![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlВ края на миналия месец за кой ли път натоварих двуколесника на теснолинейката, решен да изследвам поредното непознато кътче от Родопите - крепостта Цепина край Дорково. Разбира се, кратката отбивка и при плиоценския парк си бе повече от задължителна.
Маршрутът:
Както винаги, неразделна част от пътешествията в тази част на България е срещата със симпатичния теснолинеен влак Септември - Добринище. Този път целта ми бе спирка Костандово, до която влакът достига след около час и половина лъкатушене из стръмните завои по долината на Чепинска река.
Веднъж стъпил на твърда земя, същинската част от вело-похода започва с леко спускане към дъното на Велинградската котловина, известна с минералните си извори и хмеловите си насаждения.
Освен Велинград, това поле е доминирано още от град Ракитово в югоизточния край, както и от двете села Костандово и Дорково в североизточния, към които съм се запътил сега.
Не след дълго се озовавам на централния площад в Костандово. Още от пръв поглед личи, че селото е доста добре развито. Намиращите се в района производствени фирми осигуряват добра заетост на населението. Основен поминък е обработката на хмел и дървесина. Тук се намира единствената на Балканите фабрика за хмелов гранулат. Има 23 дърводелски фирми, парфюмериен, килимарски, шивашки, бояджийски и тухларски цехове.
Дорково е в непосредствена близост до Костандово - делят ги по-малко от 2 км по шосето. Макар че теренът все още е равнинен, вече се усеща хладината от близостта на планината.
На отиване не се задържам дълго в Дорково - отбивката към палеонтологичния музей съм я планирал за последната част от пътешествието. Засега се задоволявам с бърз поглед през рамо към Велинградската котловина.
Хубавите планински гледки започват още след разклона за стената на язовир Батак. Пътят ме отвежда все по-нагоре към сърцето на рида Каркария.
Първата ми по-продължителна спирка е при чешмата с беседката под възвишението Орлово гнездо. Тук на изток се отклонява добре поддържан път към ловния парк в района на Везир тепе. Аз обаче продължавам все напред.
На превала при Орлово гнездо е най-високата точка преди Цепина. Оттук се разгръща чудна панорама към малката долина в подножието на древната крепост - място, осеяно с овчарски колиби, самоделни бунгала и тук-там някоя по-модерна вила.
Сега разбирам защо тъкмо това място е било избрано за построяването на крепостта - острият хълм Цепина се откроява насред околния пейзаж, извисявайки се на 150 м над долината.
В подстъпите към последната височина поспирам за кратко край чешмата при къта за отдих до големия овчарник.
Поляната изглежда доста подходяща за отдих и развлечения - освен чешмите, тук има беседки и малки поточета, а зад тях из полето се кипрят малки бунгалца.
Шосето е наскоро обновено и много добре поддържано. От чешмата нагоре то започва стръмно да пълзи към върха по поредица от остри завои.
Признаците за ловна дейност в околността могат да се забележат на всеки километър.
Най-сетне, след не особено дълго, но пък доволно стръмно катерене, достигам паркинга пред старата хижа Цепина.
Тук сградите всъщност са две - вляво е по-новата частна хижа, която се ползва от ловджиите в района.
Същинската хижа "Цепина" пък се издига точно срещу входа откъм шосето. Тя е водоснабдена и електрифицирана. Разполага с 8 стаи за спане, 30 легла, трапезария и оборудвана кухня за самостоятелно приготвяне на храна. Не на последно място трябва да бъде споменато, че има и музейна сбирка със съответно помещение, в което са поместени находки, открити при направените на крепостта разкопки и подходящ снимков материал.
От хижата нагоре към крепостта следва около петнайсетминутно леко ходене по добре оформена и обезопасена пътека, а панорамните гледки започват да се нижат още от самото й начало.
Започваме с поглед на изток към Жълтата скала.
Входът на крепостта е при долния укрепителен зид.
Община Ракитово се е постарала да осигури на посетителите удобни места за отдих и съзерцание на прекрасните гледки, които се разкриват от всяка точка по хълма.
Поглед на запад към крайния родопски рид Алабак.
