![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlХъм, туристи... Всички сме ги виждали. Те са като истинска напаст! Заливат градове и паланки и не те оставят на мира. Северна Корея май им е хванала цаката на туристите - разправят, че още на границата ги арестува и ги екзекутира. Ей така се прави с натрапниците! За жалост, по някаква неясна причина повечето други страни ги траят. Някои даже им угаждат, като им предлагат хотели, шведска маса и табели на американски (това не е като английския, държа да уточня!) Една порочна практика, която следва да бъде заклеймена и поставена извън закона от ООН, ЕС и НАТО! Срамота!
Направо могат да те изкарат от кожата тези туристи бе! Разни червендалести дебелаци, облечени в смехотворни хавайски ризки, от които стърчат посивелите им космалаци. И онези ми ти къси панталонки. И три-четвъртите им чорапи! И кожените сандали... Ужас, ужас направо!
Обикновено като видиш туристи, очакваш да чуеш следния разговор:
- Май лав, къде йе плажа? (О, йе?)
- Окей пич, да нарамваме хавлиите и да си изкараме яко, окей!
...Или пък...
- Айриш пъб? Ту биърс?
- (хихихих) Гъл-гъл-гъл-гъл-бълбук. Ориг? (хахахах)
Да, ама не! Вместо това, ето какво всъщност ще чуеш:
- Ей го на, Мери, туй-то йе Кулузеума!
- Боб, къде йе най-близкия Мак-До, бейби?
- Напълно те уазбиуам, нигде не мърдайм без един бананов шейк и чипс (о, йе!) А Кулузеума? Да си щрейкнем по йедно фотоу, бейби?
- Мами, мами, искам на пъузалката!!...
- Литъл бейби, не мисля, че тук имат пъузалка. Туй-тука е Юръп...
- Тез немат нищо тука у Юръп, бейби. Не е за оу-чудване, че всичките бегат към Амеуика да емигуиуат. Год блес Амеуика!! О, йе!
- Боб, тук даже не йе цивиуизованоу. Никой не говоуи амеуикън. Даже и инглиш не говоуят...
- Знам, бейби! И мерят всичко в километърс, а не в майлз! И така техните аутомобилс се движат по-бавноу! Колко тъпо е тва, а? (о-йе!)
- Да, Боб. Ние в Амеуика поне кауаме нашите аутомобилс от пуавилната стуана на шоу-сетоу!
- Писна ми тука, бейби. Да се пуибиуаме у хоу-тела (о-йе!)
- О, йес. Там поне имат руум-съувиз...
Е, как да не ги халосаш такива!?
За щастие, можем да се поучим от опита на по-напредналите страни. Някои от тях имат доста конструктивна политика спрямо туристите.
- В Япония например гледат тихо и вежливо да ги изтикат настрана и да ги изолират от местното население, а после специален отряд от готвачи се заема с бойната задача да им приготви отровно суши. В най-лошия случай ще получат разстройство, което трайно ще ги извади от строя и няма да досаждат. В добрия случай умиращите туристи се изпращат на околосветско пътешествие с кораб под надслов "Японското правителство откри Атлантида", а въпросният кораб после бива потопен от специално обучени нинджи.
- В Италия на шофьорските изпити има особен раздел. Кандидат-шофьорите трябва да се научат да газят туристи, където ги видят. Поради това всеки път, когато турист се опитва да пресече улицата, той се изправя лице в лице с цял легион кръвожадни италиански машини за убиване.
- Ирландия пък е сложила хиляди пътни знаци, които водят към предполагаеми туристически атракции. Като например Гробницата-Портал в Килкени. Отначало никой не ти казва кой е погребан тук. Всеки турист, дръзнал да прекрачи входа, бива засмукван през пространствено-времеви портал и попада направо в Ада. Друга популярна атракция е Камъкът на Бларни. След дълго и изморително катерене по безкрайното стълбище на замъка, туристите трябва да целунат "магическия" камък, през което време биват изтиквани към ръба на пропастта от услужливия уредник на музея. Накрая попадат в помийната яма зад замъка, населена със странни полу-митични създания (понеже нали Ирландия все още си живее в Средновековието).
