![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlПатриотизмът е вторият най-смъртоносен фактор по брой жертви на бойното поле след лошата хигиена на краката. Патриотизмът, известен още като "колективен стокхолмски синдром", е психично заболяване, което се характеризира с преклонение и боготворене на някакво изрисувано парче плат, сякаш не е било създадено от човешка ръка. Отличителни белези са още масовите оргазми по повод парче земя, превърнати в ритуал с многохилядни жертвоприношения на всеки, който твоята държава счита за Дарт Вейдър. Или Антихриста.
Заразата на патриотизма се предава от уста на ухо и основни разпространители са многословните политици, хитрите предприемачи, изпълнителите на "народна" музика и хората, хвърлящи плюнки по площадите с изпъната дясна ръка. Особено е заразителна при масови епидемии на пропаганда, които виреят добре в лоши икономически условия на местна почва. Симптомите често включват неоснователно подозрение към всякакви чужденци и хора с по-тъмен от твоя цвят на кожата, склонност към убийство или самоубийство (или и двете едновременно) и загуба на апетит поради наскорошна употреба на морфин с цел да си отървеш задника, докато твоите приятелчета залягат в окопите и те оставят да пукнеш под вражеския обстрел.
На наше местно ниво, патриотичната епидемия ежегодно достига своя връх около 3ти март, с някои спорадични завръщания по-късно през септември, както и по време на президентски или парламентарни избори. Симптомите включват прекомерна употреба на алкохол, стискане на сърце с дясната ръка, докато пееш за Родината пред напълно непознати хора. Засегнатите от болестта може да избухнат в сълзи без причина и да изпитват необясним порив да пропеят. За жалост рядко успяват да изкарат някоя сносна мелодия, а и често не знаят думите.
Макар и да ни се струва, че не е съществувал преди 1878 г., патриотизмът е вилнеел из човечеството още през I в. пр.н.е. Някои историци дори считат, че е отговорен за изчезването на динозаврите. Ето няколко по-значими исторически проявления на епидемията:
* 1 г. пр.н.е. - 68 г. от н.е. Юлий Цезар става първата документирана жертва на патриотизма. Според очевидци Брут, Касий и останалите излезли от римския Сенат, покрити с петна патриотизъм.
* Късна римо-келтска пандемия, около V в. от н.е. Британия претърпяла сериозни катаклизми, докато Римската империя потъвала в упадък. Една особено изострена форма на патриотизъм заляла Империята, но най-засегнати от всички били Британските острови. Когато и местният военен вожд Артур се заразил, той разпространил болестта и сред нашествениците англо-сакси и старите си противници - пиктите. Нещата ужасно се объркали, когато гаджето му избягало с едно френско копеленце. Накрая Артур бил поставен под карантина на митичния остров Авалон в Болницата по Тропически Заболявания, където се надяват да го върнат във форма тъкмо за Края на Света.
* Епидемията от 1428 г., предрешена като религиозен фанатизъм. "Света Жана" се развилняла из Северна Франция, опитвайки се да избави французите от английските добри обноски и гадната им английска кухня и да възстанови порядъчната френска селяния. По-късно историците посочват, че със или без помощта на епидемията, даже и дребно сополиво девойче като Жана Д'Арк щеше да победи кекавия Хенри VI.
* Американската революционна епидемия от 1776 г. Една планирана инвазия на Канада, водена от Лафайет, довела със себе си ужасна разновидност на вируса. Джордж Вашингтон обявил Америка за "земя на свободата" и "дом на смелостта". Това важало за всички, освен разбира се за неговите черни роби, които обявил за "смели колкото онези английски пичове, но не чак толкова свободни". Изключение е само Йоланда, която технически била свободна - нали била част от сделка тип "плащаш едно, взимаш две", която Джорджи сключил с готвача си Морис.
* Царството на терора от 1793 г. Докато патриотизмът все още подминавал черните в Америка с пренебрежение, той имал доста вземане-даване с някои държавни глави във Франция. Имам предвид буквално. Често пъти симптомите му рязко се влошавали от обикновена болка в китките до напълно и безвъзвратно отделяне на главата от тялото само в разстояние на 72 часа. Луи XVI-и-1/3 (наричан така заради ужасно едрия си член) е най-известната жертва за този период.
