![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlВолфганг Амадеус Моцарт (галено: "Волфи", или още "Моци") е бил композитор аматьор, който направил кариера, като изкопирал произведенията на ред по-ранни творци, начело с Бетовен. Той успял да изкомпозира общо 162034 парчета през извънредно краткия си живот. Най-известните му творби са "Дребна среднощна мелодийка" и "Реквием в до, ре и ми минор-мажор", от който Волфи е сътворил около 90%. Останалото е дело на други аматьори от бранша, които са потънали в забвение. Така става в света на шоубизнеса - само който изплува на върха го помнят.
Волфи се родил в забутаното селце Залцбург, където веднага след раждането му от далечния Изток пристигнали трима маркетингови консултанти, които се нагърбили с нелеката задача да му помагат по пътя към славата на законодател в халтурата и музицирането в търговски центрове, кръчми и други затворени помещения.
- Запомни, Волфи, момчето ми, - казал му единият. - Гледай да го правиш простичко. Не ти трябват разни сложнотии от сорта на Паганини. Хората искат нещо просто и лесно за запомняне, на което да могат да поклащат кълки, докато пазаруват.
- Момче, - казал вторият. - Ти ще станеш голям! Ще сложиш Андрю Лойд Уебър в малкия си джоб, мене слушай!
- От сега виждам как потичат реките от зелени пачки. - додал и третият.
За нула време Волфи отприщил целия си талант в сътворяването на кратки мелодийки, подходящи за джиесем. Скоро всички си звъняли помежду си с "Дребната среднощна мелодийка", а по-сериозните дори използвали "Реквиема".
Впечатлен от златните заложби на синчето си, старият Леополд Моцарт записал малкия Волфи в не особено престижното музикално училище Виенаинститут фон Музик. Там инструкторите бързо заключили, че "малкият Моци притежава поразителната дарба да измисля простички равноделни съчинения, които лесно се научаваш да си тананикаш". Преди да е навършил шест, той вече имал 63039 парчета и бил започнал да си изгражда име сред аматьорските изпълнители из виенските кафенета и нощни клубове. На седемгодишна възраст вече бил готов да подпише договор със звукозаписната индустрия. Избрал ЕМИ, защото били доста добре представени в Холивуд.
На 13 години младият Волфи имал вече 143392 парчета в най-различни възможни стилове, включително 46 невзрачни симфонии, 16221 помпозни опери, от които десетина се изпълняват и до ден днешен в моловете и чакалните на гарите. Именно тези десетина произведения днес се наричат "класика" и насън да ви бутнат, ще ги изтананикате. За останалите не гарантирам, но те не са толкова важни. Понякога ти стига да измислиш едно-едничко гениално нещо, за да те запомнят.
Макар и да хвърлял много от неизчерпаемата си енергия в копирането на всеки по-ранен композитор, за който можем да се сетим, още приживе той бил издигнат в култ от глухите, слепите и слушателите с пълна парализа на крайниците, които нямали възможност да затъкнат ушите си с тапи. Всичко това траяло до ранната му, но съвсем навременна кончина. Преди нея той вече редовно приемал доволно големи количества олово, живак и арсеник, за да лекува многобройните си болежки, придобити благодарение на разгулния му живот из залцбургските и виенските бордеи. И до днес Волфи е приеман за гений сред тези кръгове и наистина и в съвременните публични домове се свирят предимно неговите парчета. Създават романтична атмосфера, един вид.
Някои митове относно Моцарт:
- Бил е композитор. Зависи какво разбирате под "музика" и съответно "музициране". Лейди Гага например има специфично мнение по въпроса, да не говорим за Бритни Спиърс.
- Филмът "Амадеус" го представя като човек, който не е писал сериозна музика. След като бил даден под съд, режисьорът бил принуден да махне тази част. Тъй като историята се пише от победителите, сега приемаме, че Моци е писал и сериозна музика. Макар че бая ще трябва да се напънем, за да открием доказателства за това.
- Твърди се, че Волфи е бил убит от стария си враг Салиери, който тайно го заразил със сифилис. Работата е там, че по онова време Салиери бил шеф на известната Опера и Симфония, която владеела цялата Източна половина от Виена. Също така той вече имал подписан договор с Колумбия Рекърдс по времето, когато Моци се появил на сцената. Това вероятно е предизвикало дрязгите между тях. Това конкуренцията е лоша работа.
