![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
asthfghlБлондинката, или още "блонди", е жълтеникаво-блед представител на вида хомо сапиенс (макар че последното е спорно в някои научни среди), чийто основен отличителен белег е златистата коса, причинена от няколко възможни фактора:
1. Загуба на пигмент при раждането.
2. Мутация на хромозома Y2K, приписвана на вмешателство от извънземни гени.
3. И двамата родители са блондита.
4. Просто перука. Можете да проверите, като дръпнете силно. Ако не падне, дръпнете по-силно. Може да е било използвано секундно лепило.
5. Добрата боя за коса може да прикрие брюнетството, защото някои считат, че така е по-забавно.
На блондитата се приписват всякакви престъпления срещу човечеството, но това са долни инсинуации, измислени от не-блондитата. Подозренията идват от това, че много не-блондита използват боя за коса, за да се внедрят в редиците на блондитата или с цел да участват в тайни генетични експерименти. Някои дори стигат дотам, че си слагат сини контактни лещи (сините очи вървят добре с русата коса). За щастие ЦРУ бди за такива неща и вече е засякло нелегални контактни лещи тайванско производство, които в най-скоро време ще усъвършенстват и използват в тайните си мисии. Съществува и един таен план за екстерминирането на всички блондита до края на 2020 г., който в момента лежи на бюрото на президента за подпис.
Дарвиновата еволюция се е постарала русият цвят да присъства само в малък процент от населението, като е постигнала деликатен баланс между сексуалното отегчение и буйното размножаване. Обаче модерната наука е позволила на блондито да счупи оковите, а мощните химикали, включващи летливи водородни съединения, имат способността да имитират телесните механизми за проветряване на мозъка, което е позволило дори на закръглените брюнетки да си намират гаджета. За щастие негативните ефекти от еволюцията се неутрализират от такива изобретения като хапчето против бременност, липосукцията и интернет порното.
Особена порода блонди е "тъпата блондинка". Тя е и най-разпространената разновидност. Макар че е привлекателна и популярна, тя страда от липса на интелект, като тъпотата й често достига епични измерения. Блондинките често са описвани като леки (в смисъл, лесни) жени и изявени егоистки. Отличителна черта им е, че обичат да носят миниатюрни портмоненца, в които всъщност не носят нищо, както и малки кученца, които са дрогирани през почти цялото време. Обличат кученцата си в мънички смешни дрешки, тъй като блондито вярва, че на кучето му е студенко посред лято (когато навън е +39 градуса). Също така блондитата срещат трудности с четенето и особено писането. Затова се стараят да не им се налага да го правят, за да прикрият тъпотата си.
Повечето хора мислят, че диетата на блондито се състои от Нищо. Все пак не се заблуждавайте! Това може и да е така, защото обичайното им местообитание е в банята, където са заети да се борят с въображаемите си проблеми с наднорменото тегло чрез бъркане с пръст в гърлото и чакане какво ще излезе оттам. А също и с взиране в собственото си изображение. И все пак, блондито е способно да кара на 3 милилитра... хъм, "протеини" на ден. Някои дори карат и с по-малко. Като следствие много блондита страдат от анорексия, докато си въобразяват, че имат проблеми с гравитацията. Да, имат - в смисъл, че и гравитацията на цялата Земя се затруднява да ги задържи на повърхността, особено при силен вятър. Или ако не витаят в облаците (което често се случва).
Фалшивите блондита използват все по-съвършени средства за имитация, но има няколко прости начина да разпознаеш истинските. Просто им задай елементарна математическа задача от сорта "колко прави 7+8" и в зависимост от отговора, можеш да ги категоризираш. Някои все пак биха могли да ти се изплъзнат, като например Скарлет Йохансон, чийто интелект е извънредно висок и може дори да се сравнява с този на средно-статистическия кечист. Но този тип блондита са ограничена бройка.
Друг полезен способ за различаване на истинските блондита е като наблюдаваш отблизо поведението им. Ако проявяват извънредна склонност към клюкарстване зад гърба на така наречените си "приятели", има голям шанс да си имаш работа с реално блонди.
