![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlНевежеството е било изобретено през 1946 г. в САЩ и представлява крайно проявление на незнанието. Официалната мярна единица за невежеството е 1 Силвестър-Сталоун, съкратено Слай. Хората, които страдат от невежество (по груби сметки - около 95% от съвременното население на Земята), редовно се втрещяват от най-обикновени явления като например светкавиците и морските вълни. Обикновено имат някакъв непонятен усет кога се задават неприятностите и не обичат да завършват изреченията си с въпросителен знак, защото това им причинява главоболие.
От теологична гледна точка, невежеството намира своя еквивалент в неоспоримата и неопровержима истинност в съществуването на Господ. Тъй като невежеството всъщност е било първоначалното състояние на човешкия разум, а разумът естествено е бил създаден от Бог по Негов образ и подобие, следва да заключим, че Бог е по-невежа от всички хора, съществували някога, взети заедно. Постигането на Дзен състояние на абсолютно изпразнено съзнание като единствено средство за общуване с Бог (чрез медитация) се е превърнало във висша цел за ред източни религии. Западните, от своя страна, са възприели леко различен подход - те гледат да заличат всякакви следи от Познание, като начин за постигане на Невежество.
Още в първата глава на Библията е описано как Адам и Ева живеели в първоначалното човешко състояние, където направо се въргаляли в море от невежество и следователно били божествено щастливи. Не познавали нито срам, нито грях, нищо. Едва когато стигнали до дървото на Познанието, това блажено състояние било безвъзвратно увредено, след като опитали от забранения плод на Знанието. За което и били надлежно напъдени от Рая.
Някои учени считат, че копнежът да се завърнем обратно в Рая и да поправим тази злина, причинена от Знанието, днес е истинската причина за систематичния ни стремеж да елиминираме всякакъв интелект и знание от света. Същите тези учени смятат, че Раят не е бил нищо повече от една илюзия, което води и следващото, онтологично последствие от Невежеството.
Според гръцкия философ мислител Боб, Невежеството е сила, която формира и преобразува света. Докато Адам и Ева били в състояние на перфектно невежество, техният свят бил един рай. Страданието и болката били невъзможни, тъй като те не били способни да ги разпознават; но и щастието било невъзможно. Всеобщото състояние на вкочаненост, което се свързва с невежеството, било най-близкото нещо до някаква емоция, която чувствали. Змията върху ябълковото дърво няма начин да е разговаряла с Ева, понеже пълното невежество на първородните би направило комуникацията им с когото и да било напълно невъзможна. Един възможен Рай за тях би изглеждал като цяла гора, пълна с ябълкови дървета, защото дори и най-малкият намек за любопитство автоматически би имал за резултат изхвърлянето им от Рая в края на краищата. А любопитството, както и всичко останало, било заложено у човека от неговия Създател, нали така?
Едва след като си отворили очите и прогледнали, двамата първи човеци осъзнали, че техният Рай е една илюзия. Чак когато получили Познанието, разбрали, че ябълковите дървета в гората са просто едни плоски картонени декори в една пуста земя, а декораторът дори не си е направил труда да ги изрисува и от обратната страна.
Следователно, Невежеството е идеалният начин да превърнеш всяка пустиня в рай, всеки нескопосан план - в гениален замисъл, всяко захарно хапченце - в най-великото лекарство срещу рака и СПИН-а, всяка глупава и скучновата драсканица - в световен бестселър.
И така, всички ние имаме вродената склонност към Невежество. Включително и на политическо ниво. Особено на политическо ниво! Най-добрият управник е не този, който управлява с мъдрост и сила, а този, който може да накара всички останали да не забелязват (или да се правят, че не забелязват) очевидните му кусури.
Ето няколко стъпки как се става велик управник:
1. Елиминирай всички умници, които биха могли да се досетят какъв си самозванец. ЕЛИМИНИРАЙ!!!
2. Предложи безплатно или поне евтинко забавление за поданиците си. Ако нещата все още не отиват на добре, прати им стриптийзьорките и кючекчийките да се кълчотят по масите! Накрая пусни и леките жени да им вземат акъла (и кинтите)!
