![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlАтеизмът е интересна фундаменталистка религия, която догматично се придържа към убеждението, че Бог, бил той от брадясалата, начумерена разновидност, или от летящата спагетена порода, е най-вероятно продукт на слабоумното ни, замъглено от дъха на тамян съзнание. Атеизмът е децентрализирана организация без пророци, но все пак с някои полу-богове като например Кристофър Хичинс, Ричард Докинс, Карл Сейгън, Стивън Хокинг, Дарвин, Маркс и Енгелс (последните двама - видни пласьори и консуматори на най-висококачествен опиум). Най-ефективният начин да се справиш с атеистичната напаст е като размахваш дървени Разпятия току под носа им, с поглед, изпълнен с религиозен плам. И като им демонстрираш непоколебимата си вяра, използвайки заклинанието "Бог да те благослови" всеки път като кихнат. Съвременните антрополози отбелязват, че атеизмът е по-досаден и от Ада (в който атеистите впрочем не вярват). Атеистите си нямат богове, които да ги водят към тучните пасбища на живота, затова често са и вегетарианци и се задоволяват с по-постни треволяци (виж Маркс и Енгелс).
Атеизмът е идеология, която, в случай че решиш да я приемеш, те задължава да не вярваш в горски феи, таласъми, полтъргайсти, Бог или Дядо Коледа, докато не получиш неопровержими доказателства за съществуването им (някакъв нает дебеланко в местния мол, който е нахлузил червена роба и шапка с пискюл очевидно не се брои за свидетелство). Работата е там, че е невъзможно да докажеш съществуването или несъществуването на Бог, понеже в скоро време не ни се е случвало да забележим начумерен старец с дълга бяла брада да се рее из облаците (освен ако не сте употребявали опиум в особено големи количества - пак виж Маркс и Енгелс). От друга страна, има една стара жена с брада, която витае из далечните кътчета на съзнанието ми и ми шепти нощем докато спя. (Здрасти, Рита!)
Тъй като атеизмът си няма свято Писание или свои църкви и попове, атеистите се считат за нечестиви. Освен това всеки атеист счита за свой дълг яростно да напада и изобличава религиите и вярванията от всякакъв вид, като същевременно изучава из основи науката, като напълно игнорира всякакви противоречащи му доводи и ги заклеймява и обсипва с жупел по разни форуми и форумчета из интернет. Повечето атеисти споменават Господ много по-често от самите вярващи (тъй като последните са прекалено заети да гледат телевизионни шоута и да играят на видео-игри и не им остава време да се запитат защо, аджеба, съм вярващ). Така че, когато те срещнат атеист, последното, което биха искали да споменат е религията, защото това неизменно би причинило тикове, конвулсии, гърчове и избиване на пяна по устата на дадения атеист, както и последващ яростен монолог по въпроса защо твоят конкретен Бог не е възможно да съществува и защо светът би бил едно много по-хубаво място, ако бе населен изцяло с атеисти. Единственото изключение от правилото са онези атеисти, които са израснали в атеистични семейства и следователно никога не са били изложени на Божията благодат и не са имали възможността да получат просветление и да познаят чистата Истина. Една трета група, агностиците смятат, че последната категория атеисти просто не съществуват, тъй като те си нямат никаква идея за какво става въпрос.
Обичайната реакция на атеиста е да почервенее (а понякога и да позеленее) и да избухне в яростни пламъци, само ако забележи някой, който държи в ръка Библия. Все пак това не е съвсем сигурно, понеже голям брой атеисти са прекалено самомнителни, за да забелязват някого другиго, освен самите себе си. (Така че можете да сте сигурни, че редовият атеист не е някакъв луд фанатизиран масов убиец - това е така, защото така или иначе самият той е едно безпределно егоцентрично копеле). Има случаи, когато атеист е влизал на туристическо посещение в манастир и е получавал тежки алергични пристъпи. Трябва да внимавате.
Всеки атеист, когато му се роди дете, го подлага на една церемония по произвеждане в атеизъм, при която на детето се поставя един чип в мозъка (без оглед в кое полукълбо, става и в двете - просто го хвърлете някъде там и ще свърши работа), така че детето да се научи да обича новата си атеистична самоличност и никога да не поставя под съмнение истинността и авторитета на науката и материалистичния реализъм. Но този чип има и някои странични ефекти - детето става суетно, надуто, алчно, грубо, надменно и нетолерантно към всеки друг освен ближните атеисти. В крайна сметка, нали смисълът на живота и аршинът за мерене на добро и зло са напълно излишни неща! Когато вижданията на твоя събеседник по тези въпроси са точно противоположни на твоите, единственият възможен начин да не си избодете взаимно очите е, като си приказвате за прогнозата за времето, ей така, да убиете някой и друг час.