- Русия оковава туристите към влакови композиции и ги екстрадира зад граница. Тъй като Москва не е Русия и Русия не е Москва, всичко извън Москва се води "зад граница". Последната спирка на влака са сибирските трудови лагери, където все още оцелелите туристи са принудени да изяждат тлъстините на ближния си, за да оцеляват. А през зимата без тлъстини не е никак леко, така че до пролетта от тях нищичко не е останало.
- Мексико има най-изобретателния подход от всички страни. Учените там са разработили смъртоносен грипен щам, както и съответната ваксина. Повечето местни вече са ваксинирани с нея (макар че някои са били подминати с цел придаване на автентичност), а вирусът е разпръснат из цялата страна. Оттогава всички туристи гледат да заобикалят отдалече.
- Северна Корея... Има ли смисъл да обяснявам за Северна Корея?
Съществуват няколко подвидове на "хомо туристикус".
1. Хомо туристикус фамилиас. Това е сравнително рядко срещан подвид,тъй като малцина туристи са имали време да си направят деца. Е, вярно, имат синове и дъщери, които вече са пораснали и живеят самостоятелно и не се занимават с такива дъртаци като своите родители, но да не се заблуждаваме - и те на свой ред ще станат като тях. От друга страна, някои туристи от този подвид могат да ти цъфнат на вратата с шест деца под 5 години и да вдигнат олелия до небето с постоянното си крякане и тупуркане. Да не ти идва такова на главата!
2. Туристическата група. Ето това е истинският смисъл на туриста! Тези туристи се изтърсват от огрооомни автобуси, кораби или самолети и плъзват навред да разглеждат "забележителностите". Когато се придвижват на глутници, този тип туристи са много опасни, защото могат да преодолеят всеки противник с изключение на Сатаната, а основното им оръжие е цяла палитра от дразнещи акценти и тъпи въпроси. Когато са поединично (или най-много по двойки), тези същества изглеждат доста жалки. Но във всеки случай каквото и да правиш, не си осиновявай турист! Ще ти скъсат нервите. Искат неимоверно много поддръжка и могат да се изхранят само с огромни количества БигМак.
Някои клети наивници се подвеждат по примамливите обяви за работа и правят фаталната грешка да си осиновят не един, ами цял огрооомен автобус с циврещи, подсмърчащи, пърдящи, хленчещи туристи. Тези невинни жертви се наричат "туристически гидове" и веднъж сложили главата в торбата, повече спасение за тях няма. Не се опитвайте да им помагате, те са изгубена кауза. За няколко седмици след назначаването си вече са се простили безвъзвратно с цялото си достойнство под неумолимия натиск на убийствените акценти на туристите. Не ги доближавайте! С времето толкова са се изкривили професионално, че даже да ги спреш на улицата и да ги питаш колко им е часът, ще започнат да ти обясняват какво виждаш по посока на часовниковата стрелка и през коя година е построен градският часовник с кукувичката. А там даже няма кукувичка - завалията е отгърнал Упътването на грешната страница и чете за друг град.
Всичко това не ви ли звучи някак познато? Няма начин да не сте ги срещали поне веднъж. Спомнете си само. Боб е тлъст червендалест дебелак с изгорял от слънцето врат и мъжки цици; а възлюбената му "бейби" Мери е даже още по-дебела, обула е широки като палатка бели шорти и има татуировки по ръцете и гърба. И двамата плюскат пица и се наливат с Кока-Кола, а също толкова дебелите им отрочета смучат шоколадови шейкове в несвяст. По-голямата част от деня им е минала в търсене на МакДоналдс, без дори да забележат, че са минали покрай Ватикана (всъщност май видяха нещо като базиликата "Св.Петър" одеве, ама кой да разбере, че това е било само неин фото-тапет?) И даже не са разбрали в коя държава са в момента... и са си мислели през цялото време, че могат да видят "Амеуика" от върха на наклонената кула в Пиза, и, и, и, и.... и!
И като цяло са били едни досадни скапаняци през цялото време на посещението си.
- Окей бейби, как ти се стоуи това пътешествие (о-йе?)
- Беше ужасноу!
- О, йе!
---
Каквото ще да разправят, кръчмата на Манчо, или както още й викаха местните, ХоРеМаг-а, си беше сърцето и душата на с.Чучурково. Каквото и да правиш през деня, ако ще гърба си на две да строшиш от работа, в края на краищата всичко пак приключва в ХоРеМаг-а. Обичаха го хората тоз ХоРеМаг и туй-то!