Макар че Салиери наистина е правил няколко опита да се отърве от Моцарт, като започнем с онзи крокодил в бебешката кошарка, до поставянето на капани за мишки между струните на клавесина му, няма доказателства, че Салиери е пряко отговорен за края на Моци. Все пак е любопитно да се отбележи, че самото твърдение, че Салиери е умъртвил по-младия си и известен конкурент, автоматически е удесеторило продажбите на Колумбия Рекърдс. Този факт е сочен за най-добрия пример за пи-ар в шоубизнеса.
Разбира се има доста ирония в това, че някой, който е прекарал целия си живот в избягване на хвърчащи ками, повръщане от дозите стрихнин във виното и скачането от прозорци на спални, след като вътре са се приземили самоделни ръчни гранати, накрая най-вероятно е починал от обикновена настинка. Така че Салиери май наистина се е провалил срещу Моци, макар и да го е надживял. Даже и в опита си да го елиминира е претърпял неуспех, да не говорим в отчаяните си опити да го засенчи. Разочарованието от тези провали и неумиращата слава на Моци, която все повече нараствала след смъртта му, вероятно е довело до края и на самия му кръвен враг. Не след дълго трупът на Салиери е бил намерен да плува по Дунава, завит в ленен чувал. Колко жалко.
---
Първите лъчи на ранното слънце вече бяха окъпали облегалките на автобуса в розово мляко. Екскурзиантите разтъркваха гуреливи очи и протягаха схванати ръце и морни крака. Не е лесно да прекараш цяла нощ на път, но няма начин - щом така се налага.
Вече втори ден пътуваха през Австрия. Вчера бяха минали през Виена и се бяха възхитили на огромните дворци с прекрасните колони и безкрайните зелени паркове. Бяха хранили патките край езерото. Бяха се снимали пред прочутото Виенско колело. И бяха им се откачили краката.
А сега автобусът навлизаше в Залцбург. Последната спирка, преди да препуснат из магистралите на Германия.
След минутка-две вече бяха паркирали между замъка Мирабел и гигантската катедрала. От трите автобуса се изсипаха пет дузини българи, все още леко замаяни, но твърдо решени да превземат всяка забележителност, която им се изпречеше на пътя.
Кънчо екскурзоводът трескаво прелистваше тефтерчето със записките си и ръфаше от един смачкан кроасан.
- Такааа. Да видим сега. Две неща не са за изпускане в тоя град. И това са замъка на скалите и родната къща на Моцарт.
- На скалите ли каза? - обади се някой.
- Да, ей там горе.
- Ооо, доста катерене има! Къщата не е ли по-наблизо?
Кънчо се порови из една карта.
- Ами да, май е по-близо. Там ли да отидем първо?
- Аз викам направо там да ходим! - обади се първият. - Той замъка и оттука се вижда.
- Еми хубаво. Давайте след мен. - и Кънчо поведе групата.
Старият център на Залцбург бе наистина живописен. Дворците и оперите, църквите и малките кафенета бяха като извадени от пощенска картичка.
- Виж, Станче! - обади се по някое време Бубито. - Гледай, гледай! Ей там, онези не държат ли цигулки?
- Да, Бубе. - потвърди Станка с компетентен тон. - Май се гласят да изнесат концерт на площада.
Кънчо се обади от челото на колоната:
- Да бе, верно! Таман започва фестивала на Залцбург. Класическа музика от сутрин до вечер.
- Хм, интересно! - каза Бубито.
- Е, да... Не е баш като оная музика дето ние я слушаме, но все пак... - отвърна Станка и подсмръкна пренебрежително.
- Иначе костюмите им си ги бива! - додаде Бубито. - Имат си и смешни папийонки.
- Хаха, да!
След малко групата спря пред една многоетажна стара сграда, с множество малки прозорчета с решетки. Над входа й се вееше австрийският флаг, който се спускаше почти до земята, а под него се беше насъбрала огромна опашка чакащи да влязат.
- Е, това трябва да е. - заяви екскурзоводът.
- Кое, къщата ли?
- Да, родното място на Моцарт.
- Тук ли!? - с учудване Станка гледаше към голямата невзрачна сграда, която изглеждаше като старо читалище.