Но когато един атеист срещне християнин, нещата са различни. Тогава той ще се впусне в безкрайни спорове, ще го измъчва и дори ще му се подиграе за неща, които самият вярващ никога не е знаел, че присъстват в така свещената за него Библия - която за него несъмнено е най-великата книга на света, макар и да е толкова дебела и досадна за четене и да има толкова много действащи лица в нея, че не можеш да ги запомниш. И никога даже не си я прочел цялата. Атеистът ще се нахвърли върху вярващия с довода, че майка му и татко му и всички, които някога е срещал през живота си, не са прави, докато самият атеист и още неколцина многознайковци са прави и интелектуално и еволюционно по-висши същества. Даже ще ти обясни как няма разлика между мирните набожни хорица и онези изверги с тюрбаните и поясите с бомбите.
Абе въобще, да срещнеш атеист в целия му блясък и величие си е доста болезнено изживяване, след което ще ти се прииска да си изповръщаш вътрешностите в тоалетната и като следствие здравословното ти и емоционално състояние ще се срине неимоверно и има вероятност да се превърнеш в маниакално-депресиран, озлобен интернетен анти-атеист и активист (и отявлен защитник на Христа-спасителя) и вероятно - религиозен фанатик и фундаменталист. Така че внимавайте!
Освен че се събират на чести тайни сбирки в интернет и чат-румовете, където дружно оплюват всички заблудени овчици божии, атеистите често се кланят на своя бог науката и материалистичния реализъм - насаме и тайно. Някои от техните ритуали включват гледане на поредния епизод на сериала "Здрач" или "Бъфи, убийцата на вампири" или на поредицата на Карл Сейгън по Нешънъл Джиографик. След което ще се скъсат да пишат коментари по гореспоменатите форуми и форумчета или да пускат жлъчни есемеси през Туитър и Фейсбук на всеки десет минути.
Повечето атеисти считат за напълно рационално да вярват, че Вселената се е пръкнала от Нищото, ей така, от само себе си, без никаква друга причина, освен за да натрие носа на няколко милиона католици. Това някак удобно заобикаля трънливите въпроси за смисъла на живота, тъй като или просто няма такъв, или той е "42". Те също твърдят, че след като нещо или някой някога трябва да е създал човека, то Бог е също като човек (плюс гръмотевиците) и нещо трябва да е създало и Него. Така че, за да си спестят време и усилия, атеистите минават направо към извода, че самовъзпроизвеждащата се молекула на ДНК се е появила преди 3.5 милиарда години (пак от Нищото) и оттогава прави всичко възможно да се закрепи на сигурно място вътре в бактериите, растенията и животните, досущ като един паразит. По всяка вероятност тези молекули са били създадени от Дарвин по един секретен проект от далечното бъдеще, с помощта на патентования от него "Ево-лъч". После Дарвин ги пратил обратно в миналото чрез патентованата от него машина на времето. И така.
След като разнищят този въпрос, доволни, атеистите могат спокойно да се върнат към обичайното си занимание да гледат телевизия и да чаткат на лаптопа и да обясняват на глупавите овчици как трябва да спрат да им задават повече въпроси за неща, които така или иначе не ги интересуват. "Пич, чети си Библийката и ме остави да играя World of Warcraft, ясно?"
Що се отнася до агностицизма, атеистите се противопоставят на довода на агностиците, че съществуването на Бог не може да се докаже със сигурност. И безспирно крещят информация на агностичния си "опонент", с която той вече отдавна е запознат много по-добре от атеиста. С което в края на краищата ще го накарат да се превърне я в хипар будист, я в досаден канадски политик. Всъщност агностиците все още не са станали атеисти по една единствена причина - защото не ги блазни мисълта да бъдат накачулени от пълчища разярени католици или по-лошо - разбеснели се мюсюлмани, които хвърлят камъни, размахват ятагани и горят чучела на "неверника" с възгласи "Аллах-акбар!" Единственият по-лош вариант е да те напитят цели орди озверели атеисти в някакъв форум и да те засипят със злостни подигравки. Обикновено накрая агностиците стават толкова отвратени от атеистите, че стават вярващи, само за да ги вбесят още повече.
---
Бе един прекрасен слънчев ден, даже нетипично топъл за февруари. Но какво да се прави, глобално затопляне... Само дето вън духаше доста силен вятър и подгонваше клонките из тротоарите, блъскаше се в шарените прозорци на голямата църква и ги караше да подрънкват. Но иначе си бе доста топло, даже леко жежко. Витражът на селската църква беше като пъстроцветна оранжерия, а тълпата вътре се потеше обилно под слънчевите лъчи.
Имаше извънредно много народ в тази църква днес! Дали някога бе виждала такова стълпотворение? Надали. Но, нормално все пак. Нали щеше да пристига свещената реликва. Частица от самия Кръст господен! Цялата околия се бе сбрала да види знаменитото събитие, за което несъмнено песни щяха да се пеят в аналите на с. Чучурково.