Вече преваляше един след полунощ и компанията бе на градус. Манчо бе съобразил, че явно няма да има повече нови посетители и жената може да се справи и сама с манджите и пиенето, та се беше опнал досущ като бей насред най-отбрания миндер. По съседните маси се вихреше надпиване с едни ракии, едни бири, че и червено вино имаше. И Тинката беше тук, и Кирчо, и останалите обичайни заподозрени. "Старите кримки", сами се наричаха.
Сийчето сновеше час по час между масите и доливаше в големите водни чаши. Манчо най го обичаше това време. Вече можеше да му отпусне края.
Утре щеше бая народ да се извърви по мегдана. Кой да посреща младите, които се връщаха от Европата, кой да подготвя дечурляка за училище. Великденската ваканция бе на привършване. Още два дни и всичко щеше да си потече по старому. А утре... утре щеше да бъде доста интересно. Винаги е така, когато толкова хора от селото са били по чужбината на екскурзии - разказват се смешни истории за странни хора, поднасят се странни предмети от далечни страни... Абе страхотия!
- Манчо бе, - обади се по едно време Тинката, който усилено плющеше белот с още трима мъжаги. - Ти що не отиде в чужбината?
- Ба! - рече Манчо с пренебрежение. - Туй туристлъка не е за мене, чуй ко ти каам.
- Що бе, Манчо?
- Тамка си като дърво без корен. Все те гложди отвътре едно такоз чувство. Че не си на место.
- Може, може... - почеса се Тинката, където не го сърбеше.
- Пък и нъл ги знайш това туристите. - продължи Манчо. - Вятър и мъгла работа! Шматкат се насам-натам. И секи гледа да ги одрънка за глупости. Ааа, не. По-добре да си седя тука и да си дам парите за по-смислени работи. Като за яденйе и пиенйе. Прав ли съм?
- Прав си, Манчо. - съгласи се Тинката и изплющя едно вале на мазната маса.
След някоя и друга минута входната врата полека изскърца, камбанката звънна и на прага се озоваха два странни силуета. Бяха младеж и девойка, леко хилави на вид, прегърбени под тежестта на огромни раници. Отгоре им стърчеше по едно дунапренено шалте, навито на руло. Явно бяха туристи.
Странно. Да се изтърсят на това място в такъв късен час! Сигурно са се изгубили.
Скоро се разбра, че не се българи. Говореха немски. Един от мъжете, Кирчо, бе набързо подкокоросан да ги заговори, като най-запознат с езиците.
- Немци са. - докладва след малко той. - Искат да пренощуват някъде. Отвън пишело хотел-ресторант и затуй влезнали тука-така.
Манчо не се подвоуми нито за миг. С отривисто движение покани двамата младежи да седнат на крайчеца на едната маса.
- Кажи им, че могат да ядат нещо, докат щерка ми им опраи една стая!
Кирчо преведе криво-ляво. Момчето и момичето кимнаха уморено и се курдисаха на миндера.
Разговорите в кръчмата видимо постихнаха, но плющенето на картите по масата все така продължаваше. Тинката се кискаше на нещо си.
Манчо се наведе към жена си.
- Сийче ма, вземи им сервирай нещо хубаво на тия хайвани!
- Какво бе, Манчоу? Като не им разбирам какво говорят...
- Абе ти глей най-важното ся - да се усмихваш. Туй е най-важното за пред чужденците.
- Е, знам...
- Па после вземи им сервирай некоя мешана скара, ама от най-скъпата кайма. А?
- Е, щом викаш...
- Налей им и от домашната ракийка, нарежи им пресна салатка... те такоз не са виждали през живота си! Шъ си изядът пръстите ма!
- Ами... добре, Манчоу...
- А! - дръпна я пак припряно Манчо. - И да им вземеш като за чужденци, нъл тъй? Тука редко се весват такива чешити, ся ако не им вземем малко отгоре, кога!
Момчето и момичето изглеждаха наистина скапани от вървене, но продължаваха учтиво да се усмихват на всеки, чийто поглед срещаха. А чучурковчани предимно ги гледаха скришно с крайчеца на окото. И продължаваха да си шушукат. Не бяха свикнали да виждат външни хора, още по-малко пък туристи. А още по-малко в такъв неподходящ час.
Постепенно глъчката пак се усили до обичайното си ниво. Водните чаши не оставаха празни за дълго.
