![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlБлаготворителността е една красива идея, завещана ни от ранния Марксизъм-комунизъм. Тя се основава на убеждението, че всички хора по света заслужават равен достъп до чиста вода, добро образование и питейна храна. За голямо раздразнение на световните лидери, идеята е спечелила голям брой привърженици сред населението в повечето развити западни държави. Благотворителността, или наречена още в миналото "подаяния", включва и убеждението, че ние, по-богатите и по-умни хора, имаме неизпълнен дълг към онези, които са имали лошия късмет да се пръкнат в изостанали и скапани кътчета на света - ние знаем кое е по-добро за тях и сме длъжни да им го дадем и да ги убедим, че то е полезно за тях. Като например западния тип либерална демокрация. Имаме голямата амбиция да им я дарим безплатно, с лихвите. Благотворителността се практикува особено усърдно от почитателите на едно или повече божества, а самият О'Джийзъс е бил отявлен хипар комунист (т.е., много як пич).
Философията на благотворителността изхожда от идеята, че всички хора са създадени съвсем равни. Тя приема, че ситуация, при която всяко човешко същество на планетата Земя ще има достъп до всички основни блага, е едновременно напълно постижима и желателна. Подобно на защитниците на околната среда, благотворителните хора могат да бъдат разбрани, само ако: а) бъдат поставени под карантина под стъклен похлупак, далече от жестоката реалност на живота; б) ако мозъкът им бъде постоянно промиван от мас-медиите в нашето модерно капиталистическо общество; или в) ако са със средна и под средната интелигентност (ако са малко над нея, има си начини тя да бъде сведена до средната, пак посредством медиите - препоръчва се ежедневно гледане на реалити- и ток-шоута с много, много благотворителни есемеси).
Следователно, би било логично да приемем, че повечето хора биха подкрепили концепцията за благотворителност. Обаче, макар и (за жалост) средното човешко същество да е със средна интелигентност, по-голямата част от човечеството страда от едно масово заболяване в областта на Центъра на Пукането. С други думи, на повечето от тях просто не им пука. По тази причина благотворителността всъщност се практикува само от малък брой хора.
Ето мисията на благотворителността в няколко точки:
- Да осигури на цялото население на света всички необходими условия за воденето на сносен живот, като преразпредели благата на останалите богати (т.е. комунизъм).
- Да промие съзнанието на населението (и особено на членовете на благотворителните организации) така, че то да вярва, че горните цели са напълно постижими в реалния свят.
- Да предотврати изучаването на икономика от масовия гражданин, както и на история и други предмети, които биха могли да попречат на по-горната задача.
- Да се похарчат повечето дарени от наивните хора средства, предимно за изготвяне на глупави реклами и организиране на благотворителни прояви (балове и карнавали), пак с цел да се промият още мозъци. Колкото повече памфлети, брошури и масови презентации - толкова повече промити мозъци и спечелени души за Каузата.
- Да се споделят част от харчовете за реклама и събиране на фондове с други подобни благотворителни организации, чрез размяна на и-мейл листите с имената на вече вербуваните наивници.
- Да бъдат употребени онези малцина сред хората, които имат достатъчно развита съвест, че да разберат концепцията за "вина" (приблизително 0.002% от населението), с цел подкрепа за първата цел.
- След като веднъж вече всички хора по света са постигнали задоволително жизнено равнище, да се накажат онези, които преди са били твърде богати. Наказанието е осакатена икономика и рецесия (по всяка вероятност това вече ще се е случило даже преди постигането на крайната цел).
- Никой да не бъде способен да прозре иронията във всичко това.
Благотворителността се практикува най-вече от религиозни хора, тъй като религията (с някои очебийни изключения - например Сциентологията) е била плод на Неинтелигентен Дизайн с цел да се наплашат достатъчен брой хора, за да се подчиняват на прищевките на безспирна върволица от егоцентрични диктатори - включително и сами да си наложат доброволна нищета и мизерия и да приемат това за даденост, спусната Свише. Същевременно, не е наложително на заразените с религия всъщност да им пука особено, понеже апатията си е ключов елемент от човешката Природа. В резултат, благотворителността си остава основен принцип на много религии, без задължително да води до окончателно разрешение на проблемите, с които уж е призвана да се бори.