- Разбира се. - потвърди Кънчо. - Тук е роден Волфганг Амадеус Моцарт, най-великият композитор на всички времена! Тука е написал първите си произведения, още преди да може да пише и чете. И оттука е тръгнала голямата му слава. Тука е живял със семейството си, преди да тръгне да обикаля на турнета из Европата и да изумява всички с таланта си. - Кънчо явно четеше произнесеното от тефтерчето си.
- Хм, - измънка Бубито. - Ами че тя тая къща е толкова обикновена! Една такава жълта и с решетки. На начално училище мяза!
- Направо. - додаде и Нейко, който също бе очаквал нещо къде-къде по-впечатляващо.
- Ами бил е беден... - оправда се екскурзоводът.
- Е, ясно. - каза Бубито. - Но как може на един бедняк да му дойде на акъла толкова много музика?
Неколцина от туристите наоколо се позамислиха над въпроса.
Станка наруши краткото мълчание:
- Аз ако бях бедна, нямаше да ми е до такива работи като музика, тинтири-минтири. Щях да се чудя как да сложа някой залък в устата. Нали?
- Ами да! - каза Бубито. - Виж ги нашите цигани само! Там, на село, в Чучурково. Само за търбуха си мислят! Как да го напълнят за днес, да могат да изкарат до утре.
- И как да направят още деца на жената. - додаде Нейко.
- Да, именно!
- И само тридневни сватби правят... с много... хъм, музика. - запецна Станка.
Кънчо пак намери къде да се вмъкне в разговора:
- Впрочем той Моцарт е имал няколко братя и сестри, но са умрели от бедност. Само една сестра е оцеляла.
- Ето, виждаш ли? - каза Бубито. - Как може да се научи на толкова музика? Че той е умирал от глад...
- Работата е там, - най-после се обади и Кочо, - че май никой не го е учил. Просто се е родил така. С гения си.
- Ама как е възможно? Аз защо не съм се родила с някакъв талант? - още се чудеше Бубито. - До тринайсет години играех с куклите... а после почнах да си играя с момчетата. - и се изкикоти.
- Е, ти имаш един талант... - загадъчно каза Нейко, но се спря и се подсмихна.
- Уф, бее! - шляпна го по задника Бубито и пак се изкикоти.
- Наистина, не с всеки се получава. - съгласи се екскурзоводът Кънчо. Някои просто не ги осенява.
- Кое? - не разбра Бубито.
- Не знам точно. Едни казват: Бог. Други: геният. Не знам.
Станка се опита да се замисли. Почти й се получи. В резултат на което зададе Въпроса с главно "В":
- А дали геният просто си е в теб като се раждаш? Или се научава после?
- Хм, интересно... - каза Кънчо.
- Може и да се научи, - обади се пак Кочо. - Но само ако много се стараеш. Мене татко ми ме натискаше много да ставам голям футболист. Но после разбрах, че по ме бива в бизнеса...
- Е, да. Бива си те. - подкрепи го Нейко и го потупа по рамото.
- Така че, може и да се научава. - продължи Кочо. - Но пак трябва да имаш някаква заложба. Иначе не става. Само наливаш от пусто в празно.
Станка обаче бе решена да стигне до дъното на въпроса.
- А тя откъде идва?
- Кое...
- Дарбата. От гените ли? Или зависи какво е яла майка ти, докато е била бременна?
- Хаха, да! Сигурно и от това зависи! - ухили се Бубито и четиримата се закикотиха.
- Ето затова трябва да внимаваме с диетите! - хилеше се Станка.
Но сега трябваше да се решава дали ще се редят на дългата опашка, за да влязат в музея на Моцарт. А тя се движеше доста бавно.
- Я! Какво е това там? - разсея се Бубито за момент.
- Изглежда като сладоледен салон. - Станка бе разперила ръката си като козирка, за да може да гледа срещу слънцето.
- Чувала съм за виенски кафенета, даже има едно в София... - започна Бубито с копнеж в гласа. - Сигурно това ще е още по-гот! Станче ма, айде да идем да го пробваме, а? - и задърпа Станка по ръкава.
- Звучи ми като добра идея!
- А какво стана с диетата? - обади се отстрани Нейко.
- Диетата ли? Абе карай сега, нали вече сме се родили без талант! - захили се пак Станка.
- Да, Станче! Един сладолед няма да ни навреди толкова на мозъка! - съгласи се и Буба.
- Да, хаха! Като забременея, тогава може пък да внимавам какво ще ям! - смигна Станка и сръга Кочо, който, доста нетипично за него, се изчерви целият.