3. Контролирай медиите и по възможност ги замени с орда от 5000 драскащи маймуни. Ако някои от маймуните по някое време покажат признаци на еволюция, застреляй ги и ги замени с нискоинтелигентни автоматични роботи с ръце (за да продължават да пишат хвалебствени материали за теб).
4. Постарай се да замениш неоновите надписи в училищата и дискотеките с генератори на микровълни, за да изпържиш мозъците на бъдещите си поданици.
5. Осигури тонове долнопробни наркотици и скапана, но евтина пиячка. А после, за да направиш всичко това още по-привлекателно, обяви го за нелегално. Това ще ги влуди. Направо ще драпат със зъби и нокти за хапчето и шишето.
6. Създай купища надценени дрънкулки, които ти струват по няколко стотинки да ги произведеш, но които изглеждат много скъпи и престижни (запомни тази думичка: "Лъскавкоооо!"). Надуй им цената, представи ги за много важни за благосъстоянието, залей пазара с тях и накарай поданиците си да изхарчат и последните левчета от и без това жалките си заплатки за тях.
Е, сега вече като прочете това, можеш да се считаш за заплаха за националната сигурност от първи ранг. А споменах ли, че бяхме сложили отрова във водата, с която се къпа по-рано днес? Какво, още не си се къпал? Да, ама от друга страна антраксът, с който намазахме стола ти, вече пълзи нагоре по ануса ти. Ако предположим, че си в седнало положение, докато четеш това. Абе, за да сме сигурни, че все пак ще умреш, накрая решихме, та пратихме една нинджа да те докопа. Няма да е зле да залягаш на пода през произволни интервали. В момента си взет на мушка от нашите снайперисти.
---
Вечери като тази бяха запазената марка на с. Чучурково. Животът в селото може и да се влачеше с обичайната си скорост на окуцял охлюв през деня, но дойдеше ли вечерта, особено през почивните дни, или както му викаха в града - през "уикенда", селото се преобразяваше. Настроението чувствително се покачваше и Чучурково заживяваше с един по-различен ритъм.
И кръчмата на Манчо бе средоточието на всичко това. Хората често се майтапеха, че кметът може и да управлява по светло, но кръчмарят е този, в който е хлябът и ножът, щом слънцето се скрие. В буквалния смисъл.
Кръчмата бе препълнена догоре с народ. Беше си голяма кръчма, но и селото бе от големките. Трябваше да си сред първите гости, за да се уредиш с удобно местенце сред по-челните маси покрай камината. Ако днешното църковно шествие ти се е сторило като гъмжило, при вида на тоя тъпканак тук щеше да се позачудиш кой държи първенството в умовете и сърцата на чучурковчани - попът, или кръчмарят. И от пръв поглед резултатът май беше нула на един.
Манчо ловко въртеше двете чевермета - ту едното, ту другото, а понякога и двете наведнъж. Кожичката цвъртеше неустоимо по прасенцата, а опашчиците им се бяха завинтили още повече. Бяха някак блажено усмихнати в застинала, доволна предсмъртна гримаса. И всеки момент щяха да бъдат принесени в жертва на бога на лакомията и виното.
Станка и Бубито бяха сред малцината жени, които имаха привилегията да бъдат допуснати до челните редици на купона, благодарение на престижното положение на своите гаджета Нейко и Кочо. Да си местният полицай или местният търговец на плът "и разни други работи" си има своите предимства. Уважаваният бизнесмен Кочо седеше на най-първата маса, току досами тезгяха на самия кръчмар Манчо, подръпваше гъзарски от пурата си и небрежно пошляпваше по дупето Бубито, която доволно се бе настанила върху коляното му, преметнала краче връз краче. Беше имала достатъчно време да си смени онази неудобна рокля с любимата къса пола с искрящите пайети, а беличките й бедра лъщяха на приглушената светлина пред камината.
Всеки гледаше да се придърпа по-близо до голямата маса с огромните плата с луканките и кашкавала.
Станка бе твърде тежичка, за да седи на нечии колене, а и нейничкият Нейко бе прекалено зает да щрака с пръсти и да върти гюбеци заедно с ритъма.