Ако срещнеш блонди на улицата, пробвай се. Няма да боли (много). Например можеш да завържеш разговор, като я питаш кой е любимият й роман - това е добър тест за удостоверяване на блондито. Ако заяви "Паоло Коелю" или пък ти отговори с въпрос: "а какво е роман?", значи можеш да си сигурен. Ако ли пък каже нещо различно от "Паоло Коелю", пробвай с дърпане на косата. Добре е да си напълно сигурен.
---
Странният шум пак се появи. Нещо тракаше зловещо под капака на колата, а Бубито тъкмо бе излязла от селото. До града оставаха още трийсетина километра, а тя трябваше да стигне до здрачаване на всяка цена. Не обичаше да кара по тъмно. Всъщност хич не обичаше да кара. Предпочиташе да я возят. А Кочо винаги с готовност я качваше на тунингования Голф и набримчваше на пета.
Сега обаче се налагаше да кара сама колата на татко си. Сестра й живееше в града и след като Бубито бе обещала да отиде за рождения ден на малката си племенница, значи щеше да го направи. Просто трябваше да изтрае някак си тези час-два в колата.
Караше много внимателно. За щастие по пътя нямаше особено много движение. Отвреме-навреме я изпреварваше някой забързан шофьор, който също отиваше в посока към града. По-нетърпеливите й бибиткаха, но тя си бе наумила да не им се впряга. Който бърза - да ме изпреварва! Аз съм отговорна шофьорка!
Това, че книжката й бе изтекла и не смееше да си навлече неприятности, като привлича излишно вниманието на катаджиите, бе само подробност.
Само че този шум изпод капака ставаше все по-силен.
В един момент нещо прещрака и двигателят сякаш изгуби мощност. Не че Бубито си позволяваше да го насилва много, всъщност гледаше да не минава на повече от втора предавка. Сега обаче колата наистина изгасна.
Бубито отби встрани от пътя и остана все така да си седи на мястото. Не знаеше какво следва оттук нататък. Почеса се по русата главица. След известно чудене се сети за джиесема си. Кочо щеше да знае какво трябва да се прави.
---
Вече се здрачаваше. Това пътешествие бе започнало доста зле, но за щастие Кочо извика Пътна помощ и нещата почти се уредиха. Е, почти. Бяха се съгласили да я изтеглят до сервиза на Опел, който бе в предградията. Много добре - спести си бензина за трийсетина километра! Но пък я оставиха в сервиза и си тръгнаха. При това я оръсиха със стотарка за цялото удоволствие...
Служителите в сервиза бяха много любезни. Посъветваха я да иде в съседния магазин и да си набави някои части - като за начало, спирачни накладки. Тя чинно последва инструкциите и прекоси двора на сервиза, под втренчените погледи на няколко тираджии. Гледаха я от кръста надолу. Днес пак носеше минижуп и онези ботушки с високия ток.
Вратата се хлопна зад гърба й и звънчето издрънча. Вътре нямаше кой знае каква опашка, може би десетина души. Продавачът явно работеше доста чевръсто, но все пак опашката се движеше сравнително бавно. На тезгяха пред него имаше разтворен огромен каталог и момъкът издирваше всяка част поотделно, после известно време цъкаше нещо в компютъра си. Усещаше се леко напрежение - повечето хора очевидно бързаха за някъде. Бубито скоро забеляза, че е единствената жена наоколо. И нормално - коя ти нормална жена би тръгнала да кара по тъмно?
Най-сетне дойде и нейният ред.
- Здрастиии... - проточи тя с характерния си маниер. - Трябват ми спирачни... кладки.
- Добре, госпожице. - отвърна симпатягата зад тезгяха. - За каква кола?
- За моята!
Онзи се опули.
- Ъ? - не разбра.
Опашката се размърда припряно. Очевидно обслужването на тази клиентка щеше да продължи дългичко...
- Каква марка? - опита отново продавачът.