Последни метри преди сърцето на крепостта Цепина. Това е една от най-посещаваните исторически забележителности в този дял на Родопите. Тя е разположена на самия връх на едоименното конусовидно възвишение, на 1136 м н.в.
Тук при археологически проучвания са открити останки от тракийско селище, основите на няколко църкви, водохранилища, базилика, жилища и некропол. В сегашния си вид крепостта е построена между ХІ и ХІІІ век. Руски учен византолог проучва крепостта още в 1979 г. и открива уникален мраморен релеф на апостолите Петър и Павел. Днес ценната находка се съхранява в Ермитажа в Санкт Петербург.
Според историческите източници тази твърдина е била седалище на деспот Алексий Слав, племенник на цар Калоян (управлявал 1197 – 1207 г.). Той бил владетел на Родопите през ХІІІ век, а по негово време планината била наричана Славиеви гори.
Съществува легенда, според която деспотът се оженил за Изабела, дъщерята на латинския император Хенрих. След сватбата Алексий Слав отвел своята съпруга в крепостта, а тя, като видяла високите зъбери и мрачните гори, възкликнала на френски: „Боже мой, тук сигурно ще бъде моят гроб!”. Майката на Слав, Тамара, не разбрала думите на своята снаха, но решила, че е благословия и възкликнала в отговор: „Амин, дай Боже!”. Скоро след това младата жена се разболяла и починала, като помолила да бъде погребана на близкия връх, за да може сутрин, когато слънцето изгрява, първо нейния гроб да огрява. Скоро след това Алексий Слав преместил своята резиденция в Мелник.
Археологическите проучвания на района установяват, че през ранната желязна епоха тук е имало тракийско селище, просъществувало и през римската и късноантичната епоха. Намерени са останки от трикорабна базилика от раннохристиянската епоха (5 – 6 век), която била преустроена в еднокорабна църква по времето на Първата българска държава.
Открити са също голям брой жилища от втората половина на първото хилядолетие сл. Хр. Те били четириъгълни постройки, изградени в долната си част от камъни, споени с кал, в суперструкция с кирпичи, покрити на дървени конструкции с големи керемиди – тегули и имбрици. Жилищата в голямата си част са едноделни, някои от тях свързани с коридори. Били построени едно до друго, без дворове, но с преходи между тях.
Най-голям разцвет крепостта Цепина и районът наоколо бележат в първата половина на 13-ти век, когато там живее отделилият се през 1207-1208 г. от българската държава в самостоятелно феодално владение деспот Алексий Слав. Владенията му са обхващали голяма част от Родопите и Пиринския край. Те са отново присъединени към България след битката при Клокотница през 1230 г. С дипломация и твърдост Деспот Слав е успял да опази владенията си повече от 20 години, въпреки сложната обстановка на Балканите по онова време. Знае се също, че е бил голям строител.
През втората половина на 13-ти и през 14-ти век крепостта Цепина е била обект на непрекъснати спорове между България и Византия, заради важното си местоположение. През втората половина на 14-ти век при османските нашествия крепостта удържа 9 месечна обсада, но впоследствие се предава при предварително договорени условия.
Манастирският комплекс продължава да действа и след падането на Цепина под турска власт до 1666 г., когато е масовото потурчване на Родопите, пак според информационна табелка в района на крепостта.
Проучването на крепостта Цепина става възможно благодарение на многобройните сведения, дадени от византийски извори, отнасящи се за историята на България. Първите археологически разкопки са извършени в края на 19 век от руския езиковед и историк П. Сирку. По-късно проучвания са направили Стефан Веркович, Христо Попконстантинов, Д. Цончев и др.
Съдбата на българското население по тези места е била свързана с тази родопска твърдина в продължение на няколко века. Археологическите и исторически доказателства показват Цепина като значителен политически и административен център в Западните Родопи.
Ридът Алабак с Милеви скали на хоризонта - едно вече добре познато кътче от Родопите.
След дълго съзерцаване на панорамните гледки от крепостта е време да се отправя в обратна посока - все надолу, към Велинградската котловина.
При повторната ми среща с хижа „Цепина“ отделям малко време на музейната експозиция с находките от проучванията в крепостния комплекс.
Разбира се, не пропускам да набележа някои места за едно възможно бъдещо лагеруване. А такива без съмнение изобилстват в този район!