По двуметровия плазмен екран прибягваха кръшни женски тела, тресяха се телеса, а мощните тонколони на кръчмаря разпръскваха благодат. Чалгата дънеше в остро кресчендо и огласяше целия квартал, като караше прозорците да дрънчат и привличаше нови гости. По всичко личеше, че пак ще има иху-аху до зори.
Из замъгления от алкохолни изпарения и цигарен дим въздух под таванските греди прехвърчаха весели закачки, звън на вилици и чаши и някое спорадично оригване. Градусът се покачваше с всяка минута, както си му е редът, а ракията се лееше ведно с виното. Телевизорът все така си дънеше чалгийка. И всичко бе наред.
В този момент входната врата се отвори широко и оттам нахълта наш Тонко - както винаги последен. Беше му коствало час и половина пред огледалото да се среше, да си измие зъбите, да се напарфюмира и да се издокара с най-новата си шарена фланела. Приветстваха го със закачки и подвиквания:
- Айде беее, нашто момчеее! Де съ губиш вааа!
- Пак е забърсал нещо тоя! Виж го как се подсмива, айдука му!
- Бухахаха!
Тонко не изчака да свършат майтапите и веднага викна на кръчмаря:
- Манчоооу! Къде спиш, Манчо! Пускай Канал 1 на новините!
- Що бе? - учуди се кръчмарят.
- Дават за наш'то село!
- Айде бе!!! - всеобщо учудване сред публиката.
С ловко движение, Манчо преметна през длан дистанционното като каубойски патлак и цъкна на Канал 1.
Наистина, по новините показваха кадри от с. Чучурково. Днешното посрещане на частицата от светия Кръст не бе убягнала на журналята. Беше си централна новина даже. На екрана вървяха познати образи - ето го площадът с фонтана, изрисуваната каруца-каляска с реликвария, голямото множество поклонници, които се суетят наоколо. И Владиката, който размяташе кандилото с тамяна и си мънкаше нещо под носа.
- Ето ме! Вижте, вижте, ние сме това! - провикна се Манчо и се засмя гръмко.
- Да бе! Ето го и Гайдаров...
- И мене ме ей там!
- Ъхъ! Хаха! Известни сме вече, братеее!
Смях в кръчмата и още звън на чаши. Говорителят разказваше нещо за Исуса Христа, а в това време наздравиците вървяха с пълна сила. Тонко пък се бе усамотил за момент в единия ъгъл и говореше с някого по джиесема си, като се опитваше да надвика гюрултията:
- Мамо, мамо, гледаш ли?... Да... по Канал 1! Гледай, гледай, дават ме по телевизора!
След минутка новините привършиха и започнаха реклами, така че множеството почти забрави за телевизора и поднови наздравиците. Идваше ред на най-тежките мезета. Прасенцата бяха готови вече, а препечената им кожичка разпръскваше упойващ аромат из кръчмата. Салатите се редяха една след друга, а Манчо вече отваряше второ буренце с червено винце. Когато сложи своя специалитет на масата - огромно блюдо с пръжки и готвен лук, всички се заоблизваха лукаво.
- Тост! Искаме тост! - извика някой.
- Да! Домакина да вдигне тост! - съгласиха се с него. Ръкопляскания.
Избутаха Манчо най-отпред под бурните овации. Той избърса мазни ръце в престилката си и се прокашля. После вдигна огромната си халба, сега пълна с гроздова ракия, и обяви:
- Пиеме за здравето на целото село Чучурково, на неговите трудови хора и за щастието на неговите женички! Хъ хъ хъ!
Викове "браво!" и "сега на екс!" и нови ръкопляскания.
Кочо подръпна от пурата, пак шляпна Бубито по бедрото и кимна към плазмата:
- Манчоу, сменяй вече канала пак на фолка... Тука почна някаква тъпа викторина с въпроси.
- Да Манчо, сменяй тоз канал! Пускай музика за душата, батка! - викове от множеството и нов звън на чаши.
Нейко обаче се обади да възрази:
- Чакай бе, що бе? Виж к'ъв въпрос дават само. Коя подред планета е Земята. Хаха! Ама че въпрос.
- Кочоу, коя подред е Земята, бее? - попита Бубито.
- Хъм... - замисли се за момент Кочо. - Абе кво ми пука? Туй са глупости, не ти требе да знайш.