- Това туристите само неприятности носят, тъй да знайш! - чу се гласът на Борето, един особено едър мъжага със странно писклив гласец. - От дъртия го знам тва!
- Ей, Кире, - обади се Тинката. - Ти нъл знаеш немски уа? Ходил си насам-натам с тира. Питай ги нещо за тех, да не стоят така като пукали!
Нали си е добряк, Кирето се престраши да се обърне към немците. С доста мънкане и ръкомахания, успя да размени няколко приказки с момчето и момичето.
- От Берлин са. - докладва после.
- Ааа, наши хора значи, от ГеДеРе-то! - одобри Тинката.
- Били тръгнали пеш преди два месеца.
- Не думай? - учуди се Манчо.
- Да, и ще ходят чак до Йерусалим! Като поклонение един вид.
- Ейй, браво, похвално! - изрева Манчо с благоговение.
Последваха одобрителни кимания. Даже няколко подсвирквания се чуха из кръчмата.
Двамата чужденци явно се почувстваха окуражени от радушното посрещане, защото се захванаха ентусиазирано с огромната салата, която Станка им поднесе.
- О! Вундербар! - рече момчето.
- Яха, я! Шопен залат! - обяви Манчо и се ухили от ухо до ухо.
След малко Сийчето докладва нещо на Манчо на ушенце. Стаята за гостите бе вече оправена.
Двамата постояха още малко, но вече клюмаха. Накрая си допиха ракията, оставиха едно омачкано кълбо банкноти на масата, нарамиха тежките раници и със залитане се затътриха нагоре по скърцащите стълби, изпроводени от цъкания с език и шушукания.
- Гутен нахт.
- Гутен нахт.
- Бай-бай!
Изгубиха се зад завоя на втория етаж.
- Манчо бря, тия да не ти изкъртят матрака довечера, а? - изкикоти се Тинката.
- Мдаа, бая си пийнаха! - додаде и Борето.
- Ба! - ухили се и Манчо. - Той много ми е здрав матрака. - И се тръсна обратно на миндерчето.
После обаче май се сети нещо и се изтътрузи до тезгяха. Поизчака така малко. Когато се увери, че никой не го гледа, извади отдолу една кристална чаша за вино с тънко столче. Бяха му останали няколко от баба му. Позачуди се известно време, но после взе решение. Щеше да си я задели настрана до леглото горе в спалнята. Ей така, в случай, че нощта се окажеше интересна.
Направо могат да те изкарат от кожата тези туристи бе! Разни червендалести дебелаци, облечени в смехотворни хавайски ризки, от които стърчат посивелите им космалаци. И онези ми ти къси панталонки. И три-четвъртите им чорапи! И кожените сандали... Ужас, ужас направо!
Обикновено като видиш туристи, очакваш да чуеш следния разговор:
- Май лав, къде йе плажа? (О, йе?)
- Окей пич, да нарамваме хавлиите и да си изкараме яко, окей!
...Или пък...
- Айриш пъб? Ту биърс?
- (хихихих) Гъл-гъл-гъл-гъл-бълбук. Ориг? (хахахах)
Да, ама не! Вместо това, ето какво всъщност ще чуеш:
- Ей го на, Мери, туй-то йе Кулузеума!
- Боб, къде йе най-близкия Мак-До, бейби?
- Напълно те уазбиуам, нигде не мърдайм без един бананов шейк и чипс (о, йе!) А Кулузеума? Да си щрейкнем по йедно фотоу, бейби?
- Мами, мами, искам на пъузалката!!...
- Литъл бейби, не мисля, че тук имат пъузалка. Туй-тука е Юръп...
- Тез немат нищо тука у Юръп, бейби. Не е за оу-чудване, че всичките бегат към Амеуика да емигуиуат. Год блес Амеуика!! О, йе!
- Боб, тук даже не йе цивиуизованоу. Никой не говоуи амеуикън. Даже и инглиш не говоуят...
- Знам, бейби! И мерят всичко в километърс, а не в майлз! И така техните аутомобилс се движат по-бавноу! Колко тъпо е тва, а? (о-йе!)
- Да, Боб. Ние в Амеуика поне кауаме нашите аутомобилс от пуавилната стуана на шоу-сетоу!
- Писна ми тука, бейби. Да се пуибиуаме у хоу-тела (о-йе!)