Благотворителните организации са структурирани на принципа на самодостатъчната диктатура без установен лидер: малка групичка висшестоящи членове са наясно с истинските цели на цялата група; останалите нищо не разбират, но вече са подведени да действат по "милосърден" начин и измъкване няма. Ако на някой му скимне да клинчи, го връщат в правия път с мантрата "Помисли за дечицата!" Членовете на повечето такива организации също участват в един ритуал, известен като "десетминутна любов" - образи на хора, измъчени от болести и беднотия, се прожектират в специално предназначени театри пред огромна публика и всякаква следа от свързана и логическа мисъл бива заменена с непреодолимо желание да дадеш всичките си пари за подаяния. По времето на този ритуал, подсъзнателни послания от сорта на "това не е справедливо!" невидимо се впръскват измежду покъртителните образи.
Поради несъразмерното влияние, което упражняват благотворителните организации, а и поради изгодната възможност да се отбележат малко червени точки пред избирателите, повечето правителства се съгласяват да подхвърлят някоя и друга жълта стотинка на така наречения Трети Свят (обикновено възлизаща на около една стотна от военния им бюджет). Но от друга страна самоналожената некомпетентност по икономическите въпроси прави тези благотворители напълно неспособни да прозрат факта, че парите, дарени на бедните страни, винаги потъват в дълбоките джобове на корумпирани диктатори. А те после ги харчат за златни патлаци, трийсет-метрови яхти, дворци с щъкащи фламинго из градината и торби с най-висококачествен хероин. И огромен брой гигантски билборди, превъзнасящи съответния велик Вожд. И че в редките случаи, когато някаква малка част от парите все пак достигне до хората, крайният резултат е повече от невзрачен - като например осигуряването на доставки от предизвикваща газове лимонада, които ще стигнат на някое село за три дни. Или набавянето на нов лазерен принтер и машина за минерална вода плюс абонамент за еротични списания за някой незнаен чиновник. Не в Уагадугу, а в Баден-Вюртемберг.
---
Слънцето вече се ориентираше към сън. А през февруари, скрие ли се слънцето, доста бързо захладнява.
Религиозният плам на обществеността на с. Чучурково също бе започнал да охладнява с цикличния залез на божествената топка огън. А и беше време за зимните неделни чевермета в кръчмата. Манчо се похвали, че е набучил тъкмо три прасета да се въртят. Имаха и лимончета в устата. Нали случаят бе повече от специален.
Все пак хората все още не бързаха да се разотидат от площада. Централният фонтан вече не бе като всепоглъщаща черна дупка, а изписаната каруца-каляска с реликвария все още тупуркаше по калдъръма към църквата. Неколцина от най-ревностните последователи на волята Божия я последваха в последния й курс из това иначе забравено от Бога село, което днес се бе превърнало в средоточие на Вярата, Надеждата и Любовта.
Но и на някои далеч по-човешки страсти...
Станка и Бубито бързаха да се изтеглят по тротоара с бутиците. Искаха да заемат по-челните места в кръчмата на Манчо - тези около камината. Там бе по-топло, а и по-добре се чуваше какво се говори около масите. Затова двете забързаха крачка, като пътьом не пропускаха да хвърлят някой и друг поглед към стоката зад заключените витрини. Утре бе понеделник, лошо няма да си наясно какво ще се пазарува рано сутринта...
- Станче, видя ли само Пейчо как целуна иконата? - поде Бубито с чуруликащото си гласче.
Станка изсумтя пренебрежително.
- Хъ! Видях го. Как да не го видях. Направо ги олигави тези икони.
Бубито се закиска.
- Станче, ама той нали не вярваше в тези неща? - продължаваше да ръчка Бубито.
- Той - не. Ама има ли това значение? - отвърна Станка и примижа към минаващите наблизо Евлогия и Лалка. - Това какво си мисли той и какво ще направи са две различни неща. И ние днес дойдохме тука, нъл тъй?
- Е, да... - понечи Бубито.
- Да, ама тоя Пейчо и оназ змия Лалка сссса лицемери. - изсъска Станка. - Едвам се престрашиха да направят каквото другите правят! Ама нема начин, шъ съ подчинят, къде шъ бегат!