- Амчи да! - рече някой от множеството. - Глупости!
- Давай чалгата, Манчооо!
Отново смях и оригвания. Манчо се засили към дистанционното.
Нейко обаче бе решил да упорства.
- Що бе, лошо нема да знайм таквиз неща, нъл? Да знаем за света, нъл така...
- Абре, ни мъ занимавай с глупости, давай чалгията! - изсумтя Кочо и се оригна с досада.
- Кви неща да знаем бре? - пита някой.
Нейко се почеса по темето.
- Ми... Кво става по света! За да не ни изненада, нъл?
- Е, лошо нема, по принцип... - донякъде се съгласи кръчмарят Манчо, но май вече губеше търпение и изглежда беше склонен да превключи канала без повече разправии.
- Така е. - съзря възможност Нейко. - Требе да знаем такиви неща. Знанйето е полезно и практично. Със знанйе се вадят кинти!
- Ааа, виж. Кинти става! - Станка също се намеси, щом чу за кинти. - Умно казваш, Нейко!
Нейко се изпъчи гордо, като видя, че даже неговата Станка го подкрепя.
Кочо обаче не се предаваше. Не обичаше да не е прав.
- Да бе, глупости! Ай, дай ми пример!
- Еми... - замисли се Нейко. - За климата да речем.
- Кво за климата.
- Амчи... Ко не знаем къв ше е климата, не мойм да знайм дъл е хубу да одиме за риба утре или не.
Всеобщо одобрение и откъслечни аплодисменти.
- Е, лошо нема да знаем га да съ оди за риба, ъхъ... - мъдро заключи Манчо като един същий арбитър. Щеше му се да минават вече към чалгата и да се мирясва с цялото това "знание".
- Друг пример некъв? - упорстваше Кочо и все така пренебрежително подръпваше от пурата си.
- Ами, за другите държави да знайм. Кво става по тех, че кът тръгнеме на гурбет... или по търговийка, и да знаеме ко ни чека тама. - този път доводът бе повече от железен.
- Браво! - съгласи се и Бубито, но бързо си млъкна, щом Кочо я шляпна по едната бузка на дупето.
- Да... - набираше ентусиазъм Нейко. - И финансиите!
- Кво за тех.
- Амчи, да я знайм математиката, чи да може да сметаме сметките, да не ни метне некой тарикат.
С това вече Нейко спечели сърцата на развеселената тълпа.
- Глупости са туй бе, Нейко. - въпреки всичко отсъди Кочо. - Не ни требе да знайм ко става по светъ. Стигат ми проблемите у наш'та околия, не ли тъй? Ей го на, кмета щел да вика повече катаджии на шосето от другия месец. Ко ши кайш на туй, а?
- Ами...
- Ами кво! Чужди катаджии от града! Тия са умрели от глад, каам ти! Ш'ти изедът хлеба.
- Е... - Нейко не знаеше какво да отвърне.
- Много ми дреме на мене кво става по други страни, дет нивгаж нема да стъпя!
Одобрителни кимания и подвиквания от вече порядъчно наквасените зрители. Настроенията се меняха наистина бързичко както ракиите с мастиките.
Чуха се и викове:
- Абе я млъквайте вече! Стига ен...ентелектоални философии!
- Да! Давай вече чалгатааа!
Всички се закикотиха и забучаха в хор. Манчо се поогледа наляво, после надясно, претегли накъде вееха преобладаващите ветрове на народните настроения, па прецени, че достатъчно глупости са се наговорили за знанието и тем подобни щуротии. Взе дистанционното, отново го превъртя в длан като каубойски патлак и превключи на фолк канала.
Демокрация в действие.
Многоуважаваната звезда Дон Хасан тъкмо започваше поредния дует с някаква цицореста кака с перхидролена руса коса и множество лъщящи мъниста по дълбокото деколте. Очите се ококориха, гърлата се отвориха, търбусите настояваха за своето си. Фолк трелите се извисиха и стъклата пак задрънчаха изкусително.
Селската паплач поднови гюбеците, усърдното пляскане с ръце и щракането с пръсти. Доволен, Манчо се запъти към кухнята, за да домъкне големите тави и да нареже едното прасенце в тях, докато другото още цвъртеше на огромния шиш над камината. Кочо плясна любвеобвилно обичната си Буба, тя се изкикоти и долепи гърди тъкмо досами носа му, а той пафна едно кълбо дим в деколтето й.
