![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlВинаги е удоволствие да се завърнеш край тучните брегове на Марица, а пролетта е разбира се най-подходящият момент да се наслади човек на пищната зеленина и набъбналите води на най-пълноводната българска река.
Един доста по-разширен от обичайното маршрут:
Рибарската барака е стегната и оборудвана с нови вехтории в очакване на въдичарите.
Любимото ми място в този район - бързеите срещу с.Оризаре.
Полянките в околността са много подходящи за пикник.
Откривам и някои промени - наскоро тук е изградено заграждение за добитък.
Под шарената сянка на върбака се ронят едри капки влага.
Родопските притоци са излели в Марица мътните си буйни води.
На места са се оформили любопитни плажни ивици.
Ето тук си представям няколко чадъра и шарени кърпи, разстлани върху пясъка.
След кратко съзерцание, продължавам все на запад покрай ниви, вили и чифлици.
Между ресторантския комплекс на 9-ти километър и голямата река се е проснал наниз от дребни и по-големи езерца.
Това е същински рай за рибарите и те не пропускат случая да хвърлят въдици край бреговете на водоемите.
Не след дълго достигам до мястото, където на отсрещния бряг в Марица се влива най-пълноводният й родопски приток - река Въча.
Точно там отсреща приключва 112-километровият път на Въча.
Поредната чудновата къща сред полето.
Границата на община "Марица" е отбелязана с мемориал.
Горнотракийската низина е известна с древните тракийски могили - на места те буквално се редят като огърлица из нивите.
Отбивката към водната мелница сочи право на юг към Родопите.
Изоставената водна мелница преди цалапишкото сметище.
Чувал съм, че мястото често се използва за състезания по пейнтбол.
Очевидно тук някога е кипял живот - останки от сградата на старата тепавица.
Сега покривът на основната постройка е изтърбушен, а вътрешността й е обърната на сметище.
Заобикалям на стотина метра по черния път, за да изляза откъм водния канал, който захранва мелницата.
Там в далечината отвъд мостчето се простират необятни рибарници.
Ето, че достигам до шлюзовете на водната мелница.
Този канал води началото си от град Стамболийски и представлява изкуствено разклонение на Марица, нарочно изградено за напояване и за захранване на това съоръжение.
Бученето на пенливите води е неописуемо и скоро ушите зазвъняват от безспирния шум.
Основната яма, в която се гмурка основната част от водата, някога захранвала механизма на мелницата.
Това място излъчва някаква притегателна сила и настоява да остана още и още, за да му се насладя. Все пак с усилие откъсвам поглед от хипнотизиращите въртопи, за да продължа нататък по набелязания маршрут.
Черният път неотклонно следва северния бряг на Марица, устремен на запад към Стамболийски.
В подстъпите към град Стамболийски откривам началото на споменатия ръкав на реката.
Мемориален комплекс и огромна релефна карта на България посрещат пътника на входа на Стамболийски, точно преди големия мост над реката.
Тук Марица не е толкова пълноводна, както в по-долното си течение.
Централните квартали на Стамболийски.
Читалището на централния площад пред кметството.
Крайната точка на следобедната ми разходка: ж.п. гара Стамболийски, след която следва скоростно прибиране по Пещерско шосе към дома.
Един доста по-разширен от обичайното маршрут:
Рибарската барака е стегната и оборудвана с нови вехтории в очакване на въдичарите.
Любимото ми място в този район - бързеите срещу с.Оризаре.
Полянките в околността са много подходящи за пикник.
Откривам и някои промени - наскоро тук е изградено заграждение за добитък.
Под шарената сянка на върбака се ронят едри капки влага.
Родопските притоци са излели в Марица мътните си буйни води.
На места са се оформили любопитни плажни ивици.
Ето тук си представям няколко чадъра и шарени кърпи, разстлани върху пясъка.
След кратко съзерцание, продължавам все на запад покрай ниви, вили и чифлици.
Между ресторантския комплекс на 9-ти километър и голямата река се е проснал наниз от дребни и по-големи езерца.
Това е същински рай за рибарите и те не пропускат случая да хвърлят въдици край бреговете на водоемите.
Не след дълго достигам до мястото, където на отсрещния бряг в Марица се влива най-пълноводният й родопски приток - река Въча.
Точно там отсреща приключва 112-километровият път на Въча.
Поредната чудновата къща сред полето.
Границата на община "Марица" е отбелязана с мемориал.
Горнотракийската низина е известна с древните тракийски могили - на места те буквално се редят като огърлица из нивите.
Отбивката към водната мелница сочи право на юг към Родопите.
Изоставената водна мелница преди цалапишкото сметище.
Чувал съм, че мястото често се използва за състезания по пейнтбол.
Очевидно тук някога е кипял живот - останки от сградата на старата тепавица.
Сега покривът на основната постройка е изтърбушен, а вътрешността й е обърната на сметище.
Заобикалям на стотина метра по черния път, за да изляза откъм водния канал, който захранва мелницата.
Там в далечината отвъд мостчето се простират необятни рибарници.
Ето, че достигам до шлюзовете на водната мелница.
Този канал води началото си от град Стамболийски и представлява изкуствено разклонение на Марица, нарочно изградено за напояване и за захранване на това съоръжение.
Бученето на пенливите води е неописуемо и скоро ушите зазвъняват от безспирния шум.
Основната яма, в която се гмурка основната част от водата, някога захранвала механизма на мелницата.
Това място излъчва някаква притегателна сила и настоява да остана още и още, за да му се насладя. Все пак с усилие откъсвам поглед от хипнотизиращите въртопи, за да продължа нататък по набелязания маршрут.
Черният път неотклонно следва северния бряг на Марица, устремен на запад към Стамболийски.
В подстъпите към град Стамболийски откривам началото на споменатия ръкав на реката.
Мемориален комплекс и огромна релефна карта на България посрещат пътника на входа на Стамболийски, точно преди големия мост над реката.
Тук Марица не е толкова пълноводна, както в по-долното си течение.
Централните квартали на Стамболийски.
Читалището на централния площад пред кметството.
Крайната точка на следобедната ми разходка: ж.п. гара Стамболийски, след която следва скоростно прибиране по Пещерско шосе към дома.