Спускането към Дорково е кратко и скоростно. В западния край на селото се намира друга една местна забележителност - палеонтологичното находище с прилежащия музей.
Плиоценският парк представя находки, открити в местността Елин кладенец. Това е най-голямото познато на палеонтолозите струпване на кости от над 30 вида животни на едно място. Открити са над 600 кости само на 15 m2 площ.
Това е най-голямото палеонтологично находище на Балканите и втората най-значима експозиция в Европа. Чрез него се маркира началото на плиоценската геоложка епоха в Източна Европа. Музеят е открит на 19 септември 2013 г, а най-забележителният му експонат е внушителната възстановка на мастодонт от рода Ананкус анвернензис.
Костите от периода на късния плиоцен отпреди 4-4,5 милиона години са открити през 1985-1987 г. от българо-френска експедиция. При разкопките палеонтолозите са открили около 600 кости с различна големина от над 30 вида животни на терен от само 15 кв.м. Никъде в Европа досега не е откривано такова струпване на кости.
Природата около Дорково през плиоцена се представя чрез 10-метрова пейзажна диорама „Фауната и природата край Дорково и на Балканите преди 5 милиона години“. Нарисувана е от художника-анималист от Чикагския музей по естествена история Велизар Симеоновски с научен консултант проф. Николай Спасов. На диорамата са представени: изкопаема маймуна Долихопитек (Dolichopitecus ruscinensis), ранноплиоценска мечка (Ursus boecki), родопски глухар (Tetrao rhodopensis), рододендрон (Rhododendron), изкопаема сърна (Procapreolus), изкопаем тапир (Tapirus arvernensis), двурог плиоценски носорог (Stepharnochinus megarhinus), магнолия (Magnolia), мастодонт от вида Mammut borsoni, изкопаема маймуна Мезопитек (Mesopithecus), стадо хипариони и стадо овернски мастодонти (Anancus arvernensis). Монтирана е озвучителна техника, чрез която се възпроизвеждат звуците, издавани от животните, чиито останки са намерени в палеонтологичното находище.
До скулптурата на мастодонта е разположен гигантски бивник на борсонов мастодонт (Mammut borsoni), намерен в кариерата за пясък при село Генерал Инзово, област Ямбол. Той е възстановен от Георги Илиев от регионалния исторически музей в Ямбол.
Представена е възстановка на научни разкопки с истински кости, които са намерени на това място, витрини с уникални вкаменелости – фрагмент от небце с кътници и бивник от овернски мастодонт (Anancus arvernensis), кучешки зъб на доплихопитек и части от раменни кости на плиоценска балканска патица и на родопски глухар.
Представени са и илюстрирани табла с научни текстове, подготвени от проф. Николай Спасов, проф. Златозар Боев, д-р Георги Марков и д-р Латинка Христова от Националния природонаучен музей при БАН.
В залата е монтирана озвучителна техника, чрез която се възпроизвеждат звуците, издавани от животните, чиито останки са намерени в палеонтологичното находище.
Сградата на музея е дело на арх. Явор Йорданов по идея на Симеон Стоилов. Тя е с цилиндрична форма, изградена от метал и стъклен купол с площ 300 m2. През 2013 г. е обявена за „Сграда на годината“.
На излизане от палеонтологичния музей установявам, че времето осезаемо се е влошило и ще е добре да побързам обратно към изходната точка, преди да ме е застигнала бурята, която се задава откъм ръба над язовир Батак.
Следва скоростен 8-километров преход по шосето в западна посока, докато достигна основния път Белово - Велинград.
Все пак тук-там поспирам из Дорково и Костандово, за да попия от идиличната атмосфера на тези симпатични родопски селца.
Облаците все по-бързо потъмняват и започва да ръми. Скоро осъзнавам, че все пак ще ми се наложи да се понамокря.
Последният половин километър преди гара Костандово е преодолян в проливен дъжд. Е, какво да се прави. Все пак нали в крайна сметка съм на сушина, а и предвидливо съм си приготвил втори набор дрехи тъкмо за такива ситуации.