Купонът навлизаше в същинската си фаза. А ракията все така се лееше.
От теологична гледна точка, невежеството намира своя еквивалент в неоспоримата и неопровержима истинност в съществуването на Господ. Тъй като невежеството всъщност е било първоначалното състояние на човешкия разум, а разумът естествено е бил създаден от Бог по Негов образ и подобие, следва да заключим, че Бог е по-невежа от всички хора, съществували някога, взети заедно. Постигането на Дзен състояние на абсолютно изпразнено съзнание като единствено средство за общуване с Бог (чрез медитация) се е превърнало във висша цел за ред източни религии. Западните, от своя страна, са възприели леко различен подход - те гледат да заличат всякакви следи от Познание, като начин за постигане на Невежество.
Още в първата глава на Библията е описано как Адам и Ева живеели в първоначалното човешко състояние, където направо се въргаляли в море от невежество и следователно били божествено щастливи. Не познавали нито срам, нито грях, нищо. Едва когато стигнали до дървото на Познанието, това блажено състояние било безвъзвратно увредено, след като опитали от забранения плод на Знанието. За което и били надлежно напъдени от Рая.
Някои учени считат, че копнежът да се завърнем обратно в Рая и да поправим тази злина, причинена от Знанието, днес е истинската причина за систематичния ни стремеж да елиминираме всякакъв интелект и знание от света. Същите тези учени смятат, че Раят не е бил нищо повече от една илюзия, което води и следващото, онтологично последствие от Невежеството.
Според гръцкия философ мислител Боб, Невежеството е сила, която формира и преобразува света. Докато Адам и Ева били в състояние на перфектно невежество, техният свят бил един рай. Страданието и болката били невъзможни, тъй като те не били способни да ги разпознават; но и щастието било невъзможно. Всеобщото състояние на вкочаненост, което се свързва с невежеството, било най-близкото нещо до някаква емоция, която чувствали. Змията върху ябълковото дърво няма начин да е разговаряла с Ева, понеже пълното невежество на първородните би направило комуникацията им с когото и да било напълно невъзможна. Един възможен Рай за тях би изглеждал като цяла гора, пълна с ябълкови дървета, защото дори и най-малкият намек за любопитство автоматически би имал за резултат изхвърлянето им от Рая в края на краищата. А любопитството, както и всичко останало, било заложено у човека от неговия Създател, нали така?
Едва след като си отворили очите и прогледнали, двамата първи човеци осъзнали, че техният Рай е една илюзия. Чак когато получили Познанието, разбрали, че ябълковите дървета в гората са просто едни плоски картонени декори в една пуста земя, а декораторът дори не си е направил труда да ги изрисува и от обратната страна.
Следователно, Невежеството е идеалният начин да превърнеш всяка пустиня в рай, всеки нескопосан план - в гениален замисъл, всяко захарно хапченце - в най-великото лекарство срещу рака и СПИН-а, всяка глупава и скучновата драсканица - в световен бестселър.
И така, всички ние имаме вродената склонност към Невежество. Включително и на политическо ниво. Особено на политическо ниво! Най-добрият управник е не този, който управлява с мъдрост и сила, а този, който може да накара всички останали да не забелязват (или да се правят, че не забелязват) очевидните му кусури.
Ето няколко стъпки как се става велик управник:
1. Елиминирай всички умници, които биха могли да се досетят какъв си самозванец. ЕЛИМИНИРАЙ!!!
2. Предложи безплатно или поне евтинко забавление за поданиците си. Ако нещата все още не отиват на добре, прати им стриптийзьорките и кючекчийките да се кълчотят по масите! Накрая пусни и леките жени да им вземат акъла (и кинтите)!
3. Контролирай медиите и по възможност ги замени с орда от 5000 драскащи маймуни. Ако някои от маймуните по някое време покажат признаци на еволюция, застреляй ги и ги замени с нискоинтелигентни автоматични роботи с ръце (за да продължават да пишат хвалебствени материали за теб).