- Точно така, Станче! - съгласи се Бубито, като все още се кикотеше. - Но не и сега!
- Да!
- Айде, да вървим да ядем сладолед тогава! Остави ги тези да гледат къде се е родил гения!
И четиримата се отделиха от групата и заприпкаха към сладоледаджийницата.
Волфи се родил в забутаното селце Залцбург, където веднага след раждането му от далечния Изток пристигнали трима маркетингови консултанти, които се нагърбили с нелеката задача да му помагат по пътя към славата на законодател в халтурата и музицирането в търговски центрове, кръчми и други затворени помещения.
- Запомни, Волфи, момчето ми, - казал му единият. - Гледай да го правиш простичко. Не ти трябват разни сложнотии от сорта на Паганини. Хората искат нещо просто и лесно за запомняне, на което да могат да поклащат кълки, докато пазаруват.
- Момче, - казал вторият. - Ти ще станеш голям! Ще сложиш Андрю Лойд Уебър в малкия си джоб, мене слушай!
- От сега виждам как потичат реките от зелени пачки. - додал и третият.
За нула време Волфи отприщил целия си талант в сътворяването на кратки мелодийки, подходящи за джиесем. Скоро всички си звъняли помежду си с "Дребната среднощна мелодийка", а по-сериозните дори използвали "Реквиема".
Впечатлен от златните заложби на синчето си, старият Леополд Моцарт записал малкия Волфи в не особено престижното музикално училище Виенаинститут фон Музик. Там инструкторите бързо заключили, че "малкият Моци притежава поразителната дарба да измисля простички равноделни съчинения, които лесно се научаваш да си тананикаш". Преди да е навършил шест, той вече имал 63039 парчета и бил започнал да си изгражда име сред аматьорските изпълнители из виенските кафенета и нощни клубове. На седемгодишна възраст вече бил готов да подпише договор със звукозаписната индустрия. Избрал ЕМИ, защото били доста добре представени в Холивуд.
На 13 години младият Волфи имал вече 143392 парчета в най-различни възможни стилове, включително 46 невзрачни симфонии, 16221 помпозни опери, от които десетина се изпълняват и до ден днешен в моловете и чакалните на гарите. Именно тези десетина произведения днес се наричат "класика" и насън да ви бутнат, ще ги изтананикате. За останалите не гарантирам, но те не са толкова важни. Понякога ти стига да измислиш едно-едничко гениално нещо, за да те запомнят.
Макар и да хвърлял много от неизчерпаемата си енергия в копирането на всеки по-ранен композитор, за който можем да се сетим, още приживе той бил издигнат в култ от глухите, слепите и слушателите с пълна парализа на крайниците, които нямали възможност да затъкнат ушите си с тапи. Всичко това траяло до ранната му, но съвсем навременна кончина. Преди нея той вече редовно приемал доволно големи количества олово, живак и арсеник, за да лекува многобройните си болежки, придобити благодарение на разгулния му живот из залцбургските и виенските бордеи. И до днес Волфи е приеман за гений сред тези кръгове и наистина и в съвременните публични домове се свирят предимно неговите парчета. Създават романтична атмосфера, един вид.
Някои митове относно Моцарт:
- Бил е композитор. Зависи какво разбирате под "музика" и съответно "музициране". Лейди Гага например има специфично мнение по въпроса, да не говорим за Бритни Спиърс.
- Филмът "Амадеус" го представя като човек, който не е писал сериозна музика. След като бил даден под съд, режисьорът бил принуден да махне тази част. Тъй като историята се пише от победителите, сега приемаме, че Моци е писал и сериозна музика. Макар че бая ще трябва да се напънем, за да открием доказателства за това.
- Твърди се, че Волфи е бил убит от стария си враг Салиери, който тайно го заразил със сифилис. Работата е там, че по онова време Салиери бил шеф на известната Опера и Симфония, която владеела цялата Източна половина от Виена. Също така той вече имал подписан договор с Колумбия Рекърдс по времето, когато Моци се появил на сцената. Това вероятно е предизвикало дрязгите между тях. Това конкуренцията е лоша работа.
Макар че Салиери наистина е правил няколко опита да се отърве от Моцарт, като започнем с онзи крокодил в бебешката кошарка, до поставянето на капани за мишки между струните на клавесина му, няма доказателства, че Салиери е пряко отговорен за края на Моци. Все пак е любопитно да се отбележи, че самото твърдение, че Салиери е умъртвил по-младия си и известен конкурент, автоматически е удесеторило продажбите на Колумбия Рекърдс. Този факт е сочен за най-добрия пример за пи-ар в шоубизнеса.