* Епидемията в Севера и Юга през 1861-1865 г. Основана била Конфедерацията, след като южните щати напуснали кръглата маса, където се провеждало състезанието на Кока-Кола, и се заклели във вярност към продуктите на Пепси, които щели да се произвеждат с робски труд. По ирония, след като южняците загубили войната, после Кока-Кола изнесла всичките си производствени мощности в Азия и Латинска Америка, за да ползва местния евтин робски труд.
* Голямата Световна Пандемия №2 от 1939-1945 г. Няколко германци, които пътували до Полша, заразили поляците с извънредно смъртоносен щам на болестта, за който се е смятало, че по-рано е покосил почти цялото население на Северна Америка през 1800 г. Мутациите започнали да инфектират целия свят за дни, а най-големи епидемии имало в гр. Камикадзе, Япония.
* Войната "Това не е войната на тати" от 2003-2012 г. Въпреки наскорошните програми за пре-образование, твърде малко е постигнато, за да се забави разпространението на последната зараза. В началото на епидемията, над 50 милиона американци се заразили и избрали Чичо Джордж да ги води към Светлото Бъдеще и в резултат между 30 и 100 хиляди иракчани намерили смъртта си, както си седяли в тоалетната.
Патриотизмът у чужденците е нещо друго, обаче. В последно време заразата се разпространява като пожар из Близкия Изток, Азия, Африка и Южна Америка. Да не говорим за Балканите. В случая когато засяга чужденци, заболяването се нарича "национализъм" и е нещо много, много лошо. Никой няма право да се чувства горд със страната си, освен Ние. Ясно?
Епидемии на патриотизъм са избухвали през XVIII и XIX в. из Третия Свят, наред с другите дарения, донесени на тези бедни хорица от добронамерените и всесилни колониални сили - като например дрехи, холера и дребна шарка. Все пак патриотизмът е взел особено много жертви в страни като Перу, Боливия и Куба и през XX в. И особено в СССР и Китай.
Един необичаен щам на вируса е бил открит в Близкия Изток през втората половина на XX в. Известен като анти-американския щам, вирусът се разпрострял от Кашмир на изток до Западна Африка на запад. Симптомите му са масови яростни изблици във и пред джамиите, носене на бели хавлиени кърпи, увити около главата дори и при жега от 40 градуса и склонност към зрелищни самоубийства, комбинирани с масови убийства. Усилията да се изкорени заразата чрез масирано изсипване на торби с касетъчни бомби върху цели села, населени с тюрбанлии, е "лекарство", което дава само ограничени резултати в места като Афганистан и Ирак, макар че насилствените проявления на заболяването продължават да се появяват в новините (всичко е заговор на журналята, да знаете). Често пациентите спонтанно се самовзривяват насред тълпи от нищо неподозиращи хора, така че в дългосрочен план не може да се каже, че са особено използваеми като биологическо оръжие.
Същият щам е еволюирал и е заразил места като Лондон и Париж, както и цяла Дания, където се проявява чрез рисуване на подигравателни комикси за пророка Мохамед.
Друга разновидност на псевдо-патриотизма (по-рано позната и из южните щати на САЩ) се е появила в Южна Африка (тя ходи по топлите места), където местното правителство било принудено да отдели и изолира заразените бели от останалите не-бели. Из Африка като цяло патриотизмът е главният причинител на смърт, заедно със СПИН, пехотните мини и удара с мачете в слабините - всички общо допринасят за 80% от смъртните случаи.
Има известни надежди, че Войната С Тероризма ще помогне да се изкоренят всички остатъци от патриотизъм сред чуждоземците. Но вероятно проблемът ще намери окончателното си разрешение, само ако се престрашим да използваме по-силен антибиотик - например ядрени оръжия.
Няколко алтернативи на патриотичния вирус:
- Държавна измяна.
- Либерализъм и социализъм.
- Хипитата.
- Голф (макар че Джордж Буш Младши някак си успява да играе голф и същевременно да е патриотин).
- Да имаш мозък.
- Педерастията (не я бъркайте с хомосексуализма, има ГОЛЯМА разлика) - като състояние на духа.