4. Постарай се да замениш неоновите надписи в училищата и дискотеките с генератори на микровълни, за да изпържиш мозъците на бъдещите си поданици.
5. Осигури тонове долнопробни наркотици и скапана, но евтина пиячка. А после, за да направиш всичко това още по-привлекателно, обяви го за нелегално. Това ще ги влуди. Направо ще драпат със зъби и нокти за хапчето и шишето.
6. Създай купища надценени дрънкулки, които ти струват по няколко стотинки да ги произведеш, но които изглеждат много скъпи и престижни (запомни тази думичка: "Лъскавкоооо!"). Надуй им цената, представи ги за много важни за благосъстоянието, залей пазара с тях и накарай поданиците си да изхарчат и последните левчета от и без това жалките си заплатки за тях.
Е, сега вече като прочете това, можеш да се считаш за заплаха за националната сигурност от първи ранг. А споменах ли, че бяхме сложили отрова във водата, с която се къпа по-рано днес? Какво, още не си се къпал? Да, ама от друга страна антраксът, с който намазахме стола ти, вече пълзи нагоре по ануса ти. Ако предположим, че си в седнало положение, докато четеш това. Абе, за да сме сигурни, че все пак ще умреш, накрая решихме, та пратихме една нинджа да те докопа. Няма да е зле да залягаш на пода през произволни интервали. В момента си взет на мушка от нашите снайперисти.
---
Вечери като тази бяха запазената марка на с. Чучурково. Животът в селото може и да се влачеше с обичайната си скорост на окуцял охлюв през деня, но дойдеше ли вечерта, особено през почивните дни, или както му викаха в града - през "уикенда", селото се преобразяваше. Настроението чувствително се покачваше и Чучурково заживяваше с един по-различен ритъм.
И кръчмата на Манчо бе средоточието на всичко това. Хората често се майтапеха, че кметът може и да управлява по светло, но кръчмарят е този, в който е хлябът и ножът, щом слънцето се скрие. В буквалния смисъл.
Кръчмата бе препълнена догоре с народ. Беше си голяма кръчма, но и селото бе от големките. Трябваше да си сред първите гости, за да се уредиш с удобно местенце сред по-челните маси покрай камината. Ако днешното църковно шествие ти се е сторило като гъмжило, при вида на тоя тъпканак тук щеше да се позачудиш кой държи първенството в умовете и сърцата на чучурковчани - попът, или кръчмарят. И от пръв поглед резултатът май беше нула на един.
Манчо ловко въртеше двете чевермета - ту едното, ту другото, а понякога и двете наведнъж. Кожичката цвъртеше неустоимо по прасенцата, а опашчиците им се бяха завинтили още повече. Бяха някак блажено усмихнати в застинала, доволна предсмъртна гримаса. И всеки момент щяха да бъдат принесени в жертва на бога на лакомията и виното.
Станка и Бубито бяха сред малцината жени, които имаха привилегията да бъдат допуснати до челните редици на купона, благодарение на престижното положение на своите гаджета Нейко и Кочо. Да си местният полицай или местният търговец на плът "и разни други работи" си има своите предимства. Уважаваният бизнесмен Кочо седеше на най-първата маса, току досами тезгяха на самия кръчмар Манчо, подръпваше гъзарски от пурата си и небрежно пошляпваше по дупето Бубито, която доволно се бе настанила върху коляното му, преметнала краче връз краче. Беше имала достатъчно време да си смени онази неудобна рокля с любимата къса пола с искрящите пайети, а беличките й бедра лъщяха на приглушената светлина пред камината.
Всеки гледаше да се придърпа по-близо до голямата маса с огромните плата с луканките и кашкавала.
Станка бе твърде тежичка, за да седи на нечии колене, а и нейничкият Нейко бе прекалено зает да щрака с пръсти и да върти гюбеци заедно с ритъма.
По двуметровия плазмен екран прибягваха кръшни женски тела, тресяха се телеса, а мощните тонколони на кръчмаря разпръскваха благодат. Чалгата дънеше в остро кресчендо и огласяше целия квартал, като караше прозорците да дрънчат и привличаше нови гости. По всичко личеше, че пак ще има иху-аху до зори.
