![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlИмало едно време, там някъде из скътаните планински гънки на Родопите, красиво селце... За нещастие все повече приказки за този край на България започват по един и същи начин. Такава е и историята за старото село Дядовци, намиращо се по новия път, който води от Ардино към прочутия Дяволски мост.
Селото се намира на 5-6 километра от Ардино. Ориентир за посоката могат да ви бъдат табелите за Дяволския мост, който се намира в близост. След като излезете от гр. Ардино, пътят минава през село, обозначено като Дядовци. Това е новото село със същото име. Старото, автентично село се, намира малко преди да започне черният път към Дяволския мост, вляво от основното асфалтово шосе. Табела за него няма, но по разрушените къщи, които надзъртат над пътя, ще го познаете.
Тъкмо тук, при завоя с малката чешма, се намира отбивката за старото село. Черният път нагоре към билото едва се откроява сред храсталаците, почти заличен от времето.
Допреди 40-50 години това чудно красиво родопско селце е било изпълнено с живот и красота. Тук са живеели около 400 души. Имало е над 60 обитавани къщи, начално училище, кметство, месчид, детска градина, читалищен салон, в който се провеждали младежки забави и се прожектирали филми, хранителен магазин. Селото е било електрифицирано и водоснабдено. Тютюнопроизводството и животновъдството са били основният поминък на населението. Било е развито и овощарството. Районът се е славел с вкусните си череши, ябълки, круши, жълти сливи, дюли.
Местните хора били добри майстори - зидари, шивачи, бръснари, обущари. В селото е имало и изявени търговци на хранителни и промишлени стоки. В недалечното минало такива са били бай Алятдин и бай Юсеин, които имали магазини в центъра на Ардино. В Дядовци е роден поетът Наджи Ферхадов, който ни напусна неотдавна. Родно място е и на Азиз Сафетов (Гьонюл), първият дипломиран библиотекар на Ардино и дългогодишен директор на Библиотеката на университета „Улудаг" в Бурса. Красиви пейзажи от селото са увековечени в картините на известни художници от страната, които са участвали в националния пленер по живопис в Ардино през 1980 г.
Старото село Дядовци се състояло от разпръснати къщурки, накацали високо на хълмовете, откъдето пред човешкото око се откривала смайваща гледка към околността. В къщите му с основи от камък кипял живот, а от комините над покривите с каменни плочи наместо керемиди, се издигал пушек. Само няколко десетилетия по-късно Дядовци вече е напълно обезлюдено. Хората си отишли и оставили след себе си само празнотата и тъжните спомени за съществуването му.
Интересно е обстоятелството, че заради близостта си с прочутия Дяволски мост, с. Дядовци вероятно е най-посещаваното изоставено село в България. На път към моста в него се отбиват туристи, които се разхождат край разрушените къщи, правят няколко снимки и си заминават там, откъдето са дошли. Отвреме-навреме могат да се видят стада овце и крави, докарани от някой пастир от съседните села. С това посещаемостта на селото се изчерпва. Но макар и изчезнало, споменът за него все още съществува – табелата за начало на с. Дядовци е малко след края на Ардино и обозначава новото село със същото име. За съжаление, старото село Дядовци вече го няма.
Къщите в Дядовци, които са изградени от камък, имат своя специфична архитектура. Накацали по склоновете на Родопа планина, постройките се отличават една от друга със собствения си стил. Дядовци е известен и с производството на вар. Все още в близост до селото са запазени т. нар. „варници", в които местните хора са добивали вар от естествените мраморни кариери. Жителите на Дядовци с катъри са разнасяли и продавали вар, за да изкарат прехраната на семействата си. Много от административните сгради в Ардино и в Смолянско са построени с тази вар.
През 60-те години жителите на Дядовци започват да мигрират в Ардино, Айтос, Асеновград и други населени места във вътрешността на страната. Дълги години красивата природна среда мотивира местното население да се бори за своето оцеляване и да се отнася с любов и уважение към родния си край. През годините на тоталитарния режим много семейства от Дядовци започват да се изселват в Турция или да мигрират в различни градове на страната, за да търсят препитание. Първото голямо преселване от селото в южната ни съседка е през 1950-51 г. Значително следващо изселване става през периода 1968–1978 г.
След демократичните промени през 1989 г. хората, които са останали, масово следват съдбата на хиляди български граждани от турски произход и заминават отново в южната ни съседка Турция (Бурса, Истанбул, Измир). След тях остават само запустели, ограбени и полусрутени къщи.
70-годишният Байрам Исмаилов е един от жителите на Дядовци, които мигрират в град Ардино. „Селото беше пълно с хора. Ден и нощ навсякъде имаше живот. Всяка вечер се събирахме в центъра на селото, за да правим сладък мухабет с турско кафе", спомня си той.