- О, йес. Там поне имат руум-съувиз...
Е, как да не ги халосаш такива!?
За щастие, можем да се поучим от опита на по-напредналите страни. Някои от тях имат доста конструктивна политика спрямо туристите.
- В Япония например гледат тихо и вежливо да ги изтикат настрана и да ги изолират от местното население, а после специален отряд от готвачи се заема с бойната задача да им приготви отровно суши. В най-лошия случай ще получат разстройство, което трайно ще ги извади от строя и няма да досаждат. В добрия случай умиращите туристи се изпращат на околосветско пътешествие с кораб под надслов "Японското правителство откри Атлантида", а въпросният кораб после бива потопен от специално обучени нинджи.
- В Италия на шофьорските изпити има особен раздел. Кандидат-шофьорите трябва да се научат да газят туристи, където ги видят. Поради това всеки път, когато турист се опитва да пресече улицата, той се изправя лице в лице с цял легион кръвожадни италиански машини за убиване.
- Ирландия пък е сложила хиляди пътни знаци, които водят към предполагаеми туристически атракции. Като например Гробницата-Портал в Килкени. Отначало никой не ти казва кой е погребан тук. Всеки турист, дръзнал да прекрачи входа, бива засмукван през пространствено-времеви портал и попада направо в Ада. Друга популярна атракция е Камъкът на Бларни. След дълго и изморително катерене по безкрайното стълбище на замъка, туристите трябва да целунат "магическия" камък, през което време биват изтиквани към ръба на пропастта от услужливия уредник на музея. Накрая попадат в помийната яма зад замъка, населена със странни полу-митични създания (понеже нали Ирландия все още си живее в Средновековието).
- Русия оковава туристите към влакови композиции и ги екстрадира зад граница. Тъй като Москва не е Русия и Русия не е Москва, всичко извън Москва се води "зад граница". Последната спирка на влака са сибирските трудови лагери, където все още оцелелите туристи са принудени да изяждат тлъстините на ближния си, за да оцеляват. А през зимата без тлъстини не е никак леко, така че до пролетта от тях нищичко не е останало.
- Мексико има най-изобретателния подход от всички страни. Учените там са разработили смъртоносен грипен щам, както и съответната ваксина. Повечето местни вече са ваксинирани с нея (макар че някои са били подминати с цел придаване на автентичност), а вирусът е разпръснат из цялата страна. Оттогава всички туристи гледат да заобикалят отдалече.
- Северна Корея... Има ли смисъл да обяснявам за Северна Корея?
Съществуват няколко подвидове на "хомо туристикус".
1. Хомо туристикус фамилиас. Това е сравнително рядко срещан подвид,тъй като малцина туристи са имали време да си направят деца. Е, вярно, имат синове и дъщери, които вече са пораснали и живеят самостоятелно и не се занимават с такива дъртаци като своите родители, но да не се заблуждаваме - и те на свой ред ще станат като тях. От друга страна, някои туристи от този подвид могат да ти цъфнат на вратата с шест деца под 5 години и да вдигнат олелия до небето с постоянното си крякане и тупуркане. Да не ти идва такова на главата!
2. Туристическата група. Ето това е истинският смисъл на туриста! Тези туристи се изтърсват от огрооомни автобуси, кораби или самолети и плъзват навред да разглеждат "забележителностите". Когато се придвижват на глутници, този тип туристи са много опасни, защото могат да преодолеят всеки противник с изключение на Сатаната, а основното им оръжие е цяла палитра от дразнещи акценти и тъпи въпроси. Когато са поединично (или най-много по двойки), тези същества изглеждат доста жалки. Но във всеки случай каквото и да правиш, не си осиновявай турист! Ще ти скъсат нервите. Искат неимоверно много поддръжка и могат да се изхранят само с огромни количества БигМак.
Някои клети наивници се подвеждат по примамливите обяви за работа и правят фаталната грешка да си осиновят не един, ами цял огрооомен автобус с циврещи, подсмърчащи, пърдящи, хленчещи туристи. Тези невинни жертви се наричат "туристически гидове" и веднъж сложили главата в торбата, повече спасение за тях няма. Не се опитвайте да им помагате, те са изгубена кауза. За няколко седмици след назначаването си вече са се простили безвъзвратно с цялото си достойнство под неумолимия натиск на убийствените акценти на туристите. Не ги доближавайте! С времето толкова са се изкривили професионално, че даже да ги спреш на улицата и да ги питаш колко им е часът, ще започнат да ти обясняват какво виждаш по посока на часовниковата стрелка и през коя година е построен градският часовник с кукувичката. А там даже няма кукувичка - завалията е отгърнал Упътването на грешната страница и чете за друг град.
