Интерлюдия. Неканена гостенка.

Най-добрият ми приятел е..... Неволята!

Странно защо всички търсим помощ в най-трудните си моменти отвън. Тичаме първо при при най-близките, родителите, приятелите и когато получим подкрепа, доволно въртим опашка като кученце, радващо се на малко нежност. Кризата отминава, въздъхваме дълбоко и продължаваме. Замисляме ли се обаче дали това ни направи по-силни и по-отговорни към собствения ни живот? Ние ли се справихме с проблема или друг ни го реши?

В днешния свят на комуникациите трудно ще останем сами в гората и като в приказката ще викаме Неволята. Избираме по-лесния начин – вдигаме телефона.
А когато все пак забием нос в стената, а няма никой на нашата улица? А когато заспалата гордост проговори и си самозабраним да се оплакваме и търсим подкрепа?

Тогава все пак срещаме Неволята!

Човек по дефиниция е социално същество и няма как да си наложим изкуствено бариери при комуникацията с другите. Но хубаво е понякога да обръщаме поглед навътре към себе си и да се опитаме сами да преминем отвъд проблема.

Помогни си сам, за да ти помогне и... Бог, Съдбата или просто друг Човек!