- Ъъ? - на свой ред не разбра Бубито.
- Как се казва? Колата имам предвид.
- Ааа! - загря Бубито. - Орел!
- Моля? А... Опел, да окей. Това - ясно. Но какъв модел?
- Ъъъ?? - Бубито се замисли.
Продавачът се почеса по темето.
- Уф... Какво пише отзад на багажника?
- Ааа! - пак загря Бубито. Вече май почваше да й хваща цаката на тази техника. - Ами... "Роло"!
- Роло... Орел Роло. - повтори бавно момчето.
След кратко недоумение, някой от опашката получи просветление:
- Поло!
- Моля? - извърна се Бубито.
- Уфффф.... - отрони продавачът, но вече започна да му става забавно. - Окей, коя година?
- Година!? - изуми се Бубито. Една дама пита ли се подобни неща!
- Да, годината й каква е!
- Ами... 1984? - пробва Бубито.
Всички присъстващи бяха в шок. Такава антика, а още се движи!
Продавачът трескаво заразлиства огромния каталог.
Внезапно някой отзад явно получи ново просветление и се закиска:
- Хахахаха! Хихихихихи!
Опашката поде кикота, който премина като мексиканска вълна през целия магазин.
Бубито ги гледаше в недоумение, а очичките й изстрелваха гневни искрици. Вече цялата опашка се тресеше в истеричен смях. Продавачът откъсна поглед от каталога. После изглежда и той загря и започна да си хихика. Все пак се престраши:
- Имам предвид година на производство на колата!
- Аааа! 2000-та! - Бубито най-сетне снесе нужната информация.
Но явно този проклетник нямаше намерение да я остави на мира:
- Обем? - изстреля продавачът.
Бубито се замисли дълбоко за няколко секунди.
- На кое?...
Опашката вече ставаше твърде нетърпелива. Някой се обади:
- На багажника, хаха! Обема на багажника!
Мощно Ха-Ха-Ха-Ха откъм присъстващите шофьори, докато Бубито се озърташе видимо смутена.
- Ами... не знам...
Половината опашка започна да се тресе в конвулсии, другите стояха със скръстени ръце.
Продавачът:
- Уф, добре. Просто дайте документите.
Бубито дълго ровичкаше из чантичката си. Накрая извади личната си карта. Остатъците от опашката, в пристъпи на епилепсия, почти изпопадаха по земята, другите молеха ближния да ги довърши, да им спести мъките. Отвън се насъбраха още няколко зяпачи, които бяха забелязали, че в магазина се случва нещо.
Продавачът, зачервен като домат от напиращия смях:
- Документите на колата бе!
Бубито, също толкова почервеняла, но по други причини, трескаво заизсипва съдържанието на чантичката си върху тезгяха. Момъкът веднага разпозна нещо измежду джунджуриите и го извади оттам. Беше свидетелството й за регистрация. Кратък поглед и после известно ровичкане из огромния каталог.
Настъпи напрегната пауза. Народът от опашката постепенно дойде на себе си. Скоро възстановиха строя, но все още можеше да се чуе спорадично приглушено хихикане.
- Окей! - обяви продавачът. - Имаме Lucas.
- Това какво е, модел ли? - пак не разбра Бубито.
Някой се обади отзад, задавяйки се от кискането:
- Не, това е марка!
Бубито се почувства тъпо за пореден път.
- А други имате ли? - попита тя.
- Да, имаме Ferodo, Ate.
- А задни? - упорстваше тя, напипала стабилна почва.
- Имаме и задни.
- Какви?
- Същите.
Бубито пак се почеса по главицата. След кратък размисъл, обяви:
- Не искам!
- Какво не искате? - не разбра продавачът.
Почервеняла като рак, почти крещейки, Бубито изписка:
- Нищо! Вече нищо не искам от вас!!!
Бързичко си насъбра джунджуриите в чантичката и напусна този гаден магазин с жалките му клиенти и нахалния продавач, като не забрави да затръшне вратата след себе си. Звънчетата издрънчаха.