---
Кавалът на Дайко Дудука извисяваше трели отвъд прага на възприятията. Самият кавалджия бе застинал на плазмения телевизионен екран в неизменна гримаса на блаженство. И може би три ракии. Беше сляп. Тонколоните в Манчовата кръчма се тресяха от усилието. Не е никак лесно да възпроизведеш душата българска, особено когато е изразена в музика и стих.
Стиховете гласяха: "Качи ме, качи ме, бате на коня!" и биваха произнесени от вездесъщия фолк корифей и медийна звезда Дон Хасан. А градусът се бе покачил неимоверно. Ракията се лееше и вече отиваше към привършване, затова Манчо започна да примъква дамаджани и канички с най-отбраното вино от избата. Имаше пет огромни бъчви с най-хубаво вино там долу. И в мазето слизаше само Манчо и никой друг - това си бе Светая Светих!
След като опоскаха първото прасенце до кокал, дойде ред и на другото. И на него не му простиха. Мазни пръсти току се протягаха към тавата и грабеха едри късове от крехкото месце.
Огромният телевизор все така дънеше мощна чалга - музика за душата. Множеството в Манчовата кръчма бе достигнало върха на екстаза. Пляскаха се ръце, щракаха се пръсти, неколцина се бяха престрашили да се покачат върху столове и маси и играеха кючек. Бубито бе в центъра на събитията - заголила бедра, тя бе в стихията си. Дупето й се въртеше в омайващи осморки и приковаваше погледите на мъжкото съсловие, а караше малцината жени да присвиват очи и вътрешно да съскат.
Съскаше и Станка, оставена някак встрани, но все така тресяща пищни телеса. Нищо, нека има своя момент на слава тази Буба. Утре пак аз ще съм шефът!
Наздравиците се сипеха една подир друга. Звънтяха чаши.
- За Баба Марта! - провикна се някой и вдигна чаша.
- Да! Честита ви Баба Марта! - отвърнаха му в хор и разляха поредната кана с вино.
- За свободата! - викна друг с дрезгав от пиене глас.
- Даааа! За свободата! - отговори множеството с одобрение.
- И за ди...димокрацията! - обади се и Тонко.
- Ъ?... Да. Аха. И за нея! - отговор, но не чак толова разпалено.
Нова наздравица.
- За българите и България! - сети се някой друг.
- Дааааа! Урааа! - отговорът.
- Българи - юнаци! - додаде Тонко. Този път срещна повече ентусиазъм.
Кръчмарят Манчо се завтече зад тезгяха и извади едно старо пушкало. Приличаше на револвер, но бе толкова старинен, че приличаше повече на мускет от Руско-Турската война. Неколцина се опулиха към оръжието с благоговение.
Манчо натъпка джепането за секунди, вдигна пушкалото и гръмна във въздуха. Чу се едно мощно "Пат!" и множеството приветства гърмежа с "Урааа!" и "Българи! Юнаци!"
- Е бре, де бре! - провикна се Манчо.
- За България, брате! - вдигна чашата си и Кочо, който все така седеше на мястото си до масата и дърпаше от пурата. Бубито тропкаше с токчета по масата току под носа му, а той се наслаждаваше на гледката отдолу.
Варосаният таван на кръчмата и една-две от дървените греди по него сега бяха оцапани в сажди, но какво значение има тази малка жертва в името на Отечеството?
- Хей, народе! - обади се Нейко. - Утре е 3ти март, ще ходиме ли на чеверме пак, а?
- Ъхъ! Кмета може да раздава кебапчета пак на мегдана както лани! - додаде и Тонко, който винаги беше "за", когато ставаше въпрос за големи събирания.
- Ааа, дават го да има виелици тия дни, ни щъ аз! - отвърна Кочо. - Тука шъ си стоя.
- Да бе, - съгласи се с него Манчо. - Айде да отложим за другата седмица? Нема да избега чевермето.
Щяха да му докарат следващото прасе чак след седмица. Нямаше начин да осигури мръвка по-рано. А 3ти март беше утре...
Нейко пак виждаше как поредното му благородно предложение отива на кино заради Кочо. Ама какво му ставаше на тоя Кочо? Защо все той да е шефът?
- Ами България? - опъна се Нейко. - Наште българи-юнаци и в пек и в студ са се биели за Отечеството!
- Карай бе, - каза Кочо. - Може да изчака чевермето. Гледа ли прогнозата, а?
