![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
Entry tags:
Вело-поход из Казанлъшко (част I - Бузовград, Копринка)
Преди две седмици се възползвах от чудесното време, за да направя една дълга двудневна вело-обиколка из Казанлъшкото поле. Място, осеяно с древни могили, светилища и мегалити, доминирано от живописните брегове на язовир Копринка и разбира се - увенчано със златните кубета на руската църква в Шипка. Над всичко това като вечни стражи се извисяват двата уникални паметника - Шипка и Бузлуджа.
Маршрутът:
Както обикновено става в такива случаи, пътешествието ми има за отправна точка някоя ж.п. гара - в случая карловската. Удобството на това да можеш да превозваш велосипед до Подбалканските градчета е определящо за такъв тип обиколки.
Тъй като имам на разположение около час между прекачванията, използвам това време за един бърз обяд из централната част на града и разбира се - вече станалото традиционно отбиване до площад "20 Юли" пред градското читалище и статуята на Освобождението. В този мързелив неделен ден, тук няма особено много движение.
Следва едночасово пътуване на изток по линията София-Бургас. Влакът следва наниза от Подбалкански полета, а аз мислено си набелязвам някои от междинните спирки за по-нататъшни приключения. Особено впечатление ми прави районът на Тъжа, където нагоре в Балкана има няколко доста интересни места - като започнем с Аязмото над селото, та като стигнем до панорамните серпентини нагоре по стръмните скатове на Централна Стара планина.
Пристигам на гара Казанлък в ранния следобяд. Оттук започва същинската част на моята обиколка. Долината на розите си я оставям за втория ден - днес ми предстои изкачване на съседните възвишения на юг от града.
"Арсенал" е голямо предприятие, а основните производствени мощности, както и фирмената администрация на основния ни оръжеен производител, са разположени в южните покрайнини на Казанлък. С общо около 10 500 служители из цялата страна (но предимно в централната част на Подбалкана), "Арсенал" е най-големият работодател у нас (извън държавната администрация).
Веднага след края на града, пътят за с.Бузовград минава по мост над река Тунджа. В горното си течение по това време на годината тя представлява една не особено впечатляваща вада. Погледът ми все пак е фокусиран върху хоризонта отзад - там горе е първата цел на пътешествието ми, Бузово кале.
С нищожното си отстояние от 5 км от големия общински център, село Бузовград на практика почти се е превърнало в квартