просто в чуждите езици (само си помислете за безкрайното многообразие от понятия за обозначаване на различните видове роднински връзки!)
Някои казват, че стремежът да се говори на собствения език (дори с цената на използване на остарели понятия) е проява на псевдо-патриотизъм. Не съм сигурен дали е така. Със сигурност знам обаче, че е признак отчасти на интелект, а от друга страна на уважение към останалите.
В крайна сметка, качеството на разговора зависи преди всичко от смислеността на това, което се казва. Не от това доколко напарфюмиран е стилът, който се използва, за да се каже. Това за мен е повърхностен подход към разговора.
Разбира се, всеки си има право да говори както си иска и никой не може да му налага един или друг начин на изразяване. Както казах във вчерашната си статия за видовете дебат, реакцията на всеки опит за поучаване за това кое е "правилно" или убеждаване в собствената ти погрешност е именно обратната. Това, между другото, ми напомня за един съфорумник, който пишеше ужасно неграмотно. Когато някой не се стърпя и му намекна за това, той излезе с довода, че го правел нарочно, защото "така го чувствал езика" и някакви си правила не можели да представляват спънка за него. Абе чешити всякакви! :-)
Важното е да не простеем, докато се стремим към простотата. Границата може да е доста тънка и не всеки е в състояние да я спази.
Също така стремежът да се заменят чуждиците с български думи е признак, че се полагат някакви усилия в тази насока, т.е. че има известно старание - което пък от своя страна предизвиква уважение отсреща. По мои наблюдения, прекомерната употреба на чуждици и твърде сложни изречения създава впечатление за предумишлена претенциозност и надменност спрямо събеседниците.
Да обясниш най-сложното нещо по достатъчно прост начин (не опростен, а прост - тук има разлика) е безценно умение. Така правиш сложни концепции достъпни за всеки. Това особено важи за науката. Напоследък има определена порода учени, които се занимават не толкова с последния писък на научните разработки, колкото с популяризиране на науката сред широките маси. Те имат дар-слово и го използват, за да направят високонаучните и сложни неща достъпни, разбираеми, приятни и привлекателни за колкото може повече хора. Така сред младото поколение се поражда ентусиазъм за науката и след време оттам се пръкват следващите учени, които ще направят следващите големи открития. Т.е. благодарение на такива хора като Карл Сейгън, Нийл ДеГрас Тайсън, Бил Най, Браян Грийн, Лорънс Краус и т.н., които за щастие НЕ възприемат подхода на гореспоменатия ми събеседник, науката в крайна сметка върви напред.
Същото важи и за политиката. Политици, които говорят високопарно и сложно, остават неразбрани и изолирани в собствения си свят - хората ги възприемат като чужди и не ги смятат за свои истински представители. Не ги уважават и не са склонни да им се доверяват, да ги следват и да ги подкрепят. Тук не говоря за "аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме" - има разлика между простота и простотия. В литературата например най-гениалните творци са именно тези, които се изразяват просто и разбираемо и които казват нещо съществено. Има произведения, които са забележителни тъкмо с простотата си (в музиката например). Точно те се помнят от поколенията, те са шедьоврите на своята епоха, те са обичани и на тях се подражава.
Просто... простотата не е толкова проста работа, колкото на някои им изглежда!
Що се отнася до довода, че чуждиците понякога са неизбежни, понеже българският език не е чак толкова богат колкото някои други езици - може и така да е. Действително, за някои явления и предмети може и да няма подходящи български понятия. Но пък от друга страна, езикът ни изобилства с понятия за неща, които няма как да се обяснят просто в чуждите езици (само си помислете за безкрайното многообразие от понятия за обозначаване на различните видове роднински връзки!)
Някои казват, че стремежът да се говори на собствения език (дори с цената на използване на остарели понятия) е проява на псевдо-патриотизъм. Не съм сигурен дали е така. Със сигурност знам обаче, че е признак отчасти на интелект, а от друга страна на уважение към останалите.
В крайна сметка, качеството на разговора зависи преди всичко от смислеността на това, което се казва. Не от това доколко напарфюмиран е стилът, който се използва, за да се каже. Това за мен е повърхностен подход към разговора.
Разбира се, всеки си има право да говори както си иска и никой не може да му налага един или друг начин на изразяване. Както казах във вчерашната си статия за видовете дебат, реакцията на всеки опит за поучаване за това кое е "правилно" или убеждаване в собствената ти погрешност е именно обратната. Това, между другото, ми напомня за един съфорумник, който пишеше ужасно неграмотно. Когато някой не се стърпя и му намекна за това, той излезе с довода, че го правел нарочно, защото "така го чувствал езика" и някакви си правила не можели да представляват спънка за него. Абе чешити всякакви! :-)
Важното е да не простеем, докато се стремим към простотата. Границата може да е доста тънка и не всеки е в състояние да я спази.
