![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlДобре бе, едно нещо не мога да разбера. Окей, навън вали, хората рано сутрин бързат да се натъпчат в автобуса от градския транспорт, че да не джапат по гьоловете. Даже и аз в този ден по изключение съм си зарязал колелото у дома, че не ми се ще да заприличам на малаче. Дотук добре. Ама защо ли трябва парното в автобуса винаги да е набузено на макс, при положение, че навън е около 18 градуса!? Вътре влизаш, загърнат в палто, и те лъхва една сауна от 27-28 градуса. И се олюляваш.
Рейсът едва се влачи, чака по три светофара от по минута на всяко кръстовище... наоколо свирки и бибитки, спирачки и току по някоя и друга сподавена попръжня откъм "културния" ни обществен шофьорин. А вътре - адска жега...
И никой и думичка не казва. Гледам: лелката на седалката срещу мен вече май започва да забелва очите. По врата на чичето с лъщящото кубе оттатък пътеката вече се стичат обилни вадички. Някои от пътниците започват да се сещат да се поразхвърлят. Якета и шапки се валят тук-там по седалките. Дори един-двама се престрашават да пооткрехнат мъничките прозорчета, та рехавият дъждец да им наплиска миглите.
Но спасение просто няма. Парното бълва убийствена жега изпод задните седалки, двигателят ръмжи и свирепо вибрира при поредното изключване от скорост на поредния светофар, навред се е размирисало на машинно масло... а вътре температурата застрашително наближава заветните 30 градуса. Чувствам, че започвам да се замайвам.
Никой не продумва нищо. За миг сериозно се замислям да опъна един крак напряко през пътеката при поредното преминаване на кондукторката покрай мен - да я спъна, та да привлека вниманието й и хубявичко да я нахокам. За щастие, моята спирка се задава ей там, тъкмо зад последния светофар. Още мъничко и вратите най-сетне ще се отворят, а аз ще се добера до лелеяната прохлада на обруления от дъжда тротоар!
Слизам ни жив, ни умрял. И се заричам повече никога да не се подложа на това адско изтезание.
Да ви акам на "устойчивия" градски транспорт! Ще си карам колелото, ако ще и ледени буци да падат от небето!
Рейсът едва се влачи, чака по три светофара от по минута на всяко кръстовище... наоколо свирки и бибитки, спирачки и току по някоя и друга сподавена попръжня откъм "културния" ни обществен шофьорин. А вътре - адска жега...
И никой и думичка не казва. Гледам: лелката на седалката срещу мен вече май започва да забелва очите. По врата на чичето с лъщящото кубе оттатък пътеката вече се стичат обилни вадички. Някои от пътниците започват да се сещат да се поразхвърлят. Якета и шапки се валят тук-там по седалките. Дори един-двама се престрашават да пооткрехнат мъничките прозорчета, та рехавият дъждец да им наплиска миглите.
Но спасение просто няма. Парното бълва убийствена жега изпод задните седалки, двигателят ръмжи и свирепо вибрира при поредното изключване от скорост на поредния светофар, навред се е размирисало на машинно масло... а вътре температурата застрашително наближава заветните 30 градуса. Чувствам, че започвам да се замайвам.
Никой не продумва нищо. За миг сериозно се замислям да опъна един крак напряко през пътеката при поредното преминаване на кондукторката покрай мен - да я спъна, та да привлека вниманието й и хубявичко да я нахокам. За щастие, моята спирка се задава ей там, тъкмо зад последния светофар. Още мъничко и вратите най-сетне ще се отворят, а аз ще се добера до лелеяната прохлада на обруления от дъжда тротоар!
Слизам ни жив, ни умрял. И се заричам повече никога да не се подложа на това адско изтезание.
Да ви акам на "устойчивия" градски транспорт! Ще си карам колелото, ако ще и ледени буци да падат от небето!