Днес в Дядовци е тихо и пусто. Големите двуетажни къщи са порутени, треви и храсти си проправят път между вратите и прозорците им, а над каменните плочи на покривите им упорито стърчат комините, сякаш непреклонни и нежелаещи да станат част от разрухата.
Бяхме чули, че въпреки дивотата си село Дядовци има един жител. Той живеел съвсем сам в селото вече двадесет години и въпреки пустошта и мъртвилото край себе си отказвал да напусне родното си място. Оказа се обаче, че вече и той не е между живите и неговата смърт слага край на селото – както фактически, така и чисто статистически.
Къщите и до ден днешен са си там, разпръснати, сякаш без ред, само че обхванати от храсти и дървета, с липсващи прозорци и разбити врати. Трудно може да се разгадае къде са минавали улиците. Хората ги няма, а на тяхно място като доказателство са останали част от техните вещи, които са станали непотребни при изнасянето от селото.
А може би са ги оставили с идеята, че някога ще се завърнат тук, на това красиво място, със спираща дъха гледка към балкана. По-вероятно е обаче да са оставили ненужното, когато са напускали къщите в бързината, прогонени от режима през 1989 година.
Позволихме си да влезем в личното пространство на тези изоставени къщи. Това, което намерихме, бяха полупразни шкафове с посуда и някой забравен буркан със зимнина, кълбета с прежда, едно счупено радио, но най-вече множество стари дрехи. Не липсваха и следи от престой на неканени гости под формата на пластмасови бутилки, кутии от цигари или вестници.
Всичко изглежда като след война – полуразрушено, разхвърляно и плашещо тихо, а само преди няколко десетилетия местните хора са се събирали в центъра всяка вечер, за да изпият по едно кафе и да си поговорят. Сега тук е само празният стол пред липсващия прозорец, очакващ своя стопанин...
Все пак сред тази пустота се прокрадва и искрица надежда. Предишните жители на Дядовци, които в момента живеят в град Ардино и извън пределите на страната, възнамеряват в скоро време да изградят чешма в близост до новоизграждащия се път до Дяволския мост в памет на всички, които са живели и израсли в селото.
Потомците на някогашните жители на старото село Дядовци искрено вярват, че с изграждането на каскада „Горна Арда" и реконструкцията и рехабилитацията на пътя от Ардино за Дяволския мост любимото им село може да се възроди за нов живот.
Все пак, въпреки демографския срив и обезлюдяването на селски райони като този, из страната ни има и немалко други, доста по-щастливи примери на процъфтяващи, кипящи от живот села, които също си заслужава да се посетят.
Следва: част 6 - Вкаменената сватба.
Селото се намира на 5-6 километра от Ардино. Ориентир за посоката могат да ви бъдат табелите за Дяволския мост, който се намира в близост. След като излезете от гр. Ардино, пътят минава през село, обозначено като Дядовци. Това е новото село със същото име. Старото, автентично село се, намира малко преди да започне черният път към Дяволския мост, вляво от основното асфалтово шосе. Табела за него няма, но по разрушените къщи, които надзъртат над пътя, ще го познаете.
Тъкмо тук, при завоя с малката чешма, се намира отбивката за старото село. Черният път нагоре към билото едва се откроява сред храсталаците, почти заличен от времето.
Допреди 40-50 години това чудно красиво родопско селце е било изпълнено с живот и красота. Тук са живеели около 400 души. Имало е над 60 обитавани къщи, начално училище, кметство, месчид, детска градина, читалищен салон, в който се провеждали младежки забави и се прожектирали филми, хранителен магазин. Селото е било електрифицирано и водоснабдено. Тютюнопроизводството и животновъдството са били основният поминък на населението. Било е развито и овощарството. Районът се е славел с вкусните си череши, ябълки, круши, жълти сливи, дюли.
Местните хора били добри майстори - зидари, шивачи, бръснари, обущари. В селото е имало и изявени търговци на хранителни и промишлени стоки. В недалечното минало такива са били бай Алятдин и бай Юсеин, които имали магазини в центъра на Ардино. В Дядовци е роден поетът Наджи Ферхадов, който ни напусна неотдавна. Родно място е и на Азиз Сафетов (Гьонюл), първият дипломиран библиотекар на Ардино и дългогодишен директор на Библиотеката на университета „Улудаг" в Бурса. Красиви пейзажи от селото са увековечени в картините на известни художници от страната, които са участвали в националния пленер по живопис в Ардино през 1980 г.
Старото село Дядовци се състояло от разпръснати къщурки, накацали високо на хълмовете, откъдето пред човешкото око се откривала смайваща гледка към околността. В къщите му с основи от камък кипял живот, а от комините над покривите с каменни плочи наместо керемиди, се издигал пушек. Само няколко десетилетия по-късно Дядовци вече е напълно обезлюдено. Хората си отишли и оставили след себе си само празнотата и тъжните спомени за съществуването му.
