![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlКоледа е най-светлият празник през годината, в смисъл че на никой друг ден няма толкова лампички и украси. Този празник е бил измислен от Кока Кола, за да може да си внедрят техния агент Дядо Коледа сред децата. Като страничен ефект, на Коледа се раздават и подаръци, които добрият старец докарва от мола. Или нещо такова, не знам точно.
Най-типичното за Коледа са пищните украси по улиците, отсечените млади елхички, забучени в хола, и смешните червени шапчици с помпони на края. На Коледа големите търговски вериги отбелязват резултати, по-големи от целите им приходи през останалата година. Затова Коледа е много важна за тях. Типичен е и изкуственият сняг, макар че всъщност на Коледа не е валяло от петдесет хиляди години.
Шумните досадни дечица, постоянно питащи кога ще отваряме подаръците, също са характерна гледка. А също и безсмислените детски песнички за еленчета и джудженца и за някакво куче Шаро, което се въргаля в снега.
Всъщност много народи си имат празник, с който отбелязват зимното слънцестоене. Но само християните са успели да стигнат толкова далеч във възвеличаването на претъпканите паркинги, пълнените пилета и лъскавите дрънкулки тип "Дядо Коледа и неговата Снежанка" (впрочем двама от най-централните герои в християнския пантеон).
Като споменахме дядката, Коледа се явява и единственият случай, когато родителите нямат нищо против някакъв непознат дебел дъртак да дундурка детенцето им на коляното си пред тълпа възторжени лелки (също непознати), а после тайно да се промъква посред нощ в стаите на децата им и да си изпразва торбата в чорапчетата им (ако са били послушни де), или да се изаква в тях (ако са били калпазани).
Най-любопитното на този особен празник е, че хората очакват да получат подаръци по случай рождения ден на някакъв друг човек. Никой не се запитва дали Исус (чийто рожден ден се празнува, в случай че сте забравили) има свой списък с коледни желания. А той със сигурност трябва да има такъв.
Въпреки всичко, коледните списъци с подаръци са един идеален начин за родителите да спечелят малко време преди неминуемата атака от малките немирници, които винаги са готови да ги затрупат с поръчки. Това им позволява да се ориентират сред невероятното многообразие от предлагани боклуци в кварталния хипермаркет (вече всеки квартал си има поне един такъв). Макар ритуалът с пазаруването на килограм да се счита за най-святото нещо по Коледа, чичко Ленин го е заклеймил в своя трактат като "най-висша проява на алчност и материализъм, която подучва невръстните бъдещи капиталисти и потенциални милитаристи към консуматорство и егоизъм". Според слуховете той е казал и още някои нелицеприятни неща, но Пол МакКартни решил да ги махне от припева на песента "Пени Лейн".
Коледното пазаруване трае към 3-4 дена нон-стоп и е ознаменувано с масови калабалъци в магазините, спречквания за един и същи подарък, побоища, блъсканица, смърт чрез задушаване и много страдания. Но както се вика, "трай бабо за хубост". Към 24-ти декември някои от напазарувалите все пак се сещат да направят нещо и за ближния си, ей така, за разнообразие. Но за тяхно щастие това състояние на временна невменяемост не трае дълго.
Веднъж попаднали в пакетите под елхата, подаръците не бива да се отварят преди да удари 12-тият час на 24-ти срещу 25-ти. Тогава дечицата се изсулват от креватчетата си и се дотътрят до хола, разтърквайки сънливи, но любопитни оченца. После те с ентусиазъм отварят пакетите, докато родителите им довлоно си отдъхват, че пак са отбили номера и няма повече да ги занимават с глупости до другата година. Едва тогава могат да си дойдат на думата - започва се едно масово плюскане на пуйка, пиле и/или прасе, наливане с вино и ракия и гърмене на пиратки и други запалителни средства. Също така се разменят коледни картички, които обаче никой не чете и които не представляват никакъв интерес, освен ако няма пари в тях.