Станка се изкиска с леко съскане. Бубито на свой ред я подкрепи с кикот.
- Да, Станче. Права си. Какво ли не правят някои за пред хората... - съгласи се тя. - А ние не сме такива, нали Станче?
- Хм, да. Не сме, я! - отсъди Станка и даде да се разбере, че разговорът е приключил.
Не сме като тях!, мислеше си Станка. Поне аз не съм. Буба може и да вярва, че флиртът не е точно изневяра и други такива щуротии. Може и да не знае от коя страна да се кръсти. Може да ходи с минижупи. Може много други неща да е. Но поне си знае мястото. Тя е едно блонди, което се нуждае от мъдро напътствие и ето - аз съм винаги насреща. Не като оная дървена философка Лалка, дето се мисли за голямата работа! Или като оная интригантка Евлогия. Как само й влезе под кожата! А уж не се обичаха... Трябва да се направи нещо по въпроса...
Станка се извърна и пак хвърли поглед към Лалка и Евито, които се отдалечаваха по другия тротоар. Улицата между тях сега й изглеждаше като бездънна пукнатина през недрата на Земята, а от дъното й сякаш се подаваха първите плахи езичета на пламъците.
В този миг мислите й прекъсна един ведър гласец. Обърна се и разпозна Тонко. Лицето му пламтеше от честия младежки ентусиазъм, с който толкова бяха свикнали чучурковчани.
- Здрасти, какичките! - приветства ги Тонко и, преди да е изчакал да отвърнат каквото и да е, започна своята тирада: - Да ви навия да дарите за фонда на бездомните сираци, а? Да помислим и за нуждаещите се в този светъл ден! Ще дарите ли нещо? А? Ще дарите ли? А? А?
Станка го изгледа косо, а Бубито понечи да каже нещо. Но твърде късно, защото Тонко вече си бе поел дъх за следващата порция:
- Ето ви тези листовки - безплатно! Помислете си! Отзад има банкова сметка. Ако искате да дарите чрез банков превод. Има и и-мейл и уеб-сайт, ако имате интернет и искате да научите повече подробности за мрежата от приюти, които...
- Ние нямаме интернет! - успя да се вмъкне между словоизлиянията му Бубито.
- Шшъът! Говори за себе си! - сряза я Станка и се обърна към натрапника: - Тонко, много оценяваме твоята загриженост, но ще се въздържим този път. Вече дарихме достатъчно от времето си на попа. Времето е пари, хъ-хъ. Можеш да считаш дълга ни за изпълнен. Плюс това още миналия месец пуснах есемес за едно благотворително предаване по телевизията.
- Ама... Станче... - недоумяваше Тонко с искрен потрес на лицето си: - Защо да не се включите в това благородно начинание? Помислете за дечицата! За бездомните дечица в Судан! Помислете де...
- Судан!? - прекъсна го Станка и се вторачи по-отблизо в брошурите. - Та ние нямаме ли си бедни деца тука, ами ни занимаваш със Судан!
- Станче бе, къде е Судан? - зачуди се Бубито.
- Не знам. И на кой му пука? - отвърна Станка. - Имаме си собствени проблеми тука.
- Ама... - Бубито не бе съвсем сигурна. - Онези дечица сигурно направо умират от глад там, нали?
- Така е. - усети пукнатина в отбраната им Тонко. - Трябва да сме милосърдни, особено в такива светли дни като днешния!
Станка се огледа към слънцето. То вече клонеше към залез. Но да - още си беше светло.
Бубито се почеса по русата главица.
- Е, какво пък, Станче? Какво толкова ще ни струва...
За щастие, този път Станка бе по-снизходително предразположена. А може и да съобрази, че по-лесно ще се отърве от тая напаст и все пак ще успее да се добере до по-челните маси в кръчмата навреме, ако угоди на благотворителния Тонко.
- Хубаво. Давай брошурата насам! - накрая се съгласи.
- Браво! Чудесно, прекрасно! - ентусиазирано се развика доволният Тонко. - Радвам се, че ви е грижа за дечицата!
- Да, ъ... Да. - потвърди Станка.
- Поне днес, да. - съгласи се и Бубито. - В този светъл ден, нали?
