![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlПреди около седмица предприех едно доста смело вело-катерене из малко познатата досега за мен най-западна част от Родопите - ридът Алабак над Белово. Основната ми цел бе връх Милеви скали, откъдето се открива епична 360-градусова гледка във всички посоки, включително към Чепинската долина, Рила, Горнотракийската низина и Ихтиманска Средна гора.
Маршрутът:
Както обикновено се случва, пътешествието ми започва с някоя железопътна гара. В случая - с тази в Белово. В ранната утрин стоварвам велосипеда на перона и след кратко разтакаване се впускам полека из все още пустеещите улици на градчето.
Освен, че тук се произвежда небезизвестната едноименна тоалетна хартия, Белово е особено и с това, че на едно място се засичат четири основни географски области: на запад се извисява Рила, на север - Ихтиманска Средна гора, на изток се простира Горнотракийската низина, а току на юг централните улици на града се изкачват по първите склонове на Родопите. Тъкмо натам съм се запътил и аз, като не пропускам да хвърля по някой и друг леко притеснен поглед към надвисналите откъм запад оловносиви облаци.
Не след дълго градът вече е останал зад гърба ми и мога да се насладя по-пълноценно на Тракия от първата височина край коларския път. За щастие май се очертава буреносните облаци да ме заобиколят на косъм.
Не ще и дума, рътлините покрай дерето на река Азовица са страшно живописни по това време на годината, плувнали в обилна зеленина. Оттатък това баирче е дълбокият каньон на Яденица, където е сгушено едно от трите селища с име Белово - Голямо Белово. Третото пък, Малко Белово, е край Марица - там, където тя напуска планините, за да се плъзне успокоена из Горна Тракия.
Овчарник в местостта Азовото. От стадото няма и помен, нито пък от дежурните съпътстващи го лаещи, ръмжащи, зъбещи се негови пазачи. Изглежда овчарят още в ранни зори е извел добитъка на паша из околните баири.
Дрънченето на хлопки ме съпътства от няколко минути и докато се чудя откъде ли ще изскочи стадото, внезапно се натъквам на тези лениви хубостници. Младото теле дълго и настоятелно зове майка си да дойде по-наблизо, явно притеснено от непривичното човешко присъствие. За миг се запитвам как ли изглежда един двуног странник, яхнал странно двуколесно приспособление, в очите на един представител на едрото рогато съсловие?
Черният път се вие все по-нагоре към рида Алабак, а аз час по час слизам от колелото, принуден да го бутам заради лошия, доста стръмен терен. Как бих предположил, че до края на деня още поне стотина пъти ще се питам от какъв зор изобщо съм взел велосипеда, след като през повечето време така или иначе го бутам?
С напредване нагоре в планината, калните участъци и мочурливите дерета зачестяват. Това е най-влажният период в годината и земята под миналогодишния листак е доволно подгизнала.
Първият етап от пътешествието е преминат на един дъх за по-малко от час и половина! Осъзнавам това, когато иззад поредния завой внезапно изниква великолепна гледка - ранносредновековната Беловска базилика!
Местността се казва Свети Спас (или още Спасовица) и точно срещу мястото с базиликата се намира едноименният параклис, носещ моето име. Но засега вниманието ми е изцяло фокусирано върху тази основна забележителност сред тази част на Родопа планина.
Според изследванията, базиликата е построена към края на V в., т.е. периодът й може да се причисли за граничен между късната античност и ранното средновековие. Всъщност тя е най-запазената част от разрушения късноантичен и средновековен укрепен град Левке (Левки), разположен на площ от 80 декара. Била е катедрала на Левкийската епархия.
През средновековието около раннохристиянския храм възниква манастир, известен днес като Голямобеловски манастир, който в XVII в. е разрушен от турците при помохамеданчването на българите от Чепинското корито. Тогава почти изцяло е срината и базиликата. Мястото се почита и днес и затова до него е изградена черква, която макар и да е доста отдалечена от околните села, е много посещавана.
Не липсват и такива обозначения за не чак толкова отдавна състояли се паметни събития.
Разбира се, едно посещение на Беловската базилика би било непълноценно без последващо отбиване и до самата крепост Левке, до която води няколкостотинметрова лъкатушеща пътечка, чудно защо, преградена в началото от нива.