Кратко вцепенение сред опашката.
После продавачът се обади:
- Следващия?
1. Загуба на пигмент при раждането.
2. Мутация на хромозома Y2K, приписвана на вмешателство от извънземни гени.
3. И двамата родители са блондита.
4. Просто перука. Можете да проверите, като дръпнете силно. Ако не падне, дръпнете по-силно. Може да е било използвано секундно лепило.
5. Добрата боя за коса може да прикрие брюнетството, защото някои считат, че така е по-забавно.
На блондитата се приписват всякакви престъпления срещу човечеството, но това са долни инсинуации, измислени от не-блондитата. Подозренията идват от това, че много не-блондита използват боя за коса, за да се внедрят в редиците на блондитата или с цел да участват в тайни генетични експерименти. Някои дори стигат дотам, че си слагат сини контактни лещи (сините очи вървят добре с русата коса). За щастие ЦРУ бди за такива неща и вече е засякло нелегални контактни лещи тайванско производство, които в най-скоро време ще усъвършенстват и използват в тайните си мисии. Съществува и един таен план за екстерминирането на всички блондита до края на 2020 г., който в момента лежи на бюрото на президента за подпис.
Дарвиновата еволюция се е постарала русият цвят да присъства само в малък процент от населението, като е постигнала деликатен баланс между сексуалното отегчение и буйното размножаване. Обаче модерната наука е позволила на блондито да счупи оковите, а мощните химикали, включващи летливи водородни съединения, имат способността да имитират телесните механизми за проветряване на мозъка, което е позволило дори на закръглените брюнетки да си намират гаджета. За щастие негативните ефекти от еволюцията се неутрализират от такива изобретения като хапчето против бременност, липосукцията и интернет порното.
Особена порода блонди е "тъпата блондинка". Тя е и най-разпространената разновидност. Макар че е привлекателна и популярна, тя страда от липса на интелект, като тъпотата й често достига епични измерения. Блондинките често са описвани като леки (в смисъл, лесни) жени и изявени егоистки. Отличителна черта им е, че обичат да носят миниатюрни портмоненца, в които всъщност не носят нищо, както и малки кученца, които са дрогирани през почти цялото време. Обличат кученцата си в мънички смешни дрешки, тъй като блондито вярва, че на кучето му е студенко посред лято (когато навън е +39 градуса). Също така блондитата срещат трудности с четенето и особено писането. Затова се стараят да не им се налага да го правят, за да прикрият тъпотата си.
Повечето хора мислят, че диетата на блондито се състои от Нищо. Все пак не се заблуждавайте! Това може и да е така, защото обичайното им местообитание е в банята, където са заети да се борят с въображаемите си проблеми с наднорменото тегло чрез бъркане с пръст в гърлото и чакане какво ще излезе оттам. А също и с взиране в собственото си изображение. И все пак, блондито е способно да кара на 3 милилитра... хъм, "протеини" на ден. Някои дори карат и с по-малко. Като следствие много блондита страдат от анорексия, докато си въобразяват, че имат проблеми с гравитацията. Да, имат - в смисъл, че и гравитацията на цялата Земя се затруднява да ги задържи на повърхността, особено при силен вятър. Или ако не витаят в облаците (което често се случва).
Фалшивите блондита използват все по-съвършени средства за имитация, но има няколко прости начина да разпознаеш истинските. Просто им задай елементарна математическа задача от сорта "колко прави 7+8" и в зависимост от отговора, можеш да ги категоризираш. Някои все пак биха могли да ти се изплъзнат, като например Скарлет Йохансон, чийто интелект е извънредно висок и може дори да се сравнява с този на средно-статистическия кечист. Но този тип блондита са ограничена бройка.
Друг полезен способ за различаване на истинските блондита е като наблюдаваш отблизо поведението им. Ако проявяват извънредна склонност към клюкарстване зад гърба на така наречените си "приятели", има голям шанс да си имаш работа с реално блонди.