Последният етап от вело-приключението, разбира се, преминава в унесено клатушкане в теснолинейката до Септември, а скоро след това - прекачване на влака обратно към дома. Не ще и дума - гара Септември ще бъде още многократно посетена от мен това лято!
Маршрутът:
Както винаги, неразделна част от пътешествията в тази част на България е срещата със симпатичния теснолинеен влак Септември - Добринище. Този път целта ми бе спирка Костандово, до която влакът достига след около час и половина лъкатушене из стръмните завои по долината на Чепинска река.
Веднъж стъпил на твърда земя, същинската част от вело-похода започва с леко спускане към дъното на Велинградската котловина, известна с минералните си извори и хмеловите си насаждения.
Освен Велинград, това поле е доминирано още от град Ракитово в югоизточния край, както и от двете села Костандово и Дорково в североизточния, към които съм се запътил сега.
Не след дълго се озовавам на централния площад в Костандово. Още от пръв поглед личи, че селото е доста добре развито. Намиращите се в района производствени фирми осигуряват добра заетост на населението. Основен поминък е обработката на хмел и дървесина. Тук се намира единствената на Балканите фабрика за хмелов гранулат. Има 23 дърводелски фирми, парфюмериен, килимарски, шивашки, бояджийски и тухларски цехове.
Дорково е в непосредствена близост до Костандово - делят ги по-малко от 2 км по шосето. Макар че теренът все още е равнинен, вече се усеща хладината от близостта на планината.
На отиване не се задържам дълго в Дорково - отбивката към палеонтологичния музей съм я планирал за последната част от пътешествието. Засега се задоволявам с бърз поглед през рамо към Велинградската котловина.
Хубавите планински гледки започват още след разклона за стената на язовир Батак. Пътят ме отвежда все по-нагоре към сърцето на рида Каркария.
Първата ми по-продължителна спирка е при чешмата с беседката под възвишението Орлово гнездо. Тук на изток се отклонява добре поддържан път към ловния парк в района на Везир тепе. Аз обаче продължавам все напред.
На превала при Орлово гнездо е най-високата точка преди Цепина. Оттук се разгръща чудна панорама към малката долина в подножието на древната крепост - място, осеяно с овчарски колиби, самоделни бунгала и тук-там някоя по-модерна вила.
Сега разбирам защо тъкмо това място е било избрано за построяването на крепостта - острият хълм Цепина се откроява насред околния пейзаж, извисявайки се на 150 м над долината.
В подстъпите към последната височина поспирам за кратко край чешмата при къта за отдих до големия овчарник.
Поляната изглежда доста подходяща за отдих и развлечения - освен чешмите, тук има беседки и малки поточета, а зад тях из полето се кипрят малки бунгалца.
Шосето е наскоро обновено и много добре поддържано. От чешмата нагоре то започва стръмно да пълзи към върха по поредица от остри завои.
Признаците за ловна дейност в околността могат да се забележат на всеки километър.
Най-сетне, след не особено дълго, но пък доволно стръмно катерене, достигам паркинга пред старата хижа Цепина.
Тук сградите всъщност са две - вляво е по-новата частна хижа, която се ползва от ловджиите в района.
Същинската хижа "Цепина" пък се издига точно срещу входа откъм шосето. Тя е водоснабдена и електрифицирана. Разполага с 8 стаи за спане, 30 легла, трапезария и оборудвана кухня за самостоятелно приготвяне на храна. Не на последно място трябва да бъде споменато, че има и музейна сбирка със съответно помещение, в което са поместени находки, открити при направените на крепостта разкопки и подходящ снимков материал.
От хижата нагоре към крепостта следва около петнайсетминутно леко ходене по добре оформена и обезопасена пътека, а панорамните гледки започват да се нижат още от самото й начало.
Започваме с поглед на изток към Жълтата скала.
Входът на крепостта е при долния укрепителен зид.
Община Ракитово се е постарала да осигури на посетителите удобни места за отдих и съзерцание на прекрасните гледки, които се разкриват от всяка точка по хълма.
Поглед на запад към крайния родопски рид Алабак.
Последни метри преди сърцето на крепостта Цепина. Това е една от най-посещаваните исторически забележителности в този дял на Родопите. Тя е разположена на самия връх на едоименното конусовидно възвишение, на 1136 м н.в.