- Да. Абсолютно. - припряно каза Станка и издърпа две брошури от ръцете на Тонко.
- Бог да ви благослови и двете! Да озарява със светлина всяко ваше начинание! - редеше безспир гордият Тонко, докато бавно се отдалечаваше към следващите си набелязани жертви. Току-що бе раздал първите си две брошури за деня и се чувстваше окрилен.
Двете го проследиха с поглед. А после Бубито заяви:
- Какво добро момче е тоя Тонко! Нали, Станче?
- Ъм, да... Предполагам...
- Прав е той, трябва да сме милосърдни. Особено в такива дни. - продължаваше Бубито.
- Хубаво де! - изграчи Станка. - Нали се съгласих вече? Да ни се маха от главата.
- Трябва да сме добри, Станче...
- Добри сме, бе! Не виждаш ли колко сме добри? Ето, поне тоя път сме неземно добри. Няма лошо веднъж в годината поне да сме божествено добри, нали? Хъ хъ хъ.
- Е, не само веднъж. И на Коледа, разбира се. - добави Бубито.
- А, да. И на Коледа също. Разбира се, разбира се. Хъ хъ. Но само тези два пъти, ясно?
- Ъхъ.
- Значи, разбрахме се. - отсъди Станка.
- Да, разбира се. - както винаги се съгласи Бубито. Станка ги разбираше тия работи, няма начин. - Освен това, виж ги онези двете кукумявки какво правят! - кимна тя по посока на вече доста отдалечилите се Лалка и Евлогия.
На отсрещния тротоар, Тонко разпалено обясняваше нещо на техните противнички. На Лалка и Евлогия не им бе убегнала случката с брошурите и сега и те си взимаха по една, а Тонко видимо бе на седмото небе от епохалното си постижение.
- Как пък ли няма да оссстанат по-назад от нас, а? - процеди през зъби Станка, плю през рамо и обърна гръб на улицата, преди да забърза крачка по посока на кръчмата. Бубито я последва с прибежки.
А до централния фонтан, небрежно облегнат на своята служебна S-класа, Владиката наблюдаваше цялата ситуация и подсмръкна доволно. После потупа шофьора си по килимявката, онзи хвърли цигарата си на паважа, стъпка я и влезе в лимузината. Вратите на мерцедеса се захлопнаха. Двата черни джипа от кортежа на Владиката припалиха двигателите и целият керван Божи се понесе към града, далеч от това забравено село. Владиката набра някого по джиесема си и проговори:
- Мисията - изпълнена! Нямаме повече работа тук.
После бръкна дълбоко в расото си и извади малко плоско шише с отлежало шотландско уиски.
Философията на благотворителността изхожда от идеята, че всички хора са създадени съвсем равни. Тя приема, че ситуация, при която всяко човешко същество на планетата Земя ще има достъп до всички основни блага, е едновременно напълно постижима и желателна. Подобно на защитниците на околната среда, благотворителните хора могат да бъдат разбрани, само ако: а) бъдат поставени под карантина под стъклен похлупак, далече от жестоката реалност на живота; б) ако мозъкът им бъде постоянно промиван от мас-медиите в нашето модерно капиталистическо общество; или в) ако са със средна и под средната интелигентност (ако са малко над нея, има си начини тя да бъде сведена до средната, пак посредством медиите - препоръчва се ежедневно гледане на реалити- и ток-шоута с много, много благотворителни есемеси).
Следователно, би било логично да приемем, че повечето хора биха подкрепили концепцията за благотворителност. Обаче, макар и (за жалост) средното човешко същество да е със средна интелигентност, по-голямата част от човечеството страда от едно масово заболяване в областта на Центъра на Пукането. С други думи, на повечето от тях просто не им пука. По тази причина благотворителността всъщност се практикува само от малък брой хора.
Ето мисията на благотворителността в няколко точки:
- Да осигури на цялото население на света всички необходими условия за воденето на сносен живот, като преразпредели благата на останалите богати (т.е. комунизъм).
- Да промие съзнанието на населението (и особено на членовете на благотворителните организации) така, че то да вярва, че горните цели са напълно постижими в реалния свят.
- Да предотврати изучаването на икономика от масовия гражданин, както и на история и други предмети, които биха могли да попречат на по-горната задача.