Всичко това не ви ли звучи някак познато? Няма начин да не сте ги срещали поне веднъж. Спомнете си само. Боб е тлъст червендалест дебелак с изгорял от слънцето врат и мъжки цици; а възлюбената му "бейби" Мери е даже още по-дебела, обула е широки като палатка бели шорти и има татуировки по ръцете и гърба. И двамата плюскат пица и се наливат с Кока-Кола, а също толкова дебелите им отрочета смучат шоколадови шейкове в несвяст. По-голямата част от деня им е минала в търсене на МакДоналдс, без дори да забележат, че са минали покрай Ватикана (всъщност май видяха нещо като базиликата "Св.Петър" одеве, ама кой да разбере, че това е било само неин фото-тапет?) И даже не са разбрали в коя държава са в момента... и са си мислели през цялото време, че могат да видят "Амеуика" от върха на наклонената кула в Пиза, и, и, и, и.... и!
И като цяло са били едни досадни скапаняци през цялото време на посещението си.
- Окей бейби, как ти се стоуи това пътешествие (о-йе?)
- Беше ужасноу!
- О, йе!
---
Каквото ще да разправят, кръчмата на Манчо, или както още й викаха местните, ХоРеМаг-а, си беше сърцето и душата на с.Чучурково. Каквото и да правиш през деня, ако ще гърба си на две да строшиш от работа, в края на краищата всичко пак приключва в ХоРеМаг-а. Обичаха го хората тоз ХоРеМаг и туй-то!
Вече преваляше един след полунощ и компанията бе на градус. Манчо бе съобразил, че явно няма да има повече нови посетители и жената може да се справи и сама с манджите и пиенето, та се беше опнал досущ като бей насред най-отбрания миндер. По съседните маси се вихреше надпиване с едни ракии, едни бири, че и червено вино имаше. И Тинката беше тук, и Кирчо, и останалите обичайни заподозрени. "Старите кримки", сами се наричаха.
Сийчето сновеше час по час между масите и доливаше в големите водни чаши. Манчо най го обичаше това време. Вече можеше да му отпусне края.
Утре щеше бая народ да се извърви по мегдана. Кой да посреща младите, които се връщаха от Европата, кой да подготвя дечурляка за училище. Великденската ваканция бе на привършване. Още два дни и всичко щеше да си потече по старому. А утре... утре щеше да бъде доста интересно. Винаги е така, когато толкова хора от селото са били по чужбината на екскурзии - разказват се смешни истории за странни хора, поднасят се странни предмети от далечни страни... Абе страхотия!
- Манчо бе, - обади се по едно време Тинката, който усилено плющеше белот с още трима мъжаги. - Ти що не отиде в чужбината?
- Ба! - рече Манчо с пренебрежение. - Туй туристлъка не е за мене, чуй ко ти каам.
- Що бе, Манчо?
- Тамка си като дърво без корен. Все те гложди отвътре едно такоз чувство. Че не си на место.
- Може, може... - почеса се Тинката, където не го сърбеше.
- Пък и нъл ги знайш това туристите. - продължи Манчо. - Вятър и мъгла работа! Шматкат се насам-натам. И секи гледа да ги одрънка за глупости. Ааа, не. По-добре да си седя тука и да си дам парите за по-смислени работи. Като за яденйе и пиенйе. Прав ли съм?
- Прав си, Манчо. - съгласи се Тинката и изплющя едно вале на мазната маса.
След някоя и друга минута входната врата полека изскърца, камбанката звънна и на прага се озоваха два странни силуета. Бяха младеж и девойка, леко хилави на вид, прегърбени под тежестта на огромни раници. Отгоре им стърчеше по едно дунапренено шалте, навито на руло. Явно бяха туристи.
Странно. Да се изтърсят на това място в такъв късен час! Сигурно са се изгубили.
Скоро се разбра, че не се българи. Говореха немски. Един от мъжете, Кирчо, бе набързо подкокоросан да ги заговори, като най-запознат с езиците.