- Има право. - Тонко мина на другата страна. - Много е зле за утре прогнозата. Минус 10 градуса и силен северен вятър. Бели мечки шъ съ гонят от утре у гората, ей!
Нейко усети, че е останал сам. Може би не трябваше да се отваря толкова на научни теми по-рано... Беше си изпукал патроните.
- Ех, не държите на България вий... - въздъхна той и вдигна чаша натъжен. - Сипи тука, Манчоу! Да удавим мъката по Отечеството...
- Държиме бе, как да не държиме! - отвърна Кочо и удари последния пирон: - Ама и на здравето си държиме!
- Тъй де... - подкрепиха го от множеството.
- Мда... - съгласи се с него и кръчмарят.
- Одеве като вадихме Кръста от ряката, не ревяхте, а? - тросна се Нейко и намусен си седна на стола.
Станка реши да разведри малко обстановката. По телевизията тъкмо почваше поредния кючек и не й се щеше да изтърва купона заради някакви разправии.
- Що намериха да ни освободят през март тия пущиняци бре! - закиска се тя. - Не можаха ли да додат да речем през май?
Смях в кръчмата.
- Да бе, много неудобно, начи! - хилеше се и Тонко. - Не знаят ли, че Баба Марта си е проклетия?
- Хаха, да! - тресеше се и Кочо.
Включването на Станка май постигна желания ефект. Повечето гости подновиха гюбеците, а Манчо, като един същий арбитър, влезе в тона:
- Право вика Станчето! Ама карай бе, нъл идва после Гергьовден! Е го де е!
- Ей, верно викаш Манчоу! - съгласи се Нейко и пак рипна от стола с чаша в ръка. - Да пиеме за Гергьовден!
- Аха! Давай, кръчмарю! - викове от галерията.
- Днес прасенце, утре ягненце! - обяви засмян Манчо.
- Ухааа! Като сме най-зле, ей така да сме!
Това пожелание бе гвоздеят на програмата. След него никой повече не бе в състояние да изрече две свързани думи, така че всички се отдадоха с пълна душа на пиенето и пеенето. След час вече повечето залитаха насам-натам, силно заваляха, а някои дори се тръшкаха по масите. Неколцина се сетиха и станаха да си ходят у дома, къде доброволно, къде теглени за ушите от женорята. Вече бе почнало да се съмва.
А навън пропяха първите петли. 3ти март бе дошъл. Но нямаше кой да го посрещне.
Заразата на патриотизма се предава от уста на ухо и основни разпространители са многословните политици, хитрите предприемачи, изпълнителите на "народна" музика и хората, хвърлящи плюнки по площадите с изпъната дясна ръка. Особено е заразителна при масови епидемии на пропаганда, които виреят добре в лоши икономически условия на местна почва. Симптомите често включват неоснователно подозрение към всякакви чужденци и хора с по-тъмен от твоя цвят на кожата, склонност към убийство или самоубийство (или и двете едновременно) и загуба на апетит поради наскорошна употреба на морфин с цел да си отървеш задника, докато твоите приятелчета залягат в окопите и те оставят да пукнеш под вражеския обстрел.
На наше местно ниво, патриотичната епидемия ежегодно достига своя връх около 3ти март, с някои спорадични завръщания по-късно през септември, както и по време на президентски или парламентарни избори. Симптомите включват прекомерна употреба на алкохол, стискане на сърце с дясната ръка, докато пееш за Родината пред напълно непознати хора. Засегнатите от болестта може да избухнат в сълзи без причина и да изпитват необясним порив да пропеят. За жалост рядко успяват да изкарат някоя сносна мелодия, а и често не знаят думите.
Макар и да ни се струва, че не е съществувал преди 1878 г., патриотизмът е вилнеел из човечеството още през I в. пр.н.е. Някои историци дори считат, че е отговорен за изчезването на динозаврите. Ето няколко по-значими исторически проявления на епидемията:
* 1 г. пр.н.е. - 68 г. от н.е. Юлий Цезар става първата документирана жертва на патриотизма. Според очевидци Брут, Касий и останалите излезли от римския Сенат, покрити с петна патриотизъм.
