![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlВело-сезон 2018 бе открит с интересен еднодневен преход в димитровградско. Въпреки доста студеното време, денят се оказа подходящ за обиколка на няколко малко известни места, разположени в иначе доста близък до дома, но не особено познат за мен район.
Маршрутът:
Димитровград е сред най-младите български градове, построен през 50-те, след като е бил замислен мащабно като инфраструктура и градоустройство.
Димитровград е застроен в типично сталински стил, популярно известен като „съветски ампир“ или „сталински барок“. Фасадите от най-ранния социалистически барок често са монументални, с цокли в стил рустика, малки декоративни балкони и тежки полуколони.
Районът на Димитровград е с една от най-плодородните земи в страната. При създаването на града обаче там се развива химическа (химкомбинат, днес фирма „Неохим“) и циментова промишленост, която силно замърсява атмосферата и почвата. Благодарение на тази индустрия Димитровград едва не става окръжен център по времето на комунизма. Стожер на местната икономика днес е неделният пазар.
Най-емблематичната забележителност на града е Водонапорната кула, наскоро ремонтирана от общината.
В града има три парка - "Марица", "Пеньо Пенев" (Габера) и "Никола Вапцаров". В последния са разположени Планетариум, летен театър, както и малка зоологическа градина.
Следващата ми спирка бе село Крепост, станало известно в последните години със своите уникални пана-стенописи, подарени на селото от местните братя Паневи.
Авторите са преобразили фасадите на училището, кметството, здравната служба, читалището, параклиса, църквата. Техни творения на открито има още върху родната им къща и върху едно ресторантче в селото, което е съвсем близо до площада. А всяка година братята рисуват по още едно пано…
Селска идилия край склоновете на възвишението Чабукли.
Заводът за бира Астика - една от основните индустрии на недалеч разположения областен център Хасково.
Северната водонапорна кула на Хасково доминира хоризонта край автомагистрала "Марица".
Известното с наблизо провелата се средновековна битка село Клокотница ми предоставя възможност за кратка почивка, колкото да се подкрепя със закуска на крак преди щурмуването на възвишенията от основната част на маршрута ми. На входа на селото ме посреща интересен стар каменен мост над Банска река.
Главната цел на цялата вело-обиколка бе светилището на нимфите и Афродита край Каснаково. Местността е много живописна, а от информационния център до легендарния извор води удобна пътека с пейки. Гледките над долината на Банска река са изключително красиви, макар и в този пролетен ден коритото й да е залято с придошлите води от Източните родопи и пейзажът повече да напомня за блато.
В непосредствена близост до светилището активно се извършват археологически разкопки.
Тук са разкрити основите на древноримската вила Рустика.
За Светилището на нимфите и Афродита се смята, че е от II в., а постройките около него - странноприемница и амфитеатър са от IV в. Оформени са три извора с басейни. Това е единственият добре запазен нимфеум в България.
Според митологията нимфите са същества от женски пол, покровителки на природата. Описани са земни и морски нимфи. В древните текстове се споменава изключителната им красота и фактът, че хората се отнасяли към тях със страхопочитание. Според изследователите наследници на техния образ в по-късния български фолклор са самодивите.
Светилището на нимфите и Афродита е изградено така, че и скалата над него е използвана за строежа, като е оформена в полуелипса. На входа е била издигната внушителна колонада, чиито основи са запазени. В скалата са вдълбани три ниши за трите извора - два в краищата и един централен. Крайните извори са свързани с централния с открит каменен улей, който минава покрай стената, а двата странични - с каменна тръба, която минава под площадката на светилището. Над централния извор е издълбан надпис, който гласи: "На добър час! Тит Флавий Бейтюкент Есбенериос и неговата съпруга Клавдия Монтана направиха и посветиха извора на нимфите и Афродита" - това са служилият на Рим тракиец Тит Флавий и неговата избраница.
Под арката, изградена над централния извор, се вижда издялана от скала човешка фигура. Според едно предание Тит Флавий решил да построи там храм на богинята Афродита. Докато вървяло строителството на храма, Тит сънувал чуден сън. В него му се явила неземно красива нимфа. Сънят се повтарял всяка нощ, а нимфата не преставала да предлага любовта си на военачалника. От мъчителните сънища Флавий залинял, но продължил строежа. Когато светилището било завършено, Флавий поканил много хора на празненство. Ненадейно там се появила нимфата от сънищата му. Всички ахнали пред красотата й, някои свели глави, а други ослепели. Единствен на крака останал Флавий. Нимфата го поканила да тръгне с нея и му обещала, че ще го дари с безсмъртие. Калената воля в битките не позволила на Флавий да се поддаде на изкушението. Той благодарил на нимфата за щедростта и отказал. Призна красотата й, но промълвил, че остава верен на жена си, която вярно го е чакала 30 години да се върне от война. Когато чула тези думи, нимфата се вкаменила пред смаяните погледи на хората.