Разбира се има доста ирония в това, че някой, който е прекарал целия си живот в избягване на хвърчащи ками, повръщане от дозите стрихнин във виното и скачането от прозорци на спални, след като вътре са се приземили самоделни ръчни гранати, накрая най-вероятно е починал от обикновена настинка. Така че Салиери май наистина се е провалил срещу Моци, макар и да го е надживял. Даже и в опита си да го елиминира е претърпял неуспех, да не говорим в отчаяните си опити да го засенчи. Разочарованието от тези провали и неумиращата слава на Моци, която все повече нараствала след смъртта му, вероятно е довело до края и на самия му кръвен враг. Не след дълго трупът на Салиери е бил намерен да плува по Дунава, завит в ленен чувал. Колко жалко.
---
Първите лъчи на ранното слънце вече бяха окъпали облегалките на автобуса в розово мляко. Екскурзиантите разтъркваха гуреливи очи и протягаха схванати ръце и морни крака. Не е лесно да прекараш цяла нощ на път, но няма начин - щом така се налага.
Вече втори ден пътуваха през Австрия. Вчера бяха минали през Виена и се бяха възхитили на огромните дворци с прекрасните колони и безкрайните зелени паркове. Бяха хранили патките край езерото. Бяха се снимали пред прочутото Виенско колело. И бяха им се откачили краката.
А сега автобусът навлизаше в Залцбург. Последната спирка, преди да препуснат из магистралите на Германия.
След минутка-две вече бяха паркирали между замъка Мирабел и гигантската катедрала. От трите автобуса се изсипаха пет дузини българи, все още леко замаяни, но твърдо решени да превземат всяка забележителност, която им се изпречеше на пътя.
Кънчо екскурзоводът трескаво прелистваше тефтерчето със записките си и ръфаше от един смачкан кроасан.
- Такааа. Да видим сега. Две неща не са за изпускане в тоя град. И това са замъка на скалите и родната къща на Моцарт.
- На скалите ли каза? - обади се някой.
- Да, ей там горе.
- Ооо, доста катерене има! Къщата не е ли по-наблизо?
Кънчо се порови из една карта.
- Ами да, май е по-близо. Там ли да отидем първо?
- Аз викам направо там да ходим! - обади се първият. - Той замъка и оттука се вижда.
- Еми хубаво. Давайте след мен. - и Кънчо поведе групата.
Старият център на Залцбург бе наистина живописен. Дворците и оперите, църквите и малките кафенета бяха като извадени от пощенска картичка.
- Виж, Станче! - обади се по някое време Бубито. - Гледай, гледай! Ей там, онези не държат ли цигулки?
- Да, Бубе. - потвърди Станка с компетентен тон. - Май се гласят да изнесат концерт на площада.
Кънчо се обади от челото на колоната:
- Да бе, верно! Таман започва фестивала на Залцбург. Класическа музика от сутрин до вечер.
- Хм, интересно! - каза Бубито.
- Е, да... Не е баш като оная музика дето ние я слушаме, но все пак... - отвърна Станка и подсмръкна пренебрежително.
- Иначе костюмите им си ги бива! - додаде Бубито. - Имат си и смешни папийонки.
- Хаха, да!
След малко групата спря пред една многоетажна стара сграда, с множество малки прозорчета с решетки. Над входа й се вееше австрийският флаг, който се спускаше почти до земята, а под него се беше насъбрала огромна опашка чакащи да влязат.
- Е, това трябва да е. - заяви екскурзоводът.
- Кое, къщата ли?
- Да, родното място на Моцарт.
- Тук ли!? - с учудване Станка гледаше към голямата невзрачна сграда, която изглеждаше като старо читалище.
- Разбира се. - потвърди Кънчо. - Тук е роден Волфганг Амадеус Моцарт, най-великият композитор на всички времена! Тука е написал първите си произведения, още преди да може да пише и чете. И оттука е тръгнала голямата му слава. Тука е живял със семейството си, преди да тръгне да обикаля на турнета из Европата и да изумява всички с таланта си. - Кънчо явно четеше произнесеното от тефтерчето си.