- Немци са. - докладва след малко той. - Искат да пренощуват някъде. Отвън пишело хотел-ресторант и затуй влезнали тука-така.
Манчо не се подвоуми нито за миг. С отривисто движение покани двамата младежи да седнат на крайчеца на едната маса.
- Кажи им, че могат да ядат нещо, докат щерка ми им опраи една стая!
Кирчо преведе криво-ляво. Момчето и момичето кимнаха уморено и се курдисаха на миндера.
Разговорите в кръчмата видимо постихнаха, но плющенето на картите по масата все така продължаваше. Тинката се кискаше на нещо си.
Манчо се наведе към жена си.
- Сийче ма, вземи им сервирай нещо хубаво на тия хайвани!
- Какво бе, Манчоу? Като не им разбирам какво говорят...
- Абе ти глей най-важното ся - да се усмихваш. Туй е най-важното за пред чужденците.
- Е, знам...
- Па после вземи им сервирай некоя мешана скара, ама от най-скъпата кайма. А?
- Е, щом викаш...
- Налей им и от домашната ракийка, нарежи им пресна салатка... те такоз не са виждали през живота си! Шъ си изядът пръстите ма!
- Ами... добре, Манчоу...
- А! - дръпна я пак припряно Манчо. - И да им вземеш като за чужденци, нъл тъй? Тука редко се весват такива чешити, ся ако не им вземем малко отгоре, кога!
Момчето и момичето изглеждаха наистина скапани от вървене, но продължаваха учтиво да се усмихват на всеки, чийто поглед срещаха. А чучурковчани предимно ги гледаха скришно с крайчеца на окото. И продължаваха да си шушукат. Не бяха свикнали да виждат външни хора, още по-малко пък туристи. А още по-малко в такъв неподходящ час.
Постепенно глъчката пак се усили до обичайното си ниво. Водните чаши не оставаха празни за дълго.
- Това туристите само неприятности носят, тъй да знайш! - чу се гласът на Борето, един особено едър мъжага със странно писклив гласец. - От дъртия го знам тва!
- Ей, Кире, - обади се Тинката. - Ти нъл знаеш немски уа? Ходил си насам-натам с тира. Питай ги нещо за тех, да не стоят така като пукали!
Нали си е добряк, Кирето се престраши да се обърне към немците. С доста мънкане и ръкомахания, успя да размени няколко приказки с момчето и момичето.
- От Берлин са. - докладва после.
- Ааа, наши хора значи, от ГеДеРе-то! - одобри Тинката.
- Били тръгнали пеш преди два месеца.
- Не думай? - учуди се Манчо.
- Да, и ще ходят чак до Йерусалим! Като поклонение един вид.
- Ейй, браво, похвално! - изрева Манчо с благоговение.
Последваха одобрителни кимания. Даже няколко подсвирквания се чуха из кръчмата.
Двамата чужденци явно се почувстваха окуражени от радушното посрещане, защото се захванаха ентусиазирано с огромната салата, която Станка им поднесе.
- О! Вундербар! - рече момчето.
- Яха, я! Шопен залат! - обяви Манчо и се ухили от ухо до ухо.
След малко Сийчето докладва нещо на Манчо на ушенце. Стаята за гостите бе вече оправена.
Двамата постояха още малко, но вече клюмаха. Накрая си допиха ракията, оставиха едно омачкано кълбо банкноти на масата, нарамиха тежките раници и със залитане се затътриха нагоре по скърцащите стълби, изпроводени от цъкания с език и шушукания.
- Гутен нахт.
- Гутен нахт.
- Бай-бай!
Изгубиха се зад завоя на втория етаж.
- Манчо бря, тия да не ти изкъртят матрака довечера, а? - изкикоти се Тинката.
- Мдаа, бая си пийнаха! - додаде и Борето.
- Ба! - ухили се и Манчо. - Той много ми е здрав матрака. - И се тръсна обратно на миндерчето.
После обаче май се сети нещо и се изтътрузи до тезгяха. Поизчака така малко. Когато се увери, че никой не го гледа, извади отдолу една кристална чаша за вино с тънко столче. Бяха му останали няколко от баба му. Позачуди се известно време, но после взе решение. Щеше да си я задели настрана до леглото горе в спалнята. Ей така, в случай, че нощта се окажеше интересна.