- Да се похарчат повечето дарени от наивните хора средства, предимно за изготвяне на глупави реклами и организиране на благотворителни прояви (балове и карнавали), пак с цел да се промият още мозъци. Колкото повече памфлети, брошури и масови презентации - толкова повече промити мозъци и спечелени души за Каузата.
- Да се споделят част от харчовете за реклама и събиране на фондове с други подобни благотворителни организации, чрез размяна на и-мейл листите с имената на вече вербуваните наивници.
- Да бъдат употребени онези малцина сред хората, които имат достатъчно развита съвест, че да разберат концепцията за "вина" (приблизително 0.002% от населението), с цел подкрепа за първата цел.
- След като веднъж вече всички хора по света са постигнали задоволително жизнено равнище, да се накажат онези, които преди са били твърде богати. Наказанието е осакатена икономика и рецесия (по всяка вероятност това вече ще се е случило даже преди постигането на крайната цел).
- Никой да не бъде способен да прозре иронията във всичко това.
Благотворителността се практикува най-вече от религиозни хора, тъй като религията (с някои очебийни изключения - например Сциентологията) е била плод на Неинтелигентен Дизайн с цел да се наплашат достатъчен брой хора, за да се подчиняват на прищевките на безспирна върволица от егоцентрични диктатори - включително и сами да си наложат доброволна нищета и мизерия и да приемат това за даденост, спусната Свише. Същевременно, не е наложително на заразените с религия всъщност да им пука особено, понеже апатията си е ключов елемент от човешката Природа. В резултат, благотворителността си остава основен принцип на много религии, без задължително да води до окончателно разрешение на проблемите, с които уж е призвана да се бори.
Благотворителните организации са структурирани на принципа на самодостатъчната диктатура без установен лидер: малка групичка висшестоящи членове са наясно с истинските цели на цялата група; останалите нищо не разбират, но вече са подведени да действат по "милосърден" начин и измъкване няма. Ако на някой му скимне да клинчи, го връщат в правия път с мантрата "Помисли за дечицата!" Членовете на повечето такива организации също участват в един ритуал, известен като "десетминутна любов" - образи на хора, измъчени от болести и беднотия, се прожектират в специално предназначени театри пред огромна публика и всякаква следа от свързана и логическа мисъл бива заменена с непреодолимо желание да дадеш всичките си пари за подаяния. По времето на този ритуал, подсъзнателни послания от сорта на "това не е справедливо!" невидимо се впръскват измежду покъртителните образи.
Поради несъразмерното влияние, което упражняват благотворителните организации, а и поради изгодната възможност да се отбележат малко червени точки пред избирателите, повечето правителства се съгласяват да подхвърлят някоя и друга жълта стотинка на така наречения Трети Свят (обикновено възлизаща на около една стотна от военния им бюджет). Но от друга страна самоналожената некомпетентност по икономическите въпроси прави тези благотворители напълно неспособни да прозрат факта, че парите, дарени на бедните страни, винаги потъват в дълбоките джобове на корумпирани диктатори. А те после ги харчат за златни патлаци, трийсет-метрови яхти, дворци с щъкащи фламинго из градината и торби с най-висококачествен хероин. И огромен брой гигантски билборди, превъзнасящи съответния велик Вожд. И че в редките случаи, когато някаква малка част от парите все пак достигне до хората, крайният резултат е повече от невзрачен - като например осигуряването на доставки от предизвикваща газове лимонада, които ще стигнат на някое село за три дни. Или набавянето на нов лазерен принтер и машина за минерална вода плюс абонамент за еротични списания за някой незнаен чиновник. Не в Уагадугу, а в Баден-Вюртемберг.
---
Слънцето вече се ориентираше към сън. А през февруари, скрие ли се слънцето, доста бързо захладнява.
Религиозният плам на обществеността на с. Чучурково също бе започнал да охладнява с цикличния залез на божествената топка огън. А и беше време за зимните неделни чевермета в кръчмата. Манчо се похвали, че е набучил тъкмо три прасета да се въртят. Имаха и лимончета в устата. Нали случаят бе повече от специален.