Из замъгления от алкохолни изпарения и цигарен дим въздух под таванските греди прехвърчаха весели закачки, звън на вилици и чаши и някое спорадично оригване. Градусът се покачваше с всяка минута, както си му е редът, а ракията се лееше ведно с виното. Телевизорът все така си дънеше чалгийка. И всичко бе наред.
В този момент входната врата се отвори широко и оттам нахълта наш Тонко - както винаги последен. Беше му коствало час и половина пред огледалото да се среше, да си измие зъбите, да се напарфюмира и да се издокара с най-новата си шарена фланела. Приветстваха го със закачки и подвиквания:
- Айде беее, нашто момчеее! Де съ губиш вааа!
- Пак е забърсал нещо тоя! Виж го как се подсмива, айдука му!
- Бухахаха!
Тонко не изчака да свършат майтапите и веднага викна на кръчмаря:
- Манчоооу! Къде спиш, Манчо! Пускай Канал 1 на новините!
- Що бе? - учуди се кръчмарят.
- Дават за наш'то село!
- Айде бе!!! - всеобщо учудване сред публиката.
С ловко движение, Манчо преметна през длан дистанционното като каубойски патлак и цъкна на Канал 1.
Наистина, по новините показваха кадри от с. Чучурково. Днешното посрещане на частицата от светия Кръст не бе убягнала на журналята. Беше си централна новина даже. На екрана вървяха познати образи - ето го площадът с фонтана, изрисуваната каруца-каляска с реликвария, голямото множество поклонници, които се суетят наоколо. И Владиката, който размяташе кандилото с тамяна и си мънкаше нещо под носа.
- Ето ме! Вижте, вижте, ние сме това! - провикна се Манчо и се засмя гръмко.
- Да бе! Ето го и Гайдаров...
- И мене ме ей там!
- Ъхъ! Хаха! Известни сме вече, братеее!
Смях в кръчмата и още звън на чаши. Говорителят разказваше нещо за Исуса Христа, а в това време наздравиците вървяха с пълна сила. Тонко пък се бе усамотил за момент в единия ъгъл и говореше с някого по джиесема си, като се опитваше да надвика гюрултията:
- Мамо, мамо, гледаш ли?... Да... по Канал 1! Гледай, гледай, дават ме по телевизора!
След минутка новините привършиха и започнаха реклами, така че множеството почти забрави за телевизора и поднови наздравиците. Идваше ред на най-тежките мезета. Прасенцата бяха готови вече, а препечената им кожичка разпръскваше упойващ аромат из кръчмата. Салатите се редяха една след друга, а Манчо вече отваряше второ буренце с червено винце. Когато сложи своя специалитет на масата - огромно блюдо с пръжки и готвен лук, всички се заоблизваха лукаво.
- Тост! Искаме тост! - извика някой.
- Да! Домакина да вдигне тост! - съгласиха се с него. Ръкопляскания.
Избутаха Манчо най-отпред под бурните овации. Той избърса мазни ръце в престилката си и се прокашля. После вдигна огромната си халба, сега пълна с гроздова ракия, и обяви:
- Пиеме за здравето на целото село Чучурково, на неговите трудови хора и за щастието на неговите женички! Хъ хъ хъ!
Викове "браво!" и "сега на екс!" и нови ръкопляскания.
Кочо подръпна от пурата, пак шляпна Бубито по бедрото и кимна към плазмата:
- Манчоу, сменяй вече канала пак на фолка... Тука почна някаква тъпа викторина с въпроси.
- Да Манчо, сменяй тоз канал! Пускай музика за душата, батка! - викове от множеството и нов звън на чаши.
Нейко обаче се обади да възрази:
- Чакай бе, що бе? Виж к'ъв въпрос дават само. Коя подред планета е Земята. Хаха! Ама че въпрос.
- Кочоу, коя подред е Земята, бее? - попита Бубито.
- Хъм... - замисли се за момент Кочо. - Абе кво ми пука? Туй са глупости, не ти требе да знайш.
- Амчи да! - рече някой от множеството. - Глупости!
- Давай чалгата, Манчооо!
Отново смях и оригвания. Манчо се засили към дистанционното.
Нейко обаче бе решил да упорства.
- Що бе, лошо нема да знайм таквиз неща, нъл? Да знаем за света, нъл така...