Няма определени стандарти за цената на коледните подаръци, но неписано правило е, че кредитната ти карта трябва да е надхвърлила лимита си поне със 165% в края на предколедния пазарен ден - иначе се счита, че не обичаш достатъчно ближните си и ще си умреш самотен и незаобиколен от любов.
Но не ми слушайте брътвежите... Всъщност за мнозина Коледа е единственото време, през което семейството може наистина да се събере заедно. Роднини и приятели от далечни краища сядат заедно на масата, за да прекарат този най-специален от всички дни. Хора, които през останалото време обикновено не си обръщат особено внимание, освен за да си кажат дежурното "добро утро, направих ти закуска, чао", сега сядат заедно и плюскат прасе и се наливат с ракия, без да им се налага да се преструват, че са щастливи. И поне за малко всичко е наред. До следващия семеен скандал заради счупената прахосмукачка. Тогава нещата ще си дойдат на мястото. Но засега, нека всички вдигнем наздраве и бъдем приятели! Поне за тази вечер.
---
Цепениците пукаха в камината. Свещите весело хвърляха отблясъци по чашите. Из гостната се носеше аромат на прясна баница и сарми със зелеви листа.
Манчо гордо огледа своето домочадие и въздъхна. Беше поканил Тинката и семейството му. Комшията наблюдаваше с благоговение цялата домашна идилия в къщата на наш Манчо. Дечурлигата се щураха около коледната софра и се търкаляха около елхата. Жените се суетяха нещо в кухнята. Като че ли всичко вече беше готово и празничната вечеря можеше да започне.
Манчо прецъка с дистанционното и се спря на фолк канала. Леко усили децибелите. На чисто новия му плазмен телевизор една мадама с големи бомби заизвива трели, а мургав духов оркестър й пригласяше. Цялата челяд леко се поклащаше в такт. Манчо даже си потупваше по масата.
- Браво бе, Манчо! - благоговението в гласа на Тинката напълно съответстваше на погледа му. - И софрата ти е богата, и домът ти е хубав!
- Ами... жените бая се постараха. - отвърна с гордост Манчо и плесна комшията по рамото.
- Верно казваш. Цел ден ги готвиха тия работи.
- Имаме дванайсе гозби, сичките постни. - каза Манчо и се изтегна доволно досущ като бей, подпрял ръце на шкембето си. А после нареди на жена си: - Сийче, яла тука ма!
Вратата към кухненския бокс се открехна и оттам се подаде главата на Сийчето, запретнала престилка върху анцуга си.
- Кажи бе, Манчоу! - изчурулика тя.
- Сипи булка тука малко от онова домашното! - каза с ентусиазъм в гласа и блясък в очите наш Манчо.
- Ей ся идвам! - пак изчурулика Сийка и главата се скри обратно в бокса.
Тинката въздъхна.
- Мдааа. Хубаво са се справили женорята! И мойта и тя помогна! Ааама, какъв си шеф само, а? - и се закикоти.
- Така е комшо, - отвърна Манчо. - Цела година пари мъкна у дома, купил съм най-отбраните манджоряци, сега е ред на жената да се потруди. Да ти обадя моя принцип, комшо. Може цел ден да се трепа у работата, ама веднъж кат седна на масата, повече не ставам. Жената носи, жената реже. Разделение на труда и туй то!
- Хубаво го рече, комши! - съгласи се Тинката и пое чашата с домашна ракия, която му подаваше Сийка.
След малко малкият Мирчо подаде главица изпод масата, където си играеше с камиончетата.
- Тати бе, ами подаръците кога ще отваряме?
- Ха, много бързаш, Мирчо! - засмя се татко Манчо. - А вие бехте ли послушни през тая година, а?
- Дааааа! - хор от детски гласчета.
- А написахте ли писма на Дядо Коледа? Как иначе ше разбере какво искате?
- Даааа, написахме!
- Е, добре тогава. Значи довечера ше разберем какви са подаръците. Традиция, нъл комшо?