* Късна римо-келтска пандемия, около V в. от н.е. Британия претърпяла сериозни катаклизми, докато Римската империя потъвала в упадък. Една особено изострена форма на патриотизъм заляла Империята, но най-засегнати от всички били Британските острови. Когато и местният военен вожд Артур се заразил, той разпространил болестта и сред нашествениците англо-сакси и старите си противници - пиктите. Нещата ужасно се объркали, когато гаджето му избягало с едно френско копеленце. Накрая Артур бил поставен под карантина на митичния остров Авалон в Болницата по Тропически Заболявания, където се надяват да го върнат във форма тъкмо за Края на Света.
* Епидемията от 1428 г., предрешена като религиозен фанатизъм. "Света Жана" се развилняла из Северна Франция, опитвайки се да избави французите от английските добри обноски и гадната им английска кухня и да възстанови порядъчната френска селяния. По-късно историците посочват, че със или без помощта на епидемията, даже и дребно сополиво девойче като Жана Д'Арк щеше да победи кекавия Хенри VI.
* Американската революционна епидемия от 1776 г. Една планирана инвазия на Канада, водена от Лафайет, довела със себе си ужасна разновидност на вируса. Джордж Вашингтон обявил Америка за "земя на свободата" и "дом на смелостта". Това важало за всички, освен разбира се за неговите черни роби, които обявил за "смели колкото онези английски пичове, но не чак толкова свободни". Изключение е само Йоланда, която технически била свободна - нали била част от сделка тип "плащаш едно, взимаш две", която Джорджи сключил с готвача си Морис.
* Царството на терора от 1793 г. Докато патриотизмът все още подминавал черните в Америка с пренебрежение, той имал доста вземане-даване с някои държавни глави във Франция. Имам предвид буквално. Често пъти симптомите му рязко се влошавали от обикновена болка в китките до напълно и безвъзвратно отделяне на главата от тялото само в разстояние на 72 часа. Луи XVI-и-1/3 (наричан така заради ужасно едрия си член) е най-известната жертва за този период.
* Епидемията в Севера и Юга през 1861-1865 г. Основана била Конфедерацията, след като южните щати напуснали кръглата маса, където се провеждало състезанието на Кока-Кола, и се заклели във вярност към продуктите на Пепси, които щели да се произвеждат с робски труд. По ирония, след като южняците загубили войната, после Кока-Кола изнесла всичките си производствени мощности в Азия и Латинска Америка, за да ползва местния евтин робски труд.
* Голямата Световна Пандемия №2 от 1939-1945 г. Няколко германци, които пътували до Полша, заразили поляците с извънредно смъртоносен щам на болестта, за който се е смятало, че по-рано е покосил почти цялото население на Северна Америка през 1800 г. Мутациите започнали да инфектират целия свят за дни, а най-големи епидемии имало в гр. Камикадзе, Япония.
* Войната "Това не е войната на тати" от 2003-2012 г. Въпреки наскорошните програми за пре-образование, твърде малко е постигнато, за да се забави разпространението на последната зараза. В началото на епидемията, над 50 милиона американци се заразили и избрали Чичо Джордж да ги води към Светлото Бъдеще и в резултат между 30 и 100 хиляди иракчани намерили смъртта си, както си седяли в тоалетната.
Патриотизмът у чужденците е нещо друго, обаче. В последно време заразата се разпространява като пожар из Близкия Изток, Азия, Африка и Южна Америка. Да не говорим за Балканите. В случая когато засяга чужденци, заболяването се нарича "национализъм" и е нещо много, много лошо. Никой няма право да се чувства горд със страната си, освен Ние. Ясно?
Епидемии на патриотизъм са избухвали през XVIII и XIX в. из Третия Свят, наред с другите дарения, донесени на тези бедни хорица от добронамерените и всесилни колониални сили - като например дрехи, холера и дребна шарка. Все пак патриотизмът е взел особено много жертви в страни като Перу, Боливия и Куба и през XX в. И особено в СССР и Китай.