Тук бе цветът на общината - като започнем от достолепния кмет г-н Гайдаров, през съдията Пейчо Пейчинов, видни адвокати и бизнесмени, та до самото простолюдно множество, което жадно попиваше всяка трела, издадена от гърлата на църковния хор. Да, днес дори бяха докарали хор от града! А попът, отец Петко гордо се пъчеше досами амвона.
Тук бяха и Станка с нейния Нейко. И Бубито с Кочо, който тъкмо смачкваше цигарата си в стената и скришно я подхвърляше зад гърба си, след като бе сритан в кокалчето. И Лалка бе тук разбира се. Мъжът й, съдията, стърчеше до нея и се мръщеше.
Пейчо бе отявлен атеист. А сега се налагаше да издържи цялата тази щуротевина. Някакъв поп опяваше някакви неразбираеми строфи от някаква книга, написана от някого си много, много отдавна. И тълпата попиваше всяка трела. Дали слушаха и думите? Пейчо се съмняваше. Всъщност той имаше особено мнение за църквите, поповете и господ като цяло. За него те бяха пълна загуба на време, опиат за масите. Така бе чул от баща си. Старият съдия Пейчинов, бог да го прости, все повтаряше колко назадничави са тези, които се поддават на църковните заблуди и отказват да прегърнат материалния реализъм. Пейчо понякога обичаше да спори с него по тези въпроси, но вътрешно бе съгласен, че всичко това са глупости. Когато изгуби баща си, напълно осъзна колко той е бил прав. И сега не пропускаше сгоден случай да постави на мястото им заблудените вярващи. Как ги поставяше на мястото им само!
И сега едва се стърпяваше. Пристъпваше нервно от крак на крак и след всеки цитат от Евангелието, изречен от отчето, той правеше едва доловима гримаса. Отвътре му напираше да извика нещо. Лалка стоеше до него и го наблюдаваше скришно. Сегиз-тогиз го сръгваше да гледа по-така. Все пак бе човек с положение, не трябваше да я излага. Ще изтърпи час-два проповеди!
Ама наистина беше препълнена тази църква! Друг път тук се вясваше само по някоя заблудена бабичка, да палне по една свещичка за споминалите се. А сега... Младо и старо бе се събрало да чуе Владиката на околията. Вече не се дишаше, толкова много гърла хриптяха под шарената оранжерия на изписаните витражи. Миришеше на спарено.
Най-сетне се появи Владиката. Беше въздебел. По темето му се стичаше пот, но той все пак си придаваше максимално достоен вид. Сега той бе овчарят, а тези долу бяха верните му овчици. Нагласата е важна. Нагласата е всичко! Тя е решаваща. Особено когато пелтечиш.
След като бе представен от отец Петко, Владиката Викентий пристъпи към същинската част. Избра лекционната форма. Пеенето не му се удаваше особено, макар че когато пееше бе единственият случай, когато не пелтечеше. Но пък пееше много фалшиво. Просто да се учудиш как е стигнал до Владика!
Първата притча, която прознесе, бе наистина впечатляваща.
- В-веднъж мъдрият с-стар цар Соломон, - поде Владиката, - Приел пе-при себе си две жени, които искали той да им ра-азреши един голям спор. Те водели със себе си... е-е-едно м-малко дете. Всяка от тях твърдяла, че де-детето е нейно. "Мое е! Аз го родих!", казвала едната. "Не, м-мое е! Аз го отгледах!", казвала другата. Мъдрият цар се за-замислил и накрая казал, "Добре, нека постъпим така. Ще за-заповядаме на стражите ми да р-разрежат детето точно по средата и всяка от вас ще вземе по една по-половина". Жените се учудили, а на-накрая едната възкликнала, "Но царю, така ще у-убием детето! Пощади го, царю! Нека другата го вземе!" То-тогава Соломон я посочил и казал, "Ето, ти си истинската майка на това дете! Вземи го и се грижи за не-него".
Наистина бе впечатляващ разказ. Някои дори понечиха да изръкопляскат, но се усетиха навреме, че не са в театър. От своя страна Пейчо изсумтя. Лалка го сръга.
Вторият разказ бе по-алегоричен.