Крепостта и базиликата са описани от видни наши възрожденци, сред които Петко Славейков и Стефан Захариев. Това е на практика един огромен археологически комплекс, свидетелстващ за архитектурата от късната Античност и ранното Средновековие в края на V – VI век.
Първите исторически сведения за крепостта и базиликата са от именития български патриот пазарджиклията Стефан Захариев в неговото описание за Татар пазарджишката кааза, последвана от описанията на Петко Рачов Славейков и други видни български възрожденци. През 1915 г. българският учен Петър Мутафчиев прави първото научно описание на базиликата, а през 1924 г. са проведени и първите археологически разкопки финансирани от американския милионер Уйлям Уитмор и реализирани от археолога Андрей Грабар.
След кратка обиколка на обраслите камънаци при крепостта Левке се завръщам обратно към пътя край базиликата. Параклисът Св.Спас е точно отсреща, а пред него се е простряла широка, огряна от слънцето поляна. Представям си какви събори се провеждат тук на патронния празник на параклиса.
Чудесно място за пикник и бивак, а защо не и за завъртане на някое особено сочно чеверме.
Мястото е отлично оборудвано с навес, скамейки, голяма постоянно действаща чешма и разбира се - зидана камина. За миг се изкушавам да поостана по-дълго, но освен за лека закусчица едва ли ще имам достатъчно време. Може би някой друг път?
Оттук до билото на Алабашкия рид следват почти 2 часа умерено катерене все по същия коларски път, който, въпреки честото пресичане на наскоро набъбнали кални гьолове, може да се каже, че е в нелошо състояние.
Под шарената сянка на зеления горски свод се редуват чуруликащи каменни чешмички и обрасли с мъх дерета и поточета.
Още едно място за отдих преди следващия завой.
Към ранния следобяд небето се прояснява, а горската сянка дава път на разлетите типично по родопски поляни на същинската сърцевина на Алабак. Това са Алабашките поляни, където сред каменните руини на някогашен параклис се срещат няколко основни пътища - за Юндола, Велинград, Белово и Чепинските каньони.
Нова кратка почивчица със задължителното дълбоко вдишване на свеж планински въздух и вслушване в песента на вятъра и жуженето на земните пчели.
Паметно място - поляната е посещавана не от кого да е, а от дядо Вазов и от основоположника на организирания туризъм у нас - Алеко Константинов.
Последен поглед през рамо към югозападното разклонение на пътя, което се спуска към летовище Бяла вода, летовище Начовото, изоставената хижа Кладова и към Юндола. Може би при следващото си посещение по тези места ще избера онзи маршрут?
В района на връх Млековица, обрасъл с ели и храсталаци, не бива да се пропуска важното разклонение - левият ръкав води обратно надолу към низината, спускайки се след серия главоломни завои в Малко Белово. Десният, отбелязан с все същата червена маркировка, продължава на изток по Алабашкото било и към целта - Милеви скали.
В тази си част пътят е доста по-добър от предходния, а и денивелацията е почти нулева. Маркировката също е начесто и няма как да се пропусне.
Първи панорамни гледки към Чепинската долина. Нарочно поемам по пряката отбивка през Гальова чешма, вместо да следвам червената маркировка - хем пътят е по-лек, хем по-кратък, а и да не забравяме тази панорама!
Гальова чешма - през късната пролет е превърнала поляната в кално мочурище.
Отклонението сече откъм юг баирите при Стоичков валог и скоро, при Соления валог, отново се присъединява към основния горски път - точно там, където откъм селата Симеоновец и Семчиново идва и асфалтираният път към Милеви скали.
Оттук до хижа Милеви скали има по-малко от 2 км все по изненадващо добър асфалтов път, навсякъде заобиколен от тучни зелени поляни.
Зачестилите табели са признак, че вече наближавам хижата.
На разклона за самата хижа веднага се ориентирам накъде трябва да поема, благодарение на извиващите се над боровете фолк трели. Гората е огласяна от поп-фолк, сякаш извиращ изпод земята. Какво да се прави - култура!
А ето го и източникът на цялата тая гюрултия - за разлика от хижа Милеви скали, наблизо разположените бунгала "Здравец" са си напълно функциониращи. И очевидно към момента доста пренаселени. За миг си припомням, че по едно време обмислях дори пренощуване по тези места. Добре, че бързо бях отпратил тази идея от главата си!
Докато гласът на Милко Калайджиев все още отеква неистово из кухините на черепната ми кутия, аз бързам да се смъкна малко по-далеч от голямата тарапана - тъкмо там, в долчинката, печално се е изтегнало това, което е останало от някогашната славна хижа Милеви скали.