Водата блика от цепнатина в скалата и е студена и кристално чиста. Хората вярват, че е лековита.
През времето на турското владичество мястото било известно като Гяур бунар. Сега тук са изградени удобен паркинг, покрита с каменни плочи пешеходна алея, както и място за отдих и пикник.
От светилището на изток води новоизградена велоалея, която подсича откъм север възвишението Кайряка и след 2.5 км предимно спускане достига до Добричкия манастир "Успение Богородично".
Началото на днешния манастир се поставя с построяването на параклиса "Успение на Света Богородица" през далечната 1886г. Това става, след като на дядо Атанас Бековски от с. Добрич, който пасял говедата си в района на днешния манастир, по време на една от своите дрямки, в просъница вижда Света Богородица, която му казва, че трябва да копае тук, за да открие извор със света вода (аязмо).
Параклисът и аязмото до него са били почитани десетилетия наред, докато един ден, през втората половина на XX в, изворът бил каптиран, а водата насочена към село Добрич. Старият параклис е основно обновен, целият двор на манастира, на площ от около 15 дка, е ограден с ограда, издигната е двуетажна сграда за преспиване, а пред нея маси и барбекю за посрещане на над 150 гости. Добре устроената материална база се използва най-често за отбелязване на големия християнски празник Успение на св. Ботородица (на 15 август). Празникът е най-тачен и уважаван от местните, защото на него се чевства и общоселският събор.
Истинска благодат, наред с всички направени благоустройства, е, че днес посетителят отново може да отпие от целебната вода на аязмото. Безценната течност тече в изобилие от красиво оформена чешма до външните порти на манастира.
Пътешествието ми продължава през село Добрич, известно с лечебния си кладенец, за който се вярва, че цери тумори. Селото е доста проспериращо поради изключително плодородните почви наоколо, за което говори и добре устроената инфраструктура и големите, добре поддържани къщи.
Най-накрая достигам село Крум, кацнало на десния бряг на Марица на няколко километра преди Димитровград. Тук ще изчакам пътническия влак за Пловдив, за да се прибера у дома, наново зареден с енергия и куп интересни впечатления.
Маршрутът:
Димитровград е сред най-младите български градове, построен през 50-те, след като е бил замислен мащабно като инфраструктура и градоустройство.
Димитровград е застроен в типично сталински стил, популярно известен като „съветски ампир“ или „сталински барок“. Фасадите от най-ранния социалистически барок често са монументални, с цокли в стил рустика, малки декоративни балкони и тежки полуколони.
Районът на Димитровград е с една от най-плодородните земи в страната. При създаването на града обаче там се развива химическа (химкомбинат, днес фирма „Неохим“) и циментова промишленост, която силно замърсява атмосферата и почвата. Благодарение на тази индустрия Димитровград едва не става окръжен център по времето на комунизма. Стожер на местната икономика днес е неделният пазар.
Най-емблематичната забележителност на града е Водонапорната кула, наскоро ремонтирана от общината.
В града има три парка - "Марица", "Пеньо Пенев" (Габера) и "Никола Вапцаров". В последния са разположени Планетариум, летен театър, както и малка зоологическа градина.
Следващата ми спирка бе село Крепост, станало известно в последните години със своите уникални пана-стенописи, подарени на селото от местните братя Паневи.
Авторите са преобразили фасадите на училището, кметството, здравната служба, читалището, параклиса, църквата. Техни творения на открито има още върху родната им къща и върху едно ресторантче в селото, което е съвсем близо до площада. А всяка година братята рисуват по още едно пано…
Селска идилия край склоновете на възвишението Чабукли.
Заводът за бира Астика - една от основните индустрии на недалеч разположения областен център Хасково.
Северната водонапорна кула на Хасково доминира хоризонта край автомагистрала "Марица".
Известното с наблизо провелата се средновековна битка село Клокотница ми предоставя възможност за кратка почивка, колкото да се подкрепя със закуска на крак преди щурмуването на възвишенията от основната част на маршрута ми. На входа на селото ме посреща интересен стар каменен мост над Банска река.
Главната цел на цялата вело-обиколка бе светилището на нимфите и Афродита край Каснаково. Местността е много живописна, а от информационния център до легендарния извор води удобна пътека с пейки. Гледките над долината на Банска река са изключително красиви, макар и в този пролетен ден коритото й да е залято с придошлите води от Източните родопи и пейзажът повече да напомня за блато.
В непосредствена близост до светилището активно се извършват археологически разкопки.
Тук са разкрити основите на древноримската вила Рустика.
За Светилището на нимфите и Афродита се смята, че е от II в., а постройките около него - странноприемница и амфитеатър са от IV в. Оформени са три извора с басейни. Това е единственият добре запазен нимфеум в България.
Според митологията нимфите са същества от женски пол, покровителки на природата. Описани са земни и морски нимфи. В древните текстове се споменава изключителната им красота и фактът, че хората се отнасяли към тях със страхопочитание. Според изследователите наследници на техния образ в по-късния български фолклор са самодивите.
Светилището на нимфите и Афродита е изградено така, че и скалата над него е използвана за строежа, като е оформена в полуелипса. На входа е била издигната внушителна колонада, чиито основи са запазени. В скалата са вдълбани три ниши за трите извора - два в краищата и един централен. Крайните извори са свързани с централния с открит каменен улей, който минава покрай стената, а двата странични - с каменна тръба, която минава под площадката на светилището. Над централния извор е издълбан надпис, който гласи: "На добър час! Тит Флавий Бейтюкент Есбенериос и неговата съпруга Клавдия Монтана направиха и посветиха извора на нимфите и Афродита" - това са служилият на Рим тракиец Тит Флавий и неговата избраница.
Под арката, изградена над централния извор, се вижда издялана от скала човешка фигура. Според едно предание Тит Флавий решил да построи там храм на богинята Афродита. Докато вървяло строителството на храма, Тит сънувал чуден сън. В него му се явила неземно красива нимфа. Сънят се повтарял всяка нощ, а нимфата не преставала да предлага любовта си на военачалника. От мъчителните сънища Флавий залинял, но продължил строежа. Когато светилището било завършено, Флавий поканил много хора на празненство. Ненадейно там се появила нимфата от сънищата му. Всички ахнали пред красотата й, някои свели глави, а други ослепели. Единствен на крака останал Флавий. Нимфата го поканила да тръгне с нея и му обещала, че ще го дари с безсмъртие. Калената воля в битките не позволила на Флавий да се поддаде на изкушението. Той благодарил на нимфата за щедростта и отказал. Призна красотата й, но промълвил, че остава верен на жена си, която вярно го е чакала 30 години да се върне от война. Когато чула тези думи, нимфата се вкаменила пред смаяните погледи на хората.
Водата блика от цепнатина в скалата и е студена и кристално чиста. Хората вярват, че е лековита.
През времето на турското владичество мястото било известно като Гяур бунар. Сега тук са изградени удобен паркинг, покрита с каменни плочи пешеходна алея, както и място за отдих и пикник.
От светилището на изток води новоизградена велоалея, която подсича откъм север възвишението Кайряка и след 2.5 км предимно спускане достига до Добричкия манастир "Успение Богородично".
Началото на днешния манастир се поставя с построяването на параклиса "Успение на Света Богородица" през далечната 1886г. Това става, след като на дядо Атанас Бековски от с. Добрич, който пасял говедата си в района на днешния манастир, по време на една от своите дрямки, в просъница вижда Света Богородица, която му казва, че трябва да копае тук, за да открие извор със света вода (аязмо).
Параклисът и аязмото до него са били почитани десетилетия наред, докато един ден, през втората половина на XX в, изворът бил каптиран, а водата насочена към село Добрич. Старият параклис е основно обновен, целият двор на манастира, на площ от около 15 дка, е ограден с ограда, издигната е двуетажна сграда за преспиване, а пред нея маси и барбекю за посрещане на над 150 гости. Добре устроената материална база се използва най-често за отбелязване на големия християнски празник Успение на св. Ботородица (на 15 август). Празникът е най-тачен и уважаван от местните, защото на него се чевства и общоселският събор.
Истинска благодат, наред с всички направени благоустройства, е, че днес посетителят отново може да отпие от целебната вода на аязмото. Безценната течност тече в изобилие от красиво оформена чешма до външните порти на манастира.
Пътешествието ми продължава през село Добрич, известно с лечебния си кладенец, за който се вярва, че цери тумори. Селото е доста проспериращо поради изключително плодородните почви наоколо, за което говори и добре устроената инфраструктура и големите, добре поддържани къщи.
Най-накрая достигам село Крум, кацнало на десния бряг на Марица на няколко километра преди Димитровград. Тук ще изчакам пътническия влак за Пловдив, за да се прибера у дома, наново зареден с енергия и куп интересни впечатления.