Ако срещнеш блонди на улицата, пробвай се. Няма да боли (много). Например можеш да завържеш разговор, като я питаш кой е любимият й роман - това е добър тест за удостоверяване на блондито. Ако заяви "Паоло Коелю" или пък ти отговори с въпрос: "а какво е роман?", значи можеш да си сигурен. Ако ли пък каже нещо различно от "Паоло Коелю", пробвай с дърпане на косата. Добре е да си напълно сигурен.
---
Странният шум пак се появи. Нещо тракаше зловещо под капака на колата, а Бубито тъкмо бе излязла от селото. До града оставаха още трийсетина километра, а тя трябваше да стигне до здрачаване на всяка цена. Не обичаше да кара по тъмно. Всъщност хич не обичаше да кара. Предпочиташе да я возят. А Кочо винаги с готовност я качваше на тунингования Голф и набримчваше на пета.
Сега обаче се налагаше да кара сама колата на татко си. Сестра й живееше в града и след като Бубито бе обещала да отиде за рождения ден на малката си племенница, значи щеше да го направи. Просто трябваше да изтрае някак си тези час-два в колата.
Караше много внимателно. За щастие по пътя нямаше особено много движение. Отвреме-навреме я изпреварваше някой забързан шофьор, който също отиваше в посока към града. По-нетърпеливите й бибиткаха, но тя си бе наумила да не им се впряга. Който бърза - да ме изпреварва! Аз съм отговорна шофьорка!
Това, че книжката й бе изтекла и не смееше да си навлече неприятности, като привлича излишно вниманието на катаджиите, бе само подробност.
Само че този шум изпод капака ставаше все по-силен.
В един момент нещо прещрака и двигателят сякаш изгуби мощност. Не че Бубито си позволяваше да го насилва много, всъщност гледаше да не минава на повече от втора предавка. Сега обаче колата наистина изгасна.
Бубито отби встрани от пътя и остана все така да си седи на мястото. Не знаеше какво следва оттук нататък. Почеса се по русата главица. След известно чудене се сети за джиесема си. Кочо щеше да знае какво трябва да се прави.
---
Вече се здрачаваше. Това пътешествие бе започнало доста зле, но за щастие Кочо извика Пътна помощ и нещата почти се уредиха. Е, почти. Бяха се съгласили да я изтеглят до сервиза на Опел, който бе в предградията. Много добре - спести си бензина за трийсетина километра! Но пък я оставиха в сервиза и си тръгнаха. При това я оръсиха със стотарка за цялото удоволствие...
Служителите в сервиза бяха много любезни. Посъветваха я да иде в съседния магазин и да си набави някои части - като за начало, спирачни накладки. Тя чинно последва инструкциите и прекоси двора на сервиза, под втренчените погледи на няколко тираджии. Гледаха я от кръста надолу. Днес пак носеше минижуп и онези ботушки с високия ток.
Вратата се хлопна зад гърба й и звънчето издрънча. Вътре нямаше кой знае каква опашка, може би десетина души. Продавачът явно работеше доста чевръсто, но все пак опашката се движеше сравнително бавно. На тезгяха пред него имаше разтворен огромен каталог и момъкът издирваше всяка част поотделно, после известно време цъкаше нещо в компютъра си. Усещаше се леко напрежение - повечето хора очевидно бързаха за някъде. Бубито скоро забеляза, че е единствената жена наоколо. И нормално - коя ти нормална жена би тръгнала да кара по тъмно?
Най-сетне дойде и нейният ред.
- Здрастиии... - проточи тя с характерния си маниер. - Трябват ми спирачни... кладки.
- Добре, госпожице. - отвърна симпатягата зад тезгяха. - За каква кола?
- За моята!
Онзи се опули.
- Ъ? - не разбра.
Опашката се размърда припряно. Очевидно обслужването на тази клиентка щеше да продължи дългичко...
- Каква марка? - опита отново продавачът.
- Ъъ? - на свой ред не разбра Бубито.
- Как се казва? Колата имам предвид.