Интересно е обстоятелството, че заради близостта си с прочутия Дяволски мост, с. Дядовци вероятно е най-посещаваното изоставено село в България. На път към моста в него се отбиват туристи, които се разхождат край разрушените къщи, правят няколко снимки и си заминават там, откъдето са дошли. Отвреме-навреме могат да се видят стада овце и крави, докарани от някой пастир от съседните села. С това посещаемостта на селото се изчерпва. Но макар и изчезнало, споменът за него все още съществува – табелата за начало на с. Дядовци е малко след края на Ардино и обозначава новото село със същото име. За съжаление, старото село Дядовци вече го няма.
Къщите в Дядовци, които са изградени от камък, имат своя специфична архитектура. Накацали по склоновете на Родопа планина, постройките се отличават една от друга със собствения си стил. Дядовци е известен и с производството на вар. Все още в близост до селото са запазени т. нар. „варници", в които местните хора са добивали вар от естествените мраморни кариери. Жителите на Дядовци с катъри са разнасяли и продавали вар, за да изкарат прехраната на семействата си. Много от административните сгради в Ардино и в Смолянско са построени с тази вар.
През 60-те години жителите на Дядовци започват да мигрират в Ардино, Айтос, Асеновград и други населени места във вътрешността на страната. Дълги години красивата природна среда мотивира местното население да се бори за своето оцеляване и да се отнася с любов и уважение към родния си край. През годините на тоталитарния режим много семейства от Дядовци започват да се изселват в Турция или да мигрират в различни градове на страната, за да търсят препитание. Първото голямо преселване от селото в южната ни съседка е през 1950-51 г. Значително следващо изселване става през периода 1968–1978 г.
След демократичните промени през 1989 г. хората, които са останали, масово следват съдбата на хиляди български граждани от турски произход и заминават отново в южната ни съседка Турция (Бурса, Истанбул, Измир). След тях остават само запустели, ограбени и полусрутени къщи.
70-годишният Байрам Исмаилов е един от жителите на Дядовци, които мигрират в град Ардино. „Селото беше пълно с хора. Ден и нощ навсякъде имаше живот. Всяка вечер се събирахме в центъра на селото, за да правим сладък мухабет с турско кафе", спомня си той.
Днес в Дядовци е тихо и пусто. Големите двуетажни къщи са порутени, треви и храсти си проправят път между вратите и прозорците им, а над каменните плочи на покривите им упорито стърчат комините, сякаш непреклонни и нежелаещи да станат част от разрухата.
Бяхме чули, че въпреки дивотата си село Дядовци има един жител. Той живеел съвсем сам в селото вече двадесет години и въпреки пустошта и мъртвилото край себе си отказвал да напусне родното си място. Оказа се обаче, че вече и той не е между живите и неговата смърт слага край на селото – както фактически, така и чисто статистически.
Къщите и до ден днешен са си там, разпръснати, сякаш без ред, само че обхванати от храсти и дървета, с липсващи прозорци и разбити врати. Трудно може да се разгадае къде са минавали улиците. Хората ги няма, а на тяхно място като доказателство са останали част от техните вещи, които са станали непотребни при изнасянето от селото.
А може би са ги оставили с идеята, че някога ще се завърнат тук, на това красиво място, със спираща дъха гледка към балкана. По-вероятно е обаче да са оставили ненужното, когато са напускали къщите в бързината, прогонени от режима през 1989 година.
Позволихме си да влезем в личното пространство на тези изоставени къщи. Това, което намерихме, бяха полупразни шкафове с посуда и някой забравен буркан със зимнина, кълбета с прежда, едно счупено радио, но най-вече множество стари дрехи. Не липсваха и следи от престой на неканени гости под формата на пластмасови бутилки, кутии от цигари или вестници.
Всичко изглежда като след война – полуразрушено, разхвърляно и плашещо тихо, а само преди няколко десетилетия местните хора са се събирали в центъра всяка вечер, за да изпият по едно кафе и да си поговорят. Сега тук е само празният стол пред липсващия прозорец, очакващ своя стопанин...
Все пак сред тази пустота се прокрадва и искрица надежда. Предишните жители на Дядовци, които в момента живеят в град Ардино и извън пределите на страната, възнамеряват в скоро време да изградят чешма в близост до новоизграждащия се път до Дяволския мост в памет на всички, които са живели и израсли в селото.
Потомците на някогашните жители на старото село Дядовци искрено вярват, че с изграждането на каскада „Горна Арда" и реконструкцията и рехабилитацията на пътя от Ардино за Дяволския мост любимото им село може да се възроди за нов живот.
Все пак, въпреки демографския срив и обезлюдяването на селски райони като този, из страната ни има и немалко други, доста по-щастливи примери на процъфтяващи, кипящи от живот села, които също си заслужава да се посетят.
Следва: част 6 - Вкаменената сватба.