- Ве-веднъж двама мъже застанали пред свещеника и му се изповядали. Единият рекъл, "Отче, имам е-един огромен грях! Като камък ми тежи на сърцето, не мога да спя!" Другият се оплакал, "А пък аз имам множество малки пе-прегрешения, толкова много съм натрупал, че не ми дават да спя!" Отецът ги по-посъветвал, "Идете сега двамата в гората. Ти, първият, н-намери един огромен камък и го ха-х-хвърли вдън гори тили-ли-лейски. А ти, вторият, събери безброй малки камънаци и ги разхвърляй из го-гората!" Речено-сторено. След време двамата се върнали и попитали свещеника, "А сега к-какво да правим? Опростиха ли ни се греховете?" Отецът казал, "Идете обратно в гората и ми донесете ка-какавото сте хвърлили". Минало време и двамата се върнали. Първият казал, "Отче, много ми беше те-тежко, но го домъкнах тоя камък. Ето го!" Вторият се оплакал, "Отче, хо-оо-дих, обикалях из гората, но намерих само по-половината камънаци!" Отецът отвърнал, "Ето, видите ли? Ти, първият, имаш един голям г-грях, но колкото и да е тежък той, ти можеш да се потрудиш да го из-з-купиш. Да ти е простено! А ти, вторият, си натрупал то-толкова малки грехове, които даже не си забелязвал, че вече ту-рудно можеш да ги осъзнаеш. Върни се вкъщи и се моли за душата си!"
Смълчаното множество като че се позамисли. Е, поне някои се замислиха. На повечето може би им трябваше повече от минута, за да осъзнаят за какво се отнася тази история. Но сякаш у някои се пробудиха известни съмнения.
Пейчо обаче вече не издържаше. Той тихо се прокашля и обърна гръб на Лалка и останалите, шмугна се между първите редици и се изсули от църквата навън под строгите погледи на част от обществеността - на свобода, при вятъра, който гонеше разбеснелите се клонки на съсухрените зимни дървета. Небрежно подритна един камък и запали цигара.
Погледна към небето с белите облачета и към бледото слънце, което клонеше към следобед. Вдигна поглед още по-нагоре. И не видя нищо. Въздъхна.
А вътре Владиката продължаваше с притчите.
Нататък той изреди всички божи заповеди и обясни на събраното стадо какво означават, в случай, че са пропуснали тази подробност. Не забрави да спомене тази напаст, дивият материализъм, който е завлядял младите. Припомни на множеството да не пожелава имота на ближния, да не прелюбодейства дори в помислите си. Винаги да постъпва с другите както иска да постъпват с него. Да не злослови, да не се поддава на суетата, да изчисти съзнанието си от Нечестивия и ред други мъдри слова, които някои разбраха, а други - не.
Станка не слушаше особено внимателно. Макар че за пръв път гледаше църковна проповед, по й беше интересно, че Евлогия постоянно я стрелка със скришни погледи. А Лалка, макар и да стоеше твърде далеч от Евлогия, все й кимаше по някаква незнайна причина. Станка се почувства конфузно. Усети, че става въпрос за нея.
За разлика от нея, Бубито стоеше с неизменния си празен телешки поглед и лека усмивка, леко наклонила глава на една страна, сякаш наистина осмисляше произнесеното от амвона. Каква актриса само! Де да можех и аз така да играя...
Кочо също гледаше тъпо. Какво ли се въртеше в главата му сега? Може би броеше минутите до края на службата, когато ще може и той да излезе на чист въздух. Може би в момента се намираше някъде далеч оттук, някъде на брега на язовира, с въдица в ръка и цигара в уста и с глава, празна от всякакви мисли? А дали тя, Станка, бе там, в главата му? Дали бе докоснала нещо у него онзи път, в колата? Освен издутия му пакет долу, разбира се?
Ох, за какви работи си мисля! И то тук, в църквата! Много камънаци ще трябва да насъбера из горите тилилейски, за да се пречистя...
Най-сетне Владиката реши да свърши с проповедите. На народа май му бе дошло в повечко, или пък бяха им умалели краката, защото повечето пристъпяха припряно. А и нямаха търпение да видят чудотворното парче от Кръста. Чуваше се, че изцерявало болести и правело хората богати. Стига само да се докоснеш до ковчежето с реликвата.
Вратата на църквата се открехна и оттам се появи главата на Пейчо, който си бе изпушил цигарата навън. Не му се наложи да влиза обратно, защото народът вече се стичаше към изхода. Лалка се добра до него и го сръга в ребрата, този път доста по-грубичко.
- Какво правиш бе, простак? - изсъска тя. - Защо напусна така!?
- Не са за мен тия работи, съжалявам. - оправда се той. - Аз съм атеист.
- Е, и? Не можа ли да изтраяш един час бе, балък? Как ме изложи пред хората!
- Ъ... Не вярвам някой да е забелязал... - измънка Пейчо.
В този миг върху гърба му се стовари една ръка. Зам.-кметът Радо го плесна по врата и свойски му смигна:
- Къде ходиш, мой човек?
- Ха-ха. Амиии, до фризьорката бях! - реши да се избъзика Пейчо съдията.
- Аааа, бива, бива. Амчи що точно с'я? Не можа ли да се по'стрижеш преди църква, а?