- Да, традиция. - потвърди Тинката и засмука от ракията.
Малкият Мирчо пак скри глава под масата. Отдолу се чу едно "Бръм-бръммм!"
- Ей комши, голяма дисциплина цари при тебе! - възхити се Тинката.
- Е, те си слушат. През повечето време де. - каза Манчо. - Ама само да знайш къкъви подаръци съм им зел! Ама бая се оръсих.
- Ми тя обичта цена няма!
- Абе така е уж... - замисли се Манчо, но не за дълго. Веднага пак плясна комшията по рамото. - Айде наздраве!
- Наздраве, комши.
Жените все така шетаха в кухнята и си шушукаха тихо. По някое време Манчо се провикна нататък с леко нетърпение:
- Айде бе, стига сте дрънчали тез чинии. Сядайте да се чукнем!
След малко Сийка и комшийката Кита се появиха, като бършеха ръце в престилките. После ги развързаха и най-сетне и те приседнаха край софрата. Манчо въздъхна блажено, плесна един профилактичен шамар зад врата на най-непослушния малчуган и рече:
- Айде да сядаме да ядем.
Голямата дъщеря подкара двете си братчета и всички се настаниха пред отрупаната с гозби маса.
- Тати бе, кога ще отваряме подаръците? - не се стърпя най-дребният мъник Кольо.
- Като удари дванайсе часа, татовото. - почти машинално отвърна главата на семейството.
- Честно да ти кажа, комшо, - започна Манчо, - Немам търпение да удари дванайстия час, че да си додем на думата! С тия постни гозби не мож' се наяде. А ако знайш какво прасенце има във фурната...
- Да бе, прав си, комши. С постните хави само се тъпчеме, пък още ни стърже корема като на кухо!
- Верно. А пък кво е Коледа без едно тлъсто прасенце, а? Да му гризнеш ушите, да смукнеш копитцата, да боднеш малко пача, а? - Манчо се заоблизва. - Айде жено, давай баницата да я развъртя! Да видиме на кого ше се падне стотинката. Хъ хъ.
Децата с нетърпение се подредиха около огромната тава. Манчо, като един достоен глава на фамилията, завъртя баницата три пъти. Малкият Кольо понечи да посегне, но таткото авторитетно го плесна през ръката. Врътна още веднъж-дваж.
- Айде давайте, избирайте си парче! - обяви накрая.
Мирчо се пробва пръв. Едно по едно, хлапетата започнаха да си набелязват парчета от баницата.
- Ааа, това не го зимай, другото земи! - обади се Сийка, като видя накъде посягаше голямата щерка. Тя очевидно разбра намека и си взе друго парче.
Тогава Манчо хвана тавата и пак я врътна леко, този път с най-голямото парче насочено право към малкия Кольо.
- Взимай Кольо, не остана!
Мъникът разбира се награби тъкмо изпречилото му се голямо парче от баницата. Майка му започна да му помага да го разрови. Не след дълго резултатът бе налице.
- Яааа! - викна Сийка зарадвана. - Ама тя стотинката тука била бе!
- Ухааа! - заподскача Кольо.
Настъпи всеобщо въодушевление. Какъв късмет, че точно на най-малкия се падна парата! Един по един всички разтвориха своите късмети. На голямата щерка се падна "учението". Тя въздъхна. Манчо пък се обади:
- Ха! "Нова кола"!
- Браво бе, комши. Време е да сменяш тая таратайка. Хаха. - ухили се Тинката.
- Верно казваш! Може би с баварец, а? - сръга го Манчо.
- Хъм, ми отде пари бре? - опули се Сийчето.
- Ти да мълчиш! Нъл играя Еврофутбол? - изрепчи й се Манчо. - Направо усещам как тая година ше ударя джакпота!
- Ба, надявай се. - промърмори жената и стана да донесе още чинии.
А децата, без да спират да се кикотят, се заеха отново с предишните си занимания, като се търкаляха около коледната елха. И не пропускаха да хвърлят по едно скришно око на шарените хартиени пакети, които издайнически се подаваха иззад гардероба. Но май щеше да се наложи да почакат.