Един необичаен щам на вируса е бил открит в Близкия Изток през втората половина на XX в. Известен като анти-американския щам, вирусът се разпрострял от Кашмир на изток до Западна Африка на запад. Симптомите му са масови яростни изблици във и пред джамиите, носене на бели хавлиени кърпи, увити около главата дори и при жега от 40 градуса и склонност към зрелищни самоубийства, комбинирани с масови убийства. Усилията да се изкорени заразата чрез масирано изсипване на торби с касетъчни бомби върху цели села, населени с тюрбанлии, е "лекарство", което дава само ограничени резултати в места като Афганистан и Ирак, макар че насилствените проявления на заболяването продължават да се появяват в новините (всичко е заговор на журналята, да знаете). Често пациентите спонтанно се самовзривяват насред тълпи от нищо неподозиращи хора, така че в дългосрочен план не може да се каже, че са особено използваеми като биологическо оръжие.
Същият щам е еволюирал и е заразил места като Лондон и Париж, както и цяла Дания, където се проявява чрез рисуване на подигравателни комикси за пророка Мохамед.
Друга разновидност на псевдо-патриотизма (по-рано позната и из южните щати на САЩ) се е появила в Южна Африка (тя ходи по топлите места), където местното правителство било принудено да отдели и изолира заразените бели от останалите не-бели. Из Африка като цяло патриотизмът е главният причинител на смърт, заедно със СПИН, пехотните мини и удара с мачете в слабините - всички общо допринасят за 80% от смъртните случаи.
Има известни надежди, че Войната С Тероризма ще помогне да се изкоренят всички остатъци от патриотизъм сред чуждоземците. Но вероятно проблемът ще намери окончателното си разрешение, само ако се престрашим да използваме по-силен антибиотик - например ядрени оръжия.
Няколко алтернативи на патриотичния вирус:
- Държавна измяна.
- Либерализъм и социализъм.
- Хипитата.
- Голф (макар че Джордж Буш Младши някак си успява да играе голф и същевременно да е патриотин).
- Да имаш мозък.
- Педерастията (не я бъркайте с хомосексуализма, има ГОЛЯМА разлика) - като състояние на духа.
---
Кавалът на Дайко Дудука извисяваше трели отвъд прага на възприятията. Самият кавалджия бе застинал на плазмения телевизионен екран в неизменна гримаса на блаженство. И може би три ракии. Беше сляп. Тонколоните в Манчовата кръчма се тресяха от усилието. Не е никак лесно да възпроизведеш душата българска, особено когато е изразена в музика и стих.
Стиховете гласяха: "Качи ме, качи ме, бате на коня!" и биваха произнесени от вездесъщия фолк корифей и медийна звезда Дон Хасан. А градусът се бе покачил неимоверно. Ракията се лееше и вече отиваше към привършване, затова Манчо започна да примъква дамаджани и канички с най-отбраното вино от избата. Имаше пет огромни бъчви с най-хубаво вино там долу. И в мазето слизаше само Манчо и никой друг - това си бе Светая Светих!
След като опоскаха първото прасенце до кокал, дойде ред и на другото. И на него не му простиха. Мазни пръсти току се протягаха към тавата и грабеха едри късове от крехкото месце.
Огромният телевизор все така дънеше мощна чалга - музика за душата. Множеството в Манчовата кръчма бе достигнало върха на екстаза. Пляскаха се ръце, щракаха се пръсти, неколцина се бяха престрашили да се покачат върху столове и маси и играеха кючек. Бубито бе в центъра на събитията - заголила бедра, тя бе в стихията си. Дупето й се въртеше в омайващи осморки и приковаваше погледите на мъжкото съсловие, а караше малцината жени да присвиват очи и вътрешно да съскат.
Съскаше и Станка, оставена някак встрани, но все така тресяща пищни телеса. Нищо, нека има своя момент на слава тази Буба. Утре пак аз ще съм шефът!
Наздравиците се сипеха една подир друга. Звънтяха чаши.
- За Баба Марта! - провикна се някой и вдигна чаша.
- Да! Честита ви Баба Марта! - отвърнаха му в хор и разляха поредната кана с вино.
- За свободата! - викна друг с дрезгав от пиене глас.
- Даааа! За свободата! - отговори множеството с одобрение.
- И за ди...димокрацията! - обади се и Тонко.
- Ъ?... Да. Аха. И за нея! - отговор, но не чак толова разпалено.
Нова наздравица.
- За българите и България! - сети се някой друг.
- Дааааа! Урааа! - отговорът.
- Българи - юнаци! - додаде Тонко. Този път срещна повече ентусиазъм.