- Хъ-хъ... - даже докато се изчервяваше, Пейчо не изгуби напълно самообладание и успя да измисли нещо: - Амиии, да кажем, че преди да почне да пее оня поп още нямах нужда от подстрижка!
- Хахаха!
Двамата се засмяха дружески и закрачиха редом към площада, а Лалка остана по-назад, все така стрелкайки мъжа си с остри като кинжали погледи.
В този миг тя видя Станка и Бубито да излизат с Кочо и Нейко. И потърси с поглед Евлогия.
А отсреща се задаваше една каруца с два бели коня, изящно изрисувана като каляска. Ето, че започваше интересното.
Атеизмът е идеология, която, в случай че решиш да я приемеш, те задължава да не вярваш в горски феи, таласъми, полтъргайсти, Бог или Дядо Коледа, докато не получиш неопровержими доказателства за съществуването им (някакъв нает дебеланко в местния мол, който е нахлузил червена роба и шапка с пискюл очевидно не се брои за свидетелство). Работата е там, че е невъзможно да докажеш съществуването или несъществуването на Бог, понеже в скоро време не ни се е случвало да забележим начумерен старец с дълга бяла брада да се рее из облаците (освен ако не сте употребявали опиум в особено големи количества - пак виж Маркс и Енгелс). От друга страна, има една стара жена с брада, която витае из далечните кътчета на съзнанието ми и ми шепти нощем докато спя. (Здрасти, Рита!)
Тъй като атеизмът си няма свято Писание или свои църкви и попове, атеистите се считат за нечестиви. Освен това всеки атеист счита за свой дълг яростно да напада и изобличава религиите и вярванията от всякакъв вид, като същевременно изучава из основи науката, като напълно игнорира всякакви противоречащи му доводи и ги заклеймява и обсипва с жупел по разни форуми и форумчета из интернет. Повечето атеисти споменават Господ много по-често от самите вярващи (тъй като последните са прекалено заети да гледат телевизионни шоута и да играят на видео-игри и не им остава време да се запитат защо, аджеба, съм вярващ). Така че, когато те срещнат атеист, последното, което биха искали да споменат е религията, защото това неизменно би причинило тикове, конвулсии, гърчове и избиване на пяна по устата на дадения атеист, както и последващ яростен монолог по въпроса защо твоят конкретен Бог не е възможно да съществува и защо светът би бил едно много по-хубаво място, ако бе населен изцяло с атеисти. Единственото изключение от правилото са онези атеисти, които са израснали в атеистични семейства и следователно никога не са били изложени на Божията благодат и не са имали възможността да получат просветление и да познаят чистата Истина. Една трета група, агностиците смятат, че последната категория атеисти просто не съществуват, тъй като те си нямат никаква идея за какво става въпрос.
Обичайната реакция на атеиста е да почервенее (а понякога и да позеленее) и да избухне в яростни пламъци, само ако забележи някой, който държи в ръка Библия. Все пак това не е съвсем сигурно, понеже голям брой атеисти са прекалено самомнителни, за да забелязват някого другиго, освен самите себе си. (Така че можете да сте сигурни, че редовият атеист не е някакъв луд фанатизиран масов убиец - това е така, защото така или иначе самият той е едно безпределно егоцентрично копеле). Има случаи, когато атеист е влизал на туристическо посещение в манастир и е получавал тежки алергични пристъпи. Трябва да внимавате.
Всеки атеист, когато му се роди дете, го подлага на една церемония по произвеждане в атеизъм, при която на детето се поставя един чип в мозъка (без оглед в кое полукълбо, става и в двете - просто го хвърлете някъде там и ще свърши работа), така че детето да се научи да обича новата си атеистична самоличност и никога да не поставя под съмнение истинността и авторитета на науката и материалистичния реализъм. Но този чип има и някои странични ефекти - детето става суетно, надуто, алчно, грубо, надменно и нетолерантно към всеки друг освен ближните атеисти. В крайна сметка, нали смисълът на живота и аршинът за мерене на добро и зло са напълно излишни неща! Когато вижданията на твоя събеседник по тези въпроси са точно противоположни на твоите, единственият възможен начин да не си избодете взаимно очите е, като си приказвате за прогнозата за времето, ей така, да убиете някой и друг час.
Но когато един атеист срещне християнин, нещата са различни. Тогава той ще се впусне в безкрайни спорове, ще го измъчва и дори ще му се подиграе за неща, които самият вярващ никога не е знаел, че присъстват в така свещената за него Библия - която за него несъмнено е най-великата книга на света, макар и да е толкова дебела и досадна за четене и да има толкова много действащи лица в нея, че не можеш да ги запомниш. И никога даже не си я прочел цялата. Атеистът ще се нахвърли върху вярващия с довода, че майка му и татко му и всички, които някога е срещал през живота си, не са прави, докато самият атеист и още неколцина многознайковци са прави и интелектуално и еволюционно по-висши същества. Даже ще ти обясни как няма разлика между мирните набожни хорица и онези изверги с тюрбаните и поясите с бомбите.