Тук при археологически проучвания са открити останки от тракийско селище, основите на няколко църкви, водохранилища, базилика, жилища и некропол. В сегашния си вид крепостта е построена между ХІ и ХІІІ век. Руски учен византолог проучва крепостта още в 1979 г. и открива уникален мраморен релеф на апостолите Петър и Павел. Днес ценната находка се съхранява в Ермитажа в Санкт Петербург.
Според историческите източници тази твърдина е била седалище на деспот Алексий Слав, племенник на цар Калоян (управлявал 1197 – 1207 г.). Той бил владетел на Родопите през ХІІІ век, а по негово време планината била наричана Славиеви гори.
Съществува легенда, според която деспотът се оженил за Изабела, дъщерята на латинския император Хенрих. След сватбата Алексий Слав отвел своята съпруга в крепостта, а тя, като видяла високите зъбери и мрачните гори, възкликнала на френски: „Боже мой, тук сигурно ще бъде моят гроб!”. Майката на Слав, Тамара, не разбрала думите на своята снаха, но решила, че е благословия и възкликнала в отговор: „Амин, дай Боже!”. Скоро след това младата жена се разболяла и починала, като помолила да бъде погребана на близкия връх, за да може сутрин, когато слънцето изгрява, първо нейния гроб да огрява. Скоро след това Алексий Слав преместил своята резиденция в Мелник.
Археологическите проучвания на района установяват, че през ранната желязна епоха тук е имало тракийско селище, просъществувало и през римската и късноантичната епоха. Намерени са останки от трикорабна базилика от раннохристиянската епоха (5 – 6 век), която била преустроена в еднокорабна църква по времето на Първата българска държава.
Открити са също голям брой жилища от втората половина на първото хилядолетие сл. Хр. Те били четириъгълни постройки, изградени в долната си част от камъни, споени с кал, в суперструкция с кирпичи, покрити на дървени конструкции с големи керемиди – тегули и имбрици. Жилищата в голямата си част са едноделни, някои от тях свързани с коридори. Били построени едно до друго, без дворове, но с преходи между тях.
Най-голям разцвет крепостта Цепина и районът наоколо бележат в първата половина на 13-ти век, когато там живее отделилият се през 1207-1208 г. от българската държава в самостоятелно феодално владение деспот Алексий Слав. Владенията му са обхващали голяма част от Родопите и Пиринския край. Те са отново присъединени към България след битката при Клокотница през 1230 г. С дипломация и твърдост Деспот Слав е успял да опази владенията си повече от 20 години, въпреки сложната обстановка на Балканите по онова време. Знае се също, че е бил голям строител.
През втората половина на 13-ти и през 14-ти век крепостта Цепина е била обект на непрекъснати спорове между България и Византия, заради важното си местоположение. През втората половина на 14-ти век при османските нашествия крепостта удържа 9 месечна обсада, но впоследствие се предава при предварително договорени условия.
Манастирският комплекс продължава да действа и след падането на Цепина под турска власт до 1666 г., когато е масовото потурчване на Родопите, пак според информационна табелка в района на крепостта.
Проучването на крепостта Цепина става възможно благодарение на многобройните сведения, дадени от византийски извори, отнасящи се за историята на България. Първите археологически разкопки са извършени в края на 19 век от руския езиковед и историк П. Сирку. По-късно проучвания са направили Стефан Веркович, Христо Попконстантинов, Д. Цончев и др.
Съдбата на българското население по тези места е била свързана с тази родопска твърдина в продължение на няколко века. Археологическите и исторически доказателства показват Цепина като значителен политически и административен център в Западните Родопи.
Ридът Алабак с Милеви скали на хоризонта - едно вече добре познато кътче от Родопите.
След дълго съзерцаване на панорамните гледки от крепостта е време да се отправя в обратна посока - все надолу, към Велинградската котловина.
При повторната ми среща с хижа „Цепина“ отделям малко време на музейната експозиция с находките от проучванията в крепостния комплекс.
Разбира се, не пропускам да набележа някои места за едно възможно бъдещо лагеруване. А такива без съмнение изобилстват в този район!
Спускането към Дорково е кратко и скоростно. В западния край на селото се намира друга една местна забележителност - палеонтологичното находище с прилежащия музей.