Все пак хората все още не бързаха да се разотидат от площада. Централният фонтан вече не бе като всепоглъщаща черна дупка, а изписаната каруца-каляска с реликвария все още тупуркаше по калдъръма към църквата. Неколцина от най-ревностните последователи на волята Божия я последваха в последния й курс из това иначе забравено от Бога село, което днес се бе превърнало в средоточие на Вярата, Надеждата и Любовта.
Но и на някои далеч по-човешки страсти...
Станка и Бубито бързаха да се изтеглят по тротоара с бутиците. Искаха да заемат по-челните места в кръчмата на Манчо - тези около камината. Там бе по-топло, а и по-добре се чуваше какво се говори около масите. Затова двете забързаха крачка, като пътьом не пропускаха да хвърлят някой и друг поглед към стоката зад заключените витрини. Утре бе понеделник, лошо няма да си наясно какво ще се пазарува рано сутринта...
- Станче, видя ли само Пейчо как целуна иконата? - поде Бубито с чуруликащото си гласче.
Станка изсумтя пренебрежително.
- Хъ! Видях го. Как да не го видях. Направо ги олигави тези икони.
Бубито се закиска.
- Станче, ама той нали не вярваше в тези неща? - продължаваше да ръчка Бубито.
- Той - не. Ама има ли това значение? - отвърна Станка и примижа към минаващите наблизо Евлогия и Лалка. - Това какво си мисли той и какво ще направи са две различни неща. И ние днес дойдохме тука, нъл тъй?
- Е, да... - понечи Бубито.
- Да, ама тоя Пейчо и оназ змия Лалка сссса лицемери. - изсъска Станка. - Едвам се престрашиха да направят каквото другите правят! Ама нема начин, шъ съ подчинят, къде шъ бегат!
Станка се изкиска с леко съскане. Бубито на свой ред я подкрепи с кикот.
- Да, Станче. Права си. Какво ли не правят някои за пред хората... - съгласи се тя. - А ние не сме такива, нали Станче?
- Хм, да. Не сме, я! - отсъди Станка и даде да се разбере, че разговорът е приключил.
Не сме като тях!, мислеше си Станка. Поне аз не съм. Буба може и да вярва, че флиртът не е точно изневяра и други такива щуротии. Може и да не знае от коя страна да се кръсти. Може да ходи с минижупи. Може много други неща да е. Но поне си знае мястото. Тя е едно блонди, което се нуждае от мъдро напътствие и ето - аз съм винаги насреща. Не като оная дървена философка Лалка, дето се мисли за голямата работа! Или като оная интригантка Евлогия. Как само й влезе под кожата! А уж не се обичаха... Трябва да се направи нещо по въпроса...
Станка се извърна и пак хвърли поглед към Лалка и Евито, които се отдалечаваха по другия тротоар. Улицата между тях сега й изглеждаше като бездънна пукнатина през недрата на Земята, а от дъното й сякаш се подаваха първите плахи езичета на пламъците.
В този миг мислите й прекъсна един ведър гласец. Обърна се и разпозна Тонко. Лицето му пламтеше от честия младежки ентусиазъм, с който толкова бяха свикнали чучурковчани.
- Здрасти, какичките! - приветства ги Тонко и, преди да е изчакал да отвърнат каквото и да е, започна своята тирада: - Да ви навия да дарите за фонда на бездомните сираци, а? Да помислим и за нуждаещите се в този светъл ден! Ще дарите ли нещо? А? Ще дарите ли? А? А?
Станка го изгледа косо, а Бубито понечи да каже нещо. Но твърде късно, защото Тонко вече си бе поел дъх за следващата порция:
- Ето ви тези листовки - безплатно! Помислете си! Отзад има банкова сметка. Ако искате да дарите чрез банков превод. Има и и-мейл и уеб-сайт, ако имате интернет и искате да научите повече подробности за мрежата от приюти, които...
- Ние нямаме интернет! - успя да се вмъкне между словоизлиянията му Бубито.
- Шшъът! Говори за себе си! - сряза я Станка и се обърна към натрапника: - Тонко, много оценяваме твоята загриженост, но ще се въздържим този път. Вече дарихме достатъчно от времето си на попа. Времето е пари, хъ-хъ. Можеш да считаш дълга ни за изпълнен. Плюс това още миналия месец пуснах есемес за едно благотворително предаване по телевизията.