Абе въобще, да срещнеш атеист в целия му блясък и величие си е доста болезнено изживяване, след което ще ти се прииска да си изповръщаш вътрешностите в тоалетната и като следствие здравословното ти и емоционално състояние ще се срине неимоверно и има вероятност да се превърнеш в маниакално-депресиран, озлобен интернетен анти-атеист и активист (и отявлен защитник на Христа-спасителя) и вероятно - религиозен фанатик и фундаменталист. Така че внимавайте!
Освен че се събират на чести тайни сбирки в интернет и чат-румовете, където дружно оплюват всички заблудени овчици божии, атеистите често се кланят на своя бог науката и материалистичния реализъм - насаме и тайно. Някои от техните ритуали включват гледане на поредния епизод на сериала "Здрач" или "Бъфи, убийцата на вампири" или на поредицата на Карл Сейгън по Нешънъл Джиографик. След което ще се скъсат да пишат коментари по гореспоменатите форуми и форумчета или да пускат жлъчни есемеси през Туитър и Фейсбук на всеки десет минути.
Повечето атеисти считат за напълно рационално да вярват, че Вселената се е пръкнала от Нищото, ей така, от само себе си, без никаква друга причина, освен за да натрие носа на няколко милиона католици. Това някак удобно заобикаля трънливите въпроси за смисъла на живота, тъй като или просто няма такъв, или той е "42". Те също твърдят, че след като нещо или някой някога трябва да е създал човека, то Бог е също като човек (плюс гръмотевиците) и нещо трябва да е създало и Него. Така че, за да си спестят време и усилия, атеистите минават направо към извода, че самовъзпроизвеждащата се молекула на ДНК се е появила преди 3.5 милиарда години (пак от Нищото) и оттогава прави всичко възможно да се закрепи на сигурно място вътре в бактериите, растенията и животните, досущ като един паразит. По всяка вероятност тези молекули са били създадени от Дарвин по един секретен проект от далечното бъдеще, с помощта на патентования от него "Ево-лъч". После Дарвин ги пратил обратно в миналото чрез патентованата от него машина на времето. И така.
След като разнищят този въпрос, доволни, атеистите могат спокойно да се върнат към обичайното си занимание да гледат телевизия и да чаткат на лаптопа и да обясняват на глупавите овчици как трябва да спрат да им задават повече въпроси за неща, които така или иначе не ги интересуват. "Пич, чети си Библийката и ме остави да играя World of Warcraft, ясно?"
Що се отнася до агностицизма, атеистите се противопоставят на довода на агностиците, че съществуването на Бог не може да се докаже със сигурност. И безспирно крещят информация на агностичния си "опонент", с която той вече отдавна е запознат много по-добре от атеиста. С което в края на краищата ще го накарат да се превърне я в хипар будист, я в досаден канадски политик. Всъщност агностиците все още не са станали атеисти по една единствена причина - защото не ги блазни мисълта да бъдат накачулени от пълчища разярени католици или по-лошо - разбеснели се мюсюлмани, които хвърлят камъни, размахват ятагани и горят чучела на "неверника" с възгласи "Аллах-акбар!" Единственият по-лош вариант е да те напитят цели орди озверели атеисти в някакъв форум и да те засипят със злостни подигравки. Обикновено накрая агностиците стават толкова отвратени от атеистите, че стават вярващи, само за да ги вбесят още повече.
---
Бе един прекрасен слънчев ден, даже нетипично топъл за февруари. Но какво да се прави, глобално затопляне... Само дето вън духаше доста силен вятър и подгонваше клонките из тротоарите, блъскаше се в шарените прозорци на голямата църква и ги караше да подрънкват. Но иначе си бе доста топло, даже леко жежко. Витражът на селската църква беше като пъстроцветна оранжерия, а тълпата вътре се потеше обилно под слънчевите лъчи.
Имаше извънредно много народ в тази църква днес! Дали някога бе виждала такова стълпотворение? Надали. Но, нормално все пак. Нали щеше да пристига свещената реликва. Частица от самия Кръст господен! Цялата околия се бе сбрала да види знаменитото събитие, за което несъмнено песни щяха да се пеят в аналите на с. Чучурково.
Тук бе цветът на общината - като започнем от достолепния кмет г-н Гайдаров, през съдията Пейчо Пейчинов, видни адвокати и бизнесмени, та до самото простолюдно множество, което жадно попиваше всяка трела, издадена от гърлата на църковния хор. Да, днес дори бяха докарали хор от града! А попът, отец Петко гордо се пъчеше досами амвона.