Сградата е доста масивна, съвсем в традицията на грандиозното соц-строителство. Разполагала е със 120 места за настаняване.
Вътре гледката е обичайна и болезнено позната от ред подобни бивши хижи, пръснати из всички наши планини.
Допреди трийсетина години тук навярно са се вихрели щури купони... или както тогава са ги наричали - "младежки забави".
Стаите са били със собствени санитарни възли и бани. Хижата е била водоснабдена и електрифицирана, с централно отопление.
Типичните за периода стенни мозайки пресрещат изумения посетител на всяка стълбищна площадка и във всяко фоайе.
На горния етаж се натъквам на истинска находка! Всъщност на няколко поредни находки. Първата е музейната сбирка на хижата, ознаменувала героичните подвизи на местните партизани.
Изглежда тук през 1944 г. се е разразила голяма битка между партизанските отреди и полицейските части на режима.
Втората находка би могла да бъде лесно пропусната, тъй като изисква известно ровичкане из безразборно нахвърляната в кабинета на директора документация. Все пак след известно вглеждане в пожълтелите страници осъзнавам, че чета комюнике с екскурзионната програма от последните сезони, в които хижата е работела. Удивително е колко посещавана е била от ученици от околните общини!
Скоро обръщам гръб на тази развалина и не устоявам на изкушението все пак да се промъкна по-близо до шумотевицата при бунгала "Здравец". А може би носещият се из околността аромат на скара е това, което в края на краищата ме е привлякло натам?
Мда... Тук този следобед може и да не се почива, но пък що ракия и вино ще се изпие! Я по-добре бърже да се пръждосвам оттука, преди и аз да съм заседнал завинаги на някоя от тези софри! Път ме чака!
Един поглед през поляната ми стига да се подсетя за какво съм се юрнал да атакувам тези баири. Кулата на връх Милеви скали изглежда вече толкова близо!
Последно "чао" на поляната между бунгалата и старата хижа. От всеки ъгъл дъни чалга, сред сенките на борчетата се скатава дърта Лада, а ароматът на кебапчета сигурно е разлаял и кучетата във Велинград. Хващам първата пряка пътека към върха и отпрашвам на втория етап от днешното приключение. Но за него - в следващата част от пътеписа.
Маршрутът:
Както обикновено се случва, пътешествието ми започва с някоя железопътна гара. В случая - с тази в Белово. В ранната утрин стоварвам велосипеда на перона и след кратко разтакаване се впускам полека из все още пустеещите улици на градчето.
Освен, че тук се произвежда небезизвестната едноименна тоалетна хартия, Белово е особено и с това, че на едно място се засичат четири основни географски области: на запад се извисява Рила, на север - Ихтиманска Средна гора, на изток се простира Горнотракийската низина, а току на юг централните улици на града се изкачват по първите склонове на Родопите. Тъкмо натам съм се запътил и аз, като не пропускам да хвърля по някой и друг леко притеснен поглед към надвисналите откъм запад оловносиви облаци.
Не след дълго градът вече е останал зад гърба ми и мога да се насладя по-пълноценно на Тракия от първата височина край коларския път. За щастие май се очертава буреносните облаци да ме заобиколят на косъм.
Не ще и дума, рътлините покрай дерето на река Азовица са страшно живописни по това време на годината, плувнали в обилна зеленина. Оттатък това баирче е дълбокият каньон на Яденица, където е сгушено едно от трите селища с име Белово - Голямо Белово. Третото пък, Малко Белово, е край Марица - там, където тя напуска планините, за да се плъзне успокоена из Горна Тракия.
Овчарник в местостта Азовото. От стадото няма и помен, нито пък от дежурните съпътстващи го лаещи, ръмжащи, зъбещи се негови пазачи. Изглежда овчарят още в ранни зори е извел добитъка на паша из околните баири.
Дрънченето на хлопки ме съпътства от няколко минути и докато се чудя откъде ли ще изскочи стадото, внезапно се натъквам на тези лениви хубостници. Младото теле дълго и настоятелно зове майка си да дойде по-наблизо, явно притеснено от непривичното човешко присъствие. За миг се запитвам как ли изглежда един двуног странник, яхнал странно двуколесно приспособление, в очите на един представител на едрото рогато съсловие?