Ех, какво да се прави - традиция.
Най-типичното за Коледа са пищните украси по улиците, отсечените млади елхички, забучени в хола, и смешните червени шапчици с помпони на края. На Коледа големите търговски вериги отбелязват резултати, по-големи от целите им приходи през останалата година. Затова Коледа е много важна за тях. Типичен е и изкуственият сняг, макар че всъщност на Коледа не е валяло от петдесет хиляди години.
Шумните досадни дечица, постоянно питащи кога ще отваряме подаръците, също са характерна гледка. А също и безсмислените детски песнички за еленчета и джудженца и за някакво куче Шаро, което се въргаля в снега.
Всъщност много народи си имат празник, с който отбелязват зимното слънцестоене. Но само християните са успели да стигнат толкова далеч във възвеличаването на претъпканите паркинги, пълнените пилета и лъскавите дрънкулки тип "Дядо Коледа и неговата Снежанка" (впрочем двама от най-централните герои в християнския пантеон).
Като споменахме дядката, Коледа се явява и единственият случай, когато родителите нямат нищо против някакъв непознат дебел дъртак да дундурка детенцето им на коляното си пред тълпа възторжени лелки (също непознати), а после тайно да се промъква посред нощ в стаите на децата им и да си изпразва торбата в чорапчетата им (ако са били послушни де), или да се изаква в тях (ако са били калпазани).
Най-любопитното на този особен празник е, че хората очакват да получат подаръци по случай рождения ден на някакъв друг човек. Никой не се запитва дали Исус (чийто рожден ден се празнува, в случай че сте забравили) има свой списък с коледни желания. А той със сигурност трябва да има такъв.
Въпреки всичко, коледните списъци с подаръци са един идеален начин за родителите да спечелят малко време преди неминуемата атака от малките немирници, които винаги са готови да ги затрупат с поръчки. Това им позволява да се ориентират сред невероятното многообразие от предлагани боклуци в кварталния хипермаркет (вече всеки квартал си има поне един такъв). Макар ритуалът с пазаруването на килограм да се счита за най-святото нещо по Коледа, чичко Ленин го е заклеймил в своя трактат като "най-висша проява на алчност и материализъм, която подучва невръстните бъдещи капиталисти и потенциални милитаристи към консуматорство и егоизъм". Според слуховете той е казал и още някои нелицеприятни неща, но Пол МакКартни решил да ги махне от припева на песента "Пени Лейн".
Коледното пазаруване трае към 3-4 дена нон-стоп и е ознаменувано с масови калабалъци в магазините, спречквания за един и същи подарък, побоища, блъсканица, смърт чрез задушаване и много страдания. Но както се вика, "трай бабо за хубост". Към 24-ти декември някои от напазарувалите все пак се сещат да направят нещо и за ближния си, ей така, за разнообразие. Но за тяхно щастие това състояние на временна невменяемост не трае дълго.
Веднъж попаднали в пакетите под елхата, подаръците не бива да се отварят преди да удари 12-тият час на 24-ти срещу 25-ти. Тогава дечицата се изсулват от креватчетата си и се дотътрят до хола, разтърквайки сънливи, но любопитни оченца. После те с ентусиазъм отварят пакетите, докато родителите им довлоно си отдъхват, че пак са отбили номера и няма повече да ги занимават с глупости до другата година. Едва тогава могат да си дойдат на думата - започва се едно масово плюскане на пуйка, пиле и/или прасе, наливане с вино и ракия и гърмене на пиратки и други запалителни средства. Също така се разменят коледни картички, които обаче никой не чете и които не представляват никакъв интерес, освен ако няма пари в тях.
Няма определени стандарти за цената на коледните подаръци, но неписано правило е, че кредитната ти карта трябва да е надхвърлила лимита си поне със 165% в края на предколедния пазарен ден - иначе се счита, че не обичаш достатъчно ближните си и ще си умреш самотен и незаобиколен от любов.