Тук бяха и Станка с нейния Нейко. И Бубито с Кочо, който тъкмо смачкваше цигарата си в стената и скришно я подхвърляше зад гърба си, след като бе сритан в кокалчето. И Лалка бе тук разбира се. Мъжът й, съдията, стърчеше до нея и се мръщеше.
Пейчо бе отявлен атеист. А сега се налагаше да издържи цялата тази щуротевина. Някакъв поп опяваше някакви неразбираеми строфи от някаква книга, написана от някого си много, много отдавна. И тълпата попиваше всяка трела. Дали слушаха и думите? Пейчо се съмняваше. Всъщност той имаше особено мнение за църквите, поповете и господ като цяло. За него те бяха пълна загуба на време, опиат за масите. Така бе чул от баща си. Старият съдия Пейчинов, бог да го прости, все повтаряше колко назадничави са тези, които се поддават на църковните заблуди и отказват да прегърнат материалния реализъм. Пейчо понякога обичаше да спори с него по тези въпроси, но вътрешно бе съгласен, че всичко това са глупости. Когато изгуби баща си, напълно осъзна колко той е бил прав. И сега не пропускаше сгоден случай да постави на мястото им заблудените вярващи. Как ги поставяше на мястото им само!
И сега едва се стърпяваше. Пристъпваше нервно от крак на крак и след всеки цитат от Евангелието, изречен от отчето, той правеше едва доловима гримаса. Отвътре му напираше да извика нещо. Лалка стоеше до него и го наблюдаваше скришно. Сегиз-тогиз го сръгваше да гледа по-така. Все пак бе човек с положение, не трябваше да я излага. Ще изтърпи час-два проповеди!
Ама наистина беше препълнена тази църква! Друг път тук се вясваше само по някоя заблудена бабичка, да палне по една свещичка за споминалите се. А сега... Младо и старо бе се събрало да чуе Владиката на околията. Вече не се дишаше, толкова много гърла хриптяха под шарената оранжерия на изписаните витражи. Миришеше на спарено.
Най-сетне се появи Владиката. Беше въздебел. По темето му се стичаше пот, но той все пак си придаваше максимално достоен вид. Сега той бе овчарят, а тези долу бяха верните му овчици. Нагласата е важна. Нагласата е всичко! Тя е решаваща. Особено когато пелтечиш.
След като бе представен от отец Петко, Владиката Викентий пристъпи към същинската част. Избра лекционната форма. Пеенето не му се удаваше особено, макар че когато пееше бе единственият случай, когато не пелтечеше. Но пък пееше много фалшиво. Просто да се учудиш как е стигнал до Владика!
Първата притча, която прознесе, бе наистина впечатляваща.
- В-веднъж мъдрият с-стар цар Соломон, - поде Владиката, - Приел пе-при себе си две жени, които искали той да им ра-азреши един голям спор. Те водели със себе си... е-е-едно м-малко дете. Всяка от тях твърдяла, че де-детето е нейно. "Мое е! Аз го родих!", казвала едната. "Не, м-мое е! Аз го отгледах!", казвала другата. Мъдрият цар се за-замислил и накрая казал, "Добре, нека постъпим така. Ще за-заповядаме на стражите ми да р-разрежат детето точно по средата и всяка от вас ще вземе по една по-половина". Жените се учудили, а на-накрая едната възкликнала, "Но царю, така ще у-убием детето! Пощади го, царю! Нека другата го вземе!" То-тогава Соломон я посочил и казал, "Ето, ти си истинската майка на това дете! Вземи го и се грижи за не-него".
Наистина бе впечатляващ разказ. Някои дори понечиха да изръкопляскат, но се усетиха навреме, че не са в театър. От своя страна Пейчо изсумтя. Лалка го сръга.
Вторият разказ бе по-алегоричен.
- Ве-веднъж двама мъже застанали пред свещеника и му се изповядали. Единият рекъл, "Отче, имам е-един огромен грях! Като камък ми тежи на сърцето, не мога да спя!" Другият се оплакал, "А пък аз имам множество малки пе-прегрешения, толкова много съм натрупал, че не ми дават да спя!" Отецът ги по-посъветвал, "Идете сега двамата в гората. Ти, първият, н-намери един огромен камък и го ха-х-хвърли вдън гори тили-ли-лейски. А ти, вторият, събери безброй малки камънаци и ги разхвърляй из го-гората!" Речено-сторено. След време двамата се върнали и попитали свещеника, "А сега к-какво да правим? Опростиха ли ни се греховете?" Отецът казал, "Идете обратно в гората и ми донесете ка-какавото сте хвърлили". Минало време и двамата се върнали. Първият казал, "Отче, много ми беше те-тежко, но го домъкнах тоя камък. Ето го!" Вторият се оплакал, "Отче, хо-оо-дих, обикалях из гората, но намерих само по-половината камънаци!" Отецът отвърнал, "Ето, видите ли? Ти, първият, имаш един голям г-грях, но колкото и да е тежък той, ти можеш да се потрудиш да го из-з-купиш. Да ти е простено! А ти, вторият, си натрупал то-толкова малки грехове, които даже не си забелязвал, че вече ту-рудно можеш да ги осъзнаеш. Върни се вкъщи и се моли за душата си!"