Плиоценският парк представя находки, открити в местността Елин кладенец. Това е най-голямото познато на палеонтолозите струпване на кости от над 30 вида животни на едно място. Открити са над 600 кости само на 15 m2 площ.
Това е най-голямото палеонтологично находище на Балканите и втората най-значима експозиция в Европа. Чрез него се маркира началото на плиоценската геоложка епоха в Източна Европа. Музеят е открит на 19 септември 2013 г, а най-забележителният му експонат е внушителната възстановка на мастодонт от рода Ананкус анвернензис.
Костите от периода на късния плиоцен отпреди 4-4,5 милиона години са открити през 1985-1987 г. от българо-френска експедиция. При разкопките палеонтолозите са открили около 600 кости с различна големина от над 30 вида животни на терен от само 15 кв.м. Никъде в Европа досега не е откривано такова струпване на кости.
Природата около Дорково през плиоцена се представя чрез 10-метрова пейзажна диорама „Фауната и природата край Дорково и на Балканите преди 5 милиона години“. Нарисувана е от художника-анималист от Чикагския музей по естествена история Велизар Симеоновски с научен консултант проф. Николай Спасов. На диорамата са представени: изкопаема маймуна Долихопитек (Dolichopitecus ruscinensis), ранноплиоценска мечка (Ursus boecki), родопски глухар (Tetrao rhodopensis), рододендрон (Rhododendron), изкопаема сърна (Procapreolus), изкопаем тапир (Tapirus arvernensis), двурог плиоценски носорог (Stepharnochinus megarhinus), магнолия (Magnolia), мастодонт от вида Mammut borsoni, изкопаема маймуна Мезопитек (Mesopithecus), стадо хипариони и стадо овернски мастодонти (Anancus arvernensis). Монтирана е озвучителна техника, чрез която се възпроизвеждат звуците, издавани от животните, чиито останки са намерени в палеонтологичното находище.
До скулптурата на мастодонта е разположен гигантски бивник на борсонов мастодонт (Mammut borsoni), намерен в кариерата за пясък при село Генерал Инзово, област Ямбол. Той е възстановен от Георги Илиев от регионалния исторически музей в Ямбол.
Представена е възстановка на научни разкопки с истински кости, които са намерени на това място, витрини с уникални вкаменелости – фрагмент от небце с кътници и бивник от овернски мастодонт (Anancus arvernensis), кучешки зъб на доплихопитек и части от раменни кости на плиоценска балканска патица и на родопски глухар.
Представени са и илюстрирани табла с научни текстове, подготвени от проф. Николай Спасов, проф. Златозар Боев, д-р Георги Марков и д-р Латинка Христова от Националния природонаучен музей при БАН.
В залата е монтирана озвучителна техника, чрез която се възпроизвеждат звуците, издавани от животните, чиито останки са намерени в палеонтологичното находище.
Сградата на музея е дело на арх. Явор Йорданов по идея на Симеон Стоилов. Тя е с цилиндрична форма, изградена от метал и стъклен купол с площ 300 m2. През 2013 г. е обявена за „Сграда на годината“.
На излизане от палеонтологичния музей установявам, че времето осезаемо се е влошило и ще е добре да побързам обратно към изходната точка, преди да ме е застигнала бурята, която се задава откъм ръба над язовир Батак.
Следва скоростен 8-километров преход по шосето в западна посока, докато достигна основния път Белово - Велинград.
Все пак тук-там поспирам из Дорково и Костандово, за да попия от идиличната атмосфера на тези симпатични родопски селца.
Облаците все по-бързо потъмняват и започва да ръми. Скоро осъзнавам, че все пак ще ми се наложи да се понамокря.
Последният половин километър преди гара Костандово е преодолян в проливен дъжд. Е, какво да се прави. Все пак нали в крайна сметка съм на сушина, а и предвидливо съм си приготвил втори набор дрехи тъкмо за такива ситуации.
Последният етап от вело-приключението, разбира се, преминава в унесено клатушкане в теснолинейката до Септември, а скоро след това - прекачване на влака обратно към дома. Не ще и дума - гара Септември ще бъде още многократно посетена от мен това лято!