- Абре, ни мъ занимавай с глупости, давай чалгията! - изсумтя Кочо и се оригна с досада.
- Кви неща да знаем бре? - пита някой.
Нейко се почеса по темето.
- Ми... Кво става по света! За да не ни изненада, нъл?
- Е, лошо нема, по принцип... - донякъде се съгласи кръчмарят Манчо, но май вече губеше търпение и изглежда беше склонен да превключи канала без повече разправии.
- Така е. - съзря възможност Нейко. - Требе да знаем такиви неща. Знанйето е полезно и практично. Със знанйе се вадят кинти!
- Ааа, виж. Кинти става! - Станка също се намеси, щом чу за кинти. - Умно казваш, Нейко!
Нейко се изпъчи гордо, като видя, че даже неговата Станка го подкрепя.
Кочо обаче не се предаваше. Не обичаше да не е прав.
- Да бе, глупости! Ай, дай ми пример!
- Еми... - замисли се Нейко. - За климата да речем.
- Кво за климата.
- Амчи... Ко не знаем къв ше е климата, не мойм да знайм дъл е хубу да одиме за риба утре или не.
Всеобщо одобрение и откъслечни аплодисменти.
- Е, лошо нема да знаем га да съ оди за риба, ъхъ... - мъдро заключи Манчо като един същий арбитър. Щеше му се да минават вече към чалгата и да се мирясва с цялото това "знание".
- Друг пример некъв? - упорстваше Кочо и все така пренебрежително подръпваше от пурата си.
- Ами, за другите държави да знайм. Кво става по тех, че кът тръгнеме на гурбет... или по търговийка, и да знаеме ко ни чека тама. - този път доводът бе повече от железен.
- Браво! - съгласи се и Бубито, но бързо си млъкна, щом Кочо я шляпна по едната бузка на дупето.
- Да... - набираше ентусиазъм Нейко. - И финансиите!
- Кво за тех.
- Амчи, да я знайм математиката, чи да може да сметаме сметките, да не ни метне некой тарикат.
С това вече Нейко спечели сърцата на развеселената тълпа.
- Глупости са туй бе, Нейко. - въпреки всичко отсъди Кочо. - Не ни требе да знайм ко става по светъ. Стигат ми проблемите у наш'та околия, не ли тъй? Ей го на, кмета щел да вика повече катаджии на шосето от другия месец. Ко ши кайш на туй, а?
- Ами...
- Ами кво! Чужди катаджии от града! Тия са умрели от глад, каам ти! Ш'ти изедът хлеба.
- Е... - Нейко не знаеше какво да отвърне.
- Много ми дреме на мене кво става по други страни, дет нивгаж нема да стъпя!
Одобрителни кимания и подвиквания от вече порядъчно наквасените зрители. Настроенията се меняха наистина бързичко както ракиите с мастиките.
Чуха се и викове:
- Абе я млъквайте вече! Стига ен...ентелектоални философии!
- Да! Давай вече чалгатааа!
Всички се закикотиха и забучаха в хор. Манчо се поогледа наляво, после надясно, претегли накъде вееха преобладаващите ветрове на народните настроения, па прецени, че достатъчно глупости са се наговорили за знанието и тем подобни щуротии. Взе дистанционното, отново го превъртя в длан като каубойски патлак и превключи на фолк канала.
Демокрация в действие.
Многоуважаваната звезда Дон Хасан тъкмо започваше поредния дует с някаква цицореста кака с перхидролена руса коса и множество лъщящи мъниста по дълбокото деколте. Очите се ококориха, гърлата се отвориха, търбусите настояваха за своето си. Фолк трелите се извисиха и стъклата пак задрънчаха изкусително.
Селската паплач поднови гюбеците, усърдното пляскане с ръце и щракането с пръсти. Доволен, Манчо се запъти към кухнята, за да домъкне големите тави и да нареже едното прасенце в тях, докато другото още цвъртеше на огромния шиш над камината. Кочо плясна любвеобвилно обичната си Буба, тя се изкикоти и долепи гърди тъкмо досами носа му, а той пафна едно кълбо дим в деколтето й.
Купонът навлизаше в същинската си фаза. А ракията все така се лееше.