Смълчаното множество като че се позамисли. Е, поне някои се замислиха. На повечето може би им трябваше повече от минута, за да осъзнаят за какво се отнася тази история. Но сякаш у някои се пробудиха известни съмнения.
Пейчо обаче вече не издържаше. Той тихо се прокашля и обърна гръб на Лалка и останалите, шмугна се между първите редици и се изсули от църквата навън под строгите погледи на част от обществеността - на свобода, при вятъра, който гонеше разбеснелите се клонки на съсухрените зимни дървета. Небрежно подритна един камък и запали цигара.
Погледна към небето с белите облачета и към бледото слънце, което клонеше към следобед. Вдигна поглед още по-нагоре. И не видя нищо. Въздъхна.
А вътре Владиката продължаваше с притчите.
Нататък той изреди всички божи заповеди и обясни на събраното стадо какво означават, в случай, че са пропуснали тази подробност. Не забрави да спомене тази напаст, дивият материализъм, който е завлядял младите. Припомни на множеството да не пожелава имота на ближния, да не прелюбодейства дори в помислите си. Винаги да постъпва с другите както иска да постъпват с него. Да не злослови, да не се поддава на суетата, да изчисти съзнанието си от Нечестивия и ред други мъдри слова, които някои разбраха, а други - не.
Станка не слушаше особено внимателно. Макар че за пръв път гледаше църковна проповед, по й беше интересно, че Евлогия постоянно я стрелка със скришни погледи. А Лалка, макар и да стоеше твърде далеч от Евлогия, все й кимаше по някаква незнайна причина. Станка се почувства конфузно. Усети, че става въпрос за нея.
За разлика от нея, Бубито стоеше с неизменния си празен телешки поглед и лека усмивка, леко наклонила глава на една страна, сякаш наистина осмисляше произнесеното от амвона. Каква актриса само! Де да можех и аз така да играя...
Кочо също гледаше тъпо. Какво ли се въртеше в главата му сега? Може би броеше минутите до края на службата, когато ще може и той да излезе на чист въздух. Може би в момента се намираше някъде далеч оттук, някъде на брега на язовира, с въдица в ръка и цигара в уста и с глава, празна от всякакви мисли? А дали тя, Станка, бе там, в главата му? Дали бе докоснала нещо у него онзи път, в колата? Освен издутия му пакет долу, разбира се?
Ох, за какви работи си мисля! И то тук, в църквата! Много камънаци ще трябва да насъбера из горите тилилейски, за да се пречистя...
Най-сетне Владиката реши да свърши с проповедите. На народа май му бе дошло в повечко, или пък бяха им умалели краката, защото повечето пристъпяха припряно. А и нямаха търпение да видят чудотворното парче от Кръста. Чуваше се, че изцерявало болести и правело хората богати. Стига само да се докоснеш до ковчежето с реликвата.
Вратата на църквата се открехна и оттам се появи главата на Пейчо, който си бе изпушил цигарата навън. Не му се наложи да влиза обратно, защото народът вече се стичаше към изхода. Лалка се добра до него и го сръга в ребрата, този път доста по-грубичко.
- Какво правиш бе, простак? - изсъска тя. - Защо напусна така!?
- Не са за мен тия работи, съжалявам. - оправда се той. - Аз съм атеист.
- Е, и? Не можа ли да изтраяш един час бе, балък? Как ме изложи пред хората!
- Ъ... Не вярвам някой да е забелязал... - измънка Пейчо.
В този миг върху гърба му се стовари една ръка. Зам.-кметът Радо го плесна по врата и свойски му смигна:
- Къде ходиш, мой човек?
- Ха-ха. Амиии, до фризьорката бях! - реши да се избъзика Пейчо съдията.
- Аааа, бива, бива. Амчи що точно с'я? Не можа ли да се по'стрижеш преди църква, а?
- Хъ-хъ... - даже докато се изчервяваше, Пейчо не изгуби напълно самообладание и успя да измисли нещо: - Амиии, да кажем, че преди да почне да пее оня поп още нямах нужда от подстрижка!
- Хахаха!
Двамата се засмяха дружески и закрачиха редом към площада, а Лалка остана по-назад, все така стрелкайки мъжа си с остри като кинжали погледи.
В този миг тя видя Станка и Бубито да излизат с Кочо и Нейко. И потърси с поглед Евлогия.
А отсреща се задаваше една каруца с два бели коня, изящно изрисувана като каляска. Ето, че започваше интересното.