Черният път се вие все по-нагоре към рида Алабак, а аз час по час слизам от колелото, принуден да го бутам заради лошия, доста стръмен терен. Как бих предположил, че до края на деня още поне стотина пъти ще се питам от какъв зор изобщо съм взел велосипеда, след като през повечето време така или иначе го бутам?
С напредване нагоре в планината, калните участъци и мочурливите дерета зачестяват. Това е най-влажният период в годината и земята под миналогодишния листак е доволно подгизнала.
Първият етап от пътешествието е преминат на един дъх за по-малко от час и половина! Осъзнавам това, когато иззад поредния завой внезапно изниква великолепна гледка - ранносредновековната Беловска базилика!
Местността се казва Свети Спас (или още Спасовица) и точно срещу мястото с базиликата се намира едноименният параклис, носещ моето име. Но засега вниманието ми е изцяло фокусирано върху тази основна забележителност сред тази част на Родопа планина.
Според изследванията, базиликата е построена към края на V в., т.е. периодът й може да се причисли за граничен между късната античност и ранното средновековие. Всъщност тя е най-запазената част от разрушения късноантичен и средновековен укрепен град Левке (Левки), разположен на площ от 80 декара. Била е катедрала на Левкийската епархия.
През средновековието около раннохристиянския храм възниква манастир, известен днес като Голямобеловски манастир, който в XVII в. е разрушен от турците при помохамеданчването на българите от Чепинското корито. Тогава почти изцяло е срината и базиликата. Мястото се почита и днес и затова до него е изградена черква, която макар и да е доста отдалечена от околните села, е много посещавана.
Не липсват и такива обозначения за не чак толкова отдавна състояли се паметни събития.
Разбира се, едно посещение на Беловската базилика би било непълноценно без последващо отбиване и до самата крепост Левке, до която води няколкостотинметрова лъкатушеща пътечка, чудно защо, преградена в началото от нива.
Крепостта и базиликата са описани от видни наши възрожденци, сред които Петко Славейков и Стефан Захариев. Това е на практика един огромен археологически комплекс, свидетелстващ за архитектурата от късната Античност и ранното Средновековие в края на V – VI век.
Първите исторически сведения за крепостта и базиликата са от именития български патриот пазарджиклията Стефан Захариев в неговото описание за Татар пазарджишката кааза, последвана от описанията на Петко Рачов Славейков и други видни български възрожденци. През 1915 г. българският учен Петър Мутафчиев прави първото научно описание на базиликата, а през 1924 г. са проведени и първите археологически разкопки финансирани от американския милионер Уйлям Уитмор и реализирани от археолога Андрей Грабар.
След кратка обиколка на обраслите камънаци при крепостта Левке се завръщам обратно към пътя край базиликата. Параклисът Св.Спас е точно отсреща, а пред него се е простряла широка, огряна от слънцето поляна. Представям си какви събори се провеждат тук на патронния празник на параклиса.
Чудесно място за пикник и бивак, а защо не и за завъртане на някое особено сочно чеверме.
Мястото е отлично оборудвано с навес, скамейки, голяма постоянно действаща чешма и разбира се - зидана камина. За миг се изкушавам да поостана по-дълго, но освен за лека закусчица едва ли ще имам достатъчно време. Може би някой друг път?
Оттук до билото на Алабашкия рид следват почти 2 часа умерено катерене все по същия коларски път, който, въпреки честото пресичане на наскоро набъбнали кални гьолове, може да се каже, че е в нелошо състояние.
Под шарената сянка на зеления горски свод се редуват чуруликащи каменни чешмички и обрасли с мъх дерета и поточета.
Още едно място за отдих преди следващия завой.
Към ранния следобяд небето се прояснява, а горската сянка дава път на разлетите типично по родопски поляни на същинската сърцевина на Алабак. Това са Алабашките поляни, където сред каменните руини на някогашен параклис се срещат няколко основни пътища - за Юндола, Велинград, Белово и Чепинските каньони.
Нова кратка почивчица със задължителното дълбоко вдишване на свеж планински въздух и вслушване в песента на вятъра и жуженето на земните пчели.
Паметно място - поляната е посещавана не от кого да е, а от дядо Вазов и от основоположника на организирания туризъм у нас - Алеко Константинов.
Последен поглед през рамо към югозападното разклонение на пътя, което се спуска към летовище Бяла вода, летовище Начовото, изоставената хижа Кладова и към Юндола. Може би при следващото си посещение по тези места ще избера онзи маршрут?