- Ааа! - загря Бубито. - Орел!
- Моля? А... Опел, да окей. Това - ясно. Но какъв модел?
- Ъъъ?? - Бубито се замисли.
Продавачът се почеса по темето.
- Уф... Какво пише отзад на багажника?
- Ааа! - пак загря Бубито. Вече май почваше да й хваща цаката на тази техника. - Ами... "Роло"!
- Роло... Орел Роло. - повтори бавно момчето.
След кратко недоумение, някой от опашката получи просветление:
- Поло!
- Моля? - извърна се Бубито.
- Уфффф.... - отрони продавачът, но вече започна да му става забавно. - Окей, коя година?
- Година!? - изуми се Бубито. Една дама пита ли се подобни неща!
- Да, годината й каква е!
- Ами... 1984? - пробва Бубито.
Всички присъстващи бяха в шок. Такава антика, а още се движи!
Продавачът трескаво заразлиства огромния каталог.
Внезапно някой отзад явно получи ново просветление и се закиска:
- Хахахаха! Хихихихихи!
Опашката поде кикота, който премина като мексиканска вълна през целия магазин.
Бубито ги гледаше в недоумение, а очичките й изстрелваха гневни искрици. Вече цялата опашка се тресеше в истеричен смях. Продавачът откъсна поглед от каталога. После изглежда и той загря и започна да си хихика. Все пак се престраши:
- Имам предвид година на производство на колата!
- Аааа! 2000-та! - Бубито най-сетне снесе нужната информация.
Но явно този проклетник нямаше намерение да я остави на мира:
- Обем? - изстреля продавачът.
Бубито се замисли дълбоко за няколко секунди.
- На кое?...
Опашката вече ставаше твърде нетърпелива. Някой се обади:
- На багажника, хаха! Обема на багажника!
Мощно Ха-Ха-Ха-Ха откъм присъстващите шофьори, докато Бубито се озърташе видимо смутена.
- Ами... не знам...
Половината опашка започна да се тресе в конвулсии, другите стояха със скръстени ръце.
Продавачът:
- Уф, добре. Просто дайте документите.
Бубито дълго ровичкаше из чантичката си. Накрая извади личната си карта. Остатъците от опашката, в пристъпи на епилепсия, почти изпопадаха по земята, другите молеха ближния да ги довърши, да им спести мъките. Отвън се насъбраха още няколко зяпачи, които бяха забелязали, че в магазина се случва нещо.
Продавачът, зачервен като домат от напиращия смях:
- Документите на колата бе!
Бубито, също толкова почервеняла, но по други причини, трескаво заизсипва съдържанието на чантичката си върху тезгяха. Момъкът веднага разпозна нещо измежду джунджуриите и го извади оттам. Беше свидетелството й за регистрация. Кратък поглед и после известно ровичкане из огромния каталог.
Настъпи напрегната пауза. Народът от опашката постепенно дойде на себе си. Скоро възстановиха строя, но все още можеше да се чуе спорадично приглушено хихикане.
- Окей! - обяви продавачът. - Имаме Lucas.
- Това какво е, модел ли? - пак не разбра Бубито.
Някой се обади отзад, задавяйки се от кискането:
- Не, това е марка!
Бубито се почувства тъпо за пореден път.
- А други имате ли? - попита тя.
- Да, имаме Ferodo, Ate.
- А задни? - упорстваше тя, напипала стабилна почва.
- Имаме и задни.
- Какви?
- Същите.
Бубито пак се почеса по главицата. След кратък размисъл, обяви:
- Не искам!
- Какво не искате? - не разбра продавачът.
Почервеняла като рак, почти крещейки, Бубито изписка:
- Нищо! Вече нищо не искам от вас!!!
Бързичко си насъбра джунджуриите в чантичката и напусна този гаден магазин с жалките му клиенти и нахалния продавач, като не забрави да затръшне вратата след себе си. Звънчетата издрънчаха.
Кратко вцепенение сред опашката.
После продавачът се обади:
- Следващия?