Но не ми слушайте брътвежите... Всъщност за мнозина Коледа е единственото време, през което семейството може наистина да се събере заедно. Роднини и приятели от далечни краища сядат заедно на масата, за да прекарат този най-специален от всички дни. Хора, които през останалото време обикновено не си обръщат особено внимание, освен за да си кажат дежурното "добро утро, направих ти закуска, чао", сега сядат заедно и плюскат прасе и се наливат с ракия, без да им се налага да се преструват, че са щастливи. И поне за малко всичко е наред. До следващия семеен скандал заради счупената прахосмукачка. Тогава нещата ще си дойдат на мястото. Но засега, нека всички вдигнем наздраве и бъдем приятели! Поне за тази вечер.
---
Цепениците пукаха в камината. Свещите весело хвърляха отблясъци по чашите. Из гостната се носеше аромат на прясна баница и сарми със зелеви листа.
Манчо гордо огледа своето домочадие и въздъхна. Беше поканил Тинката и семейството му. Комшията наблюдаваше с благоговение цялата домашна идилия в къщата на наш Манчо. Дечурлигата се щураха около коледната софра и се търкаляха около елхата. Жените се суетяха нещо в кухнята. Като че ли всичко вече беше готово и празничната вечеря можеше да започне.
Манчо прецъка с дистанционното и се спря на фолк канала. Леко усили децибелите. На чисто новия му плазмен телевизор една мадама с големи бомби заизвива трели, а мургав духов оркестър й пригласяше. Цялата челяд леко се поклащаше в такт. Манчо даже си потупваше по масата.
- Браво бе, Манчо! - благоговението в гласа на Тинката напълно съответстваше на погледа му. - И софрата ти е богата, и домът ти е хубав!
- Ами... жените бая се постараха. - отвърна с гордост Манчо и плесна комшията по рамото.
- Верно казваш. Цел ден ги готвиха тия работи.
- Имаме дванайсе гозби, сичките постни. - каза Манчо и се изтегна доволно досущ като бей, подпрял ръце на шкембето си. А после нареди на жена си: - Сийче, яла тука ма!
Вратата към кухненския бокс се открехна и оттам се подаде главата на Сийчето, запретнала престилка върху анцуга си.
- Кажи бе, Манчоу! - изчурулика тя.
- Сипи булка тука малко от онова домашното! - каза с ентусиазъм в гласа и блясък в очите наш Манчо.
- Ей ся идвам! - пак изчурулика Сийка и главата се скри обратно в бокса.
Тинката въздъхна.
- Мдааа. Хубаво са се справили женорята! И мойта и тя помогна! Ааама, какъв си шеф само, а? - и се закикоти.
- Така е комшо, - отвърна Манчо. - Цела година пари мъкна у дома, купил съм най-отбраните манджоряци, сега е ред на жената да се потруди. Да ти обадя моя принцип, комшо. Може цел ден да се трепа у работата, ама веднъж кат седна на масата, повече не ставам. Жената носи, жената реже. Разделение на труда и туй то!
- Хубаво го рече, комши! - съгласи се Тинката и пое чашата с домашна ракия, която му подаваше Сийка.
След малко малкият Мирчо подаде главица изпод масата, където си играеше с камиончетата.
- Тати бе, ами подаръците кога ще отваряме?
- Ха, много бързаш, Мирчо! - засмя се татко Манчо. - А вие бехте ли послушни през тая година, а?
- Дааааа! - хор от детски гласчета.
- А написахте ли писма на Дядо Коледа? Как иначе ше разбере какво искате?
- Даааа, написахме!
- Е, добре тогава. Значи довечера ше разберем какви са подаръците. Традиция, нъл комшо?
- Да, традиция. - потвърди Тинката и засмука от ракията.
Малкият Мирчо пак скри глава под масата. Отдолу се чу едно "Бръм-бръммм!"