Кръчмарят Манчо се завтече зад тезгяха и извади едно старо пушкало. Приличаше на револвер, но бе толкова старинен, че приличаше повече на мускет от Руско-Турската война. Неколцина се опулиха към оръжието с благоговение.
Манчо натъпка джепането за секунди, вдигна пушкалото и гръмна във въздуха. Чу се едно мощно "Пат!" и множеството приветства гърмежа с "Урааа!" и "Българи! Юнаци!"
- Е бре, де бре! - провикна се Манчо.
- За България, брате! - вдигна чашата си и Кочо, който все така седеше на мястото си до масата и дърпаше от пурата. Бубито тропкаше с токчета по масата току под носа му, а той се наслаждаваше на гледката отдолу.
Варосаният таван на кръчмата и една-две от дървените греди по него сега бяха оцапани в сажди, но какво значение има тази малка жертва в името на Отечеството?
- Хей, народе! - обади се Нейко. - Утре е 3ти март, ще ходиме ли на чеверме пак, а?
- Ъхъ! Кмета може да раздава кебапчета пак на мегдана както лани! - додаде и Тонко, който винаги беше "за", когато ставаше въпрос за големи събирания.
- Ааа, дават го да има виелици тия дни, ни щъ аз! - отвърна Кочо. - Тука шъ си стоя.
- Да бе, - съгласи се с него Манчо. - Айде да отложим за другата седмица? Нема да избега чевермето.
Щяха да му докарат следващото прасе чак след седмица. Нямаше начин да осигури мръвка по-рано. А 3ти март беше утре...
Нейко пак виждаше как поредното му благородно предложение отива на кино заради Кочо. Ама какво му ставаше на тоя Кочо? Защо все той да е шефът?
- Ами България? - опъна се Нейко. - Наште българи-юнаци и в пек и в студ са се биели за Отечеството!
- Карай бе, - каза Кочо. - Може да изчака чевермето. Гледа ли прогнозата, а?
- Има право. - Тонко мина на другата страна. - Много е зле за утре прогнозата. Минус 10 градуса и силен северен вятър. Бели мечки шъ съ гонят от утре у гората, ей!
Нейко усети, че е останал сам. Може би не трябваше да се отваря толкова на научни теми по-рано... Беше си изпукал патроните.
- Ех, не държите на България вий... - въздъхна той и вдигна чаша натъжен. - Сипи тука, Манчоу! Да удавим мъката по Отечеството...
- Държиме бе, как да не държиме! - отвърна Кочо и удари последния пирон: - Ама и на здравето си държиме!
- Тъй де... - подкрепиха го от множеството.
- Мда... - съгласи се с него и кръчмарят.
- Одеве като вадихме Кръста от ряката, не ревяхте, а? - тросна се Нейко и намусен си седна на стола.
Станка реши да разведри малко обстановката. По телевизията тъкмо почваше поредния кючек и не й се щеше да изтърва купона заради някакви разправии.
- Що намериха да ни освободят през март тия пущиняци бре! - закиска се тя. - Не можаха ли да додат да речем през май?
Смях в кръчмата.
- Да бе, много неудобно, начи! - хилеше се и Тонко. - Не знаят ли, че Баба Марта си е проклетия?
- Хаха, да! - тресеше се и Кочо.
Включването на Станка май постигна желания ефект. Повечето гости подновиха гюбеците, а Манчо, като един същий арбитър, влезе в тона:
- Право вика Станчето! Ама карай бе, нъл идва после Гергьовден! Е го де е!
- Ей, верно викаш Манчоу! - съгласи се Нейко и пак рипна от стола с чаша в ръка. - Да пиеме за Гергьовден!
- Аха! Давай, кръчмарю! - викове от галерията.
- Днес прасенце, утре ягненце! - обяви засмян Манчо.
- Ухааа! Като сме най-зле, ей така да сме!
Това пожелание бе гвоздеят на програмата. След него никой повече не бе в състояние да изрече две свързани думи, така че всички се отдадоха с пълна душа на пиенето и пеенето. След час вече повечето залитаха насам-натам, силно заваляха, а някои дори се тръшкаха по масите. Неколцина се сетиха и станаха да си ходят у дома, къде доброволно, къде теглени за ушите от женорята. Вече бе почнало да се съмва.
А навън пропяха първите петли. 3ти март бе дошъл. Но нямаше кой да го посрещне.