В района на връх Млековица, обрасъл с ели и храсталаци, не бива да се пропуска важното разклонение - левият ръкав води обратно надолу към низината, спускайки се след серия главоломни завои в Малко Белово. Десният, отбелязан с все същата червена маркировка, продължава на изток по Алабашкото било и към целта - Милеви скали.
В тази си част пътят е доста по-добър от предходния, а и денивелацията е почти нулева. Маркировката също е начесто и няма как да се пропусне.
Първи панорамни гледки към Чепинската долина. Нарочно поемам по пряката отбивка през Гальова чешма, вместо да следвам червената маркировка - хем пътят е по-лек, хем по-кратък, а и да не забравяме тази панорама!
Гальова чешма - през късната пролет е превърнала поляната в кално мочурище.
Отклонението сече откъм юг баирите при Стоичков валог и скоро, при Соления валог, отново се присъединява към основния горски път - точно там, където откъм селата Симеоновец и Семчиново идва и асфалтираният път към Милеви скали.
Оттук до хижа Милеви скали има по-малко от 2 км все по изненадващо добър асфалтов път, навсякъде заобиколен от тучни зелени поляни.
Зачестилите табели са признак, че вече наближавам хижата.
На разклона за самата хижа веднага се ориентирам накъде трябва да поема, благодарение на извиващите се над боровете фолк трели. Гората е огласяна от поп-фолк, сякаш извиращ изпод земята. Какво да се прави - култура!
А ето го и източникът на цялата тая гюрултия - за разлика от хижа Милеви скали, наблизо разположените бунгала "Здравец" са си напълно функциониращи. И очевидно към момента доста пренаселени. За миг си припомням, че по едно време обмислях дори пренощуване по тези места. Добре, че бързо бях отпратил тази идея от главата си!
Докато гласът на Милко Калайджиев все още отеква неистово из кухините на черепната ми кутия, аз бързам да се смъкна малко по-далеч от голямата тарапана - тъкмо там, в долчинката, печално се е изтегнало това, което е останало от някогашната славна хижа Милеви скали.
Сградата е доста масивна, съвсем в традицията на грандиозното соц-строителство. Разполагала е със 120 места за настаняване.
Вътре гледката е обичайна и болезнено позната от ред подобни бивши хижи, пръснати из всички наши планини.
Допреди трийсетина години тук навярно са се вихрели щури купони... или както тогава са ги наричали - "младежки забави".
Стаите са били със собствени санитарни възли и бани. Хижата е била водоснабдена и електрифицирана, с централно отопление.
Типичните за периода стенни мозайки пресрещат изумения посетител на всяка стълбищна площадка и във всяко фоайе.
На горния етаж се натъквам на истинска находка! Всъщност на няколко поредни находки. Първата е музейната сбирка на хижата, ознаменувала героичните подвизи на местните партизани.
Изглежда тук през 1944 г. се е разразила голяма битка между партизанските отреди и полицейските части на режима.
Втората находка би могла да бъде лесно пропусната, тъй като изисква известно ровичкане из безразборно нахвърляната в кабинета на директора документация. Все пак след известно вглеждане в пожълтелите страници осъзнавам, че чета комюнике с екскурзионната програма от последните сезони, в които хижата е работела. Удивително е колко посещавана е била от ученици от околните общини!
Скоро обръщам гръб на тази развалина и не устоявам на изкушението все пак да се промъкна по-близо до шумотевицата при бунгала "Здравец". А може би носещият се из околността аромат на скара е това, което в края на краищата ме е привлякло натам?
Мда... Тук този следобед може и да не се почива, но пък що ракия и вино ще се изпие! Я по-добре бърже да се пръждосвам оттука, преди и аз да съм заседнал завинаги на някоя от тези софри! Път ме чака!
Един поглед през поляната ми стига да се подсетя за какво съм се юрнал да атакувам тези баири. Кулата на връх Милеви скали изглежда вече толкова близо!
Последно "чао" на поляната между бунгалата и старата хижа. От всеки ъгъл дъни чалга, сред сенките на борчетата се скатава дърта Лада, а ароматът на кебапчета сигурно е разлаял и кучетата във Велинград. Хващам първата пряка пътека към върха и отпрашвам на втория етап от днешното приключение. Но за него - в следващата част от пътеписа.