- Ей комши, голяма дисциплина цари при тебе! - възхити се Тинката.
- Е, те си слушат. През повечето време де. - каза Манчо. - Ама само да знайш къкъви подаръци съм им зел! Ама бая се оръсих.
- Ми тя обичта цена няма!
- Абе така е уж... - замисли се Манчо, но не за дълго. Веднага пак плясна комшията по рамото. - Айде наздраве!
- Наздраве, комши.
Жените все така шетаха в кухнята и си шушукаха тихо. По някое време Манчо се провикна нататък с леко нетърпение:
- Айде бе, стига сте дрънчали тез чинии. Сядайте да се чукнем!
След малко Сийка и комшийката Кита се появиха, като бършеха ръце в престилките. После ги развързаха и най-сетне и те приседнаха край софрата. Манчо въздъхна блажено, плесна един профилактичен шамар зад врата на най-непослушния малчуган и рече:
- Айде да сядаме да ядем.
Голямата дъщеря подкара двете си братчета и всички се настаниха пред отрупаната с гозби маса.
- Тати бе, кога ще отваряме подаръците? - не се стърпя най-дребният мъник Кольо.
- Като удари дванайсе часа, татовото. - почти машинално отвърна главата на семейството.
- Честно да ти кажа, комшо, - започна Манчо, - Немам търпение да удари дванайстия час, че да си додем на думата! С тия постни гозби не мож' се наяде. А ако знайш какво прасенце има във фурната...
- Да бе, прав си, комши. С постните хави само се тъпчеме, пък още ни стърже корема като на кухо!
- Верно. А пък кво е Коледа без едно тлъсто прасенце, а? Да му гризнеш ушите, да смукнеш копитцата, да боднеш малко пача, а? - Манчо се заоблизва. - Айде жено, давай баницата да я развъртя! Да видиме на кого ше се падне стотинката. Хъ хъ.
Децата с нетърпение се подредиха около огромната тава. Манчо, като един достоен глава на фамилията, завъртя баницата три пъти. Малкият Кольо понечи да посегне, но таткото авторитетно го плесна през ръката. Врътна още веднъж-дваж.
- Айде давайте, избирайте си парче! - обяви накрая.
Мирчо се пробва пръв. Едно по едно, хлапетата започнаха да си набелязват парчета от баницата.
- Ааа, това не го зимай, другото земи! - обади се Сийка, като видя накъде посягаше голямата щерка. Тя очевидно разбра намека и си взе друго парче.
Тогава Манчо хвана тавата и пак я врътна леко, този път с най-голямото парче насочено право към малкия Кольо.
- Взимай Кольо, не остана!
Мъникът разбира се награби тъкмо изпречилото му се голямо парче от баницата. Майка му започна да му помага да го разрови. Не след дълго резултатът бе налице.
- Яааа! - викна Сийка зарадвана. - Ама тя стотинката тука била бе!
- Ухааа! - заподскача Кольо.
Настъпи всеобщо въодушевление. Какъв късмет, че точно на най-малкия се падна парата! Един по един всички разтвориха своите късмети. На голямата щерка се падна "учението". Тя въздъхна. Манчо пък се обади:
- Ха! "Нова кола"!
- Браво бе, комши. Време е да сменяш тая таратайка. Хаха. - ухили се Тинката.
- Верно казваш! Може би с баварец, а? - сръга го Манчо.
- Хъм, ми отде пари бре? - опули се Сийчето.
- Ти да мълчиш! Нъл играя Еврофутбол? - изрепчи й се Манчо. - Направо усещам как тая година ше ударя джакпота!
- Ба, надявай се. - промърмори жената и стана да донесе още чинии.
А децата, без да спират да се кикотят, се заеха отново с предишните си занимания, като се търкаляха около коледната елха. И не пропускаха да хвърлят по едно скришно око на шарените хартиени пакети, които издайнически се подаваха иззад гардероба. Но май щеше да се наложи да почакат.
Ех, какво да се прави - традиция.