- Хм, - измънка Бубито. - Ами че тя тая къща е толкова обикновена! Една такава жълта и с решетки. На начално училище мяза!
- Направо. - додаде и Нейко, който също бе очаквал нещо къде-къде по-впечатляващо.
- Ами бил е беден... - оправда се екскурзоводът.
- Е, ясно. - каза Бубито. - Но как може на един бедняк да му дойде на акъла толкова много музика?
Неколцина от туристите наоколо се позамислиха над въпроса.
Станка наруши краткото мълчание:
- Аз ако бях бедна, нямаше да ми е до такива работи като музика, тинтири-минтири. Щях да се чудя как да сложа някой залък в устата. Нали?
- Ами да! - каза Бубито. - Виж ги нашите цигани само! Там, на село, в Чучурково. Само за търбуха си мислят! Как да го напълнят за днес, да могат да изкарат до утре.
- И как да направят още деца на жената. - додаде Нейко.
- Да, именно!
- И само тридневни сватби правят... с много... хъм, музика. - запецна Станка.
Кънчо пак намери къде да се вмъкне в разговора:
- Впрочем той Моцарт е имал няколко братя и сестри, но са умрели от бедност. Само една сестра е оцеляла.
- Ето, виждаш ли? - каза Бубито. - Как може да се научи на толкова музика? Че той е умирал от глад...
- Работата е там, - най-после се обади и Кочо, - че май никой не го е учил. Просто се е родил така. С гения си.
- Ама как е възможно? Аз защо не съм се родила с някакъв талант? - още се чудеше Бубито. - До тринайсет години играех с куклите... а после почнах да си играя с момчетата. - и се изкикоти.
- Е, ти имаш един талант... - загадъчно каза Нейко, но се спря и се подсмихна.
- Уф, бее! - шляпна го по задника Бубито и пак се изкикоти.
- Наистина, не с всеки се получава. - съгласи се екскурзоводът Кънчо. Някои просто не ги осенява.
- Кое? - не разбра Бубито.
- Не знам точно. Едни казват: Бог. Други: геният. Не знам.
Станка се опита да се замисли. Почти й се получи. В резултат на което зададе Въпроса с главно "В":
- А дали геният просто си е в теб като се раждаш? Или се научава после?
- Хм, интересно... - каза Кънчо.
- Може и да се научи, - обади се пак Кочо. - Но само ако много се стараеш. Мене татко ми ме натискаше много да ставам голям футболист. Но после разбрах, че по ме бива в бизнеса...
- Е, да. Бива си те. - подкрепи го Нейко и го потупа по рамото.
- Така че, може и да се научава. - продължи Кочо. - Но пак трябва да имаш някаква заложба. Иначе не става. Само наливаш от пусто в празно.
Станка обаче бе решена да стигне до дъното на въпроса.
- А тя откъде идва?
- Кое...
- Дарбата. От гените ли? Или зависи какво е яла майка ти, докато е била бременна?
- Хаха, да! Сигурно и от това зависи! - ухили се Бубито и четиримата се закикотиха.
- Ето затова трябва да внимаваме с диетите! - хилеше се Станка.
Но сега трябваше да се решава дали ще се редят на дългата опашка, за да влязат в музея на Моцарт. А тя се движеше доста бавно.
- Я! Какво е това там? - разсея се Бубито за момент.
- Изглежда като сладоледен салон. - Станка бе разперила ръката си като козирка, за да може да гледа срещу слънцето.
- Чувала съм за виенски кафенета, даже има едно в София... - започна Бубито с копнеж в гласа. - Сигурно това ще е още по-гот! Станче ма, айде да идем да го пробваме, а? - и задърпа Станка по ръкава.
- Звучи ми като добра идея!
- А какво стана с диетата? - обади се отстрани Нейко.
- Диетата ли? Абе карай сега, нали вече сме се родили без талант! - захили се пак Станка.
- Да, Станче! Един сладолед няма да ни навреди толкова на мозъка! - съгласи се и Буба.
- Да, хаха! Като забременея, тогава може пък да внимавам какво ще ям! - смигна Станка и сръга Кочо, който, доста нетипично за него, се изчерви целият.
- Точно така, Станче! - съгласи се Бубито, като все още се кикотеше. - Но не и сега!
- Да!
- Айде, да вървим да ядем сладолед тогава! Остави ги тези да гледат къде се е родил гения!
И четиримата се отделиха от групата и заприпкаха към сладоледаджийницата.