- Ама... Станче... - недоумяваше Тонко с искрен потрес на лицето си: - Защо да не се включите в това благородно начинание? Помислете за дечицата! За бездомните дечица в Судан! Помислете де...
- Судан!? - прекъсна го Станка и се вторачи по-отблизо в брошурите. - Та ние нямаме ли си бедни деца тука, ами ни занимаваш със Судан!
- Станче бе, къде е Судан? - зачуди се Бубито.
- Не знам. И на кой му пука? - отвърна Станка. - Имаме си собствени проблеми тука.
- Ама... - Бубито не бе съвсем сигурна. - Онези дечица сигурно направо умират от глад там, нали?
- Така е. - усети пукнатина в отбраната им Тонко. - Трябва да сме милосърдни, особено в такива светли дни като днешния!
Станка се огледа към слънцето. То вече клонеше към залез. Но да - още си беше светло.
Бубито се почеса по русата главица.
- Е, какво пък, Станче? Какво толкова ще ни струва...
За щастие, този път Станка бе по-снизходително предразположена. А може и да съобрази, че по-лесно ще се отърве от тая напаст и все пак ще успее да се добере до по-челните маси в кръчмата навреме, ако угоди на благотворителния Тонко.
- Хубаво. Давай брошурата насам! - накрая се съгласи.
- Браво! Чудесно, прекрасно! - ентусиазирано се развика доволният Тонко. - Радвам се, че ви е грижа за дечицата!
- Да, ъ... Да. - потвърди Станка.
- Поне днес, да. - съгласи се и Бубито. - В този светъл ден, нали?
- Да. Абсолютно. - припряно каза Станка и издърпа две брошури от ръцете на Тонко.
- Бог да ви благослови и двете! Да озарява със светлина всяко ваше начинание! - редеше безспир гордият Тонко, докато бавно се отдалечаваше към следващите си набелязани жертви. Току-що бе раздал първите си две брошури за деня и се чувстваше окрилен.
Двете го проследиха с поглед. А после Бубито заяви:
- Какво добро момче е тоя Тонко! Нали, Станче?
- Ъм, да... Предполагам...
- Прав е той, трябва да сме милосърдни. Особено в такива дни. - продължаваше Бубито.
- Хубаво де! - изграчи Станка. - Нали се съгласих вече? Да ни се маха от главата.
- Трябва да сме добри, Станче...
- Добри сме, бе! Не виждаш ли колко сме добри? Ето, поне тоя път сме неземно добри. Няма лошо веднъж в годината поне да сме божествено добри, нали? Хъ хъ хъ.
- Е, не само веднъж. И на Коледа, разбира се. - добави Бубито.
- А, да. И на Коледа също. Разбира се, разбира се. Хъ хъ. Но само тези два пъти, ясно?
- Ъхъ.
- Значи, разбрахме се. - отсъди Станка.
- Да, разбира се. - както винаги се съгласи Бубито. Станка ги разбираше тия работи, няма начин. - Освен това, виж ги онези двете кукумявки какво правят! - кимна тя по посока на вече доста отдалечилите се Лалка и Евлогия.
На отсрещния тротоар, Тонко разпалено обясняваше нещо на техните противнички. На Лалка и Евлогия не им бе убегнала случката с брошурите и сега и те си взимаха по една, а Тонко видимо бе на седмото небе от епохалното си постижение.
- Как пък ли няма да оссстанат по-назад от нас, а? - процеди през зъби Станка, плю през рамо и обърна гръб на улицата, преди да забърза крачка по посока на кръчмата. Бубито я последва с прибежки.
А до централния фонтан, небрежно облегнат на своята служебна S-класа, Владиката наблюдаваше цялата ситуация и подсмръкна доволно. После потупа шофьора си по килимявката, онзи хвърли цигарата си на паважа, стъпка я и влезе в лимузината. Вратите на мерцедеса се захлопнаха. Двата черни джипа от кортежа на Владиката припалиха двигателите и целият керван Божи се понесе към града, далеч от това забравено село. Владиката набра някого по джиесема си и проговори:
- Мисията - изпълнена! Нямаме повече работа тук.
После бръкна дълбоко в расото си и извади малко плоско шише с отлежало шотландско уиски.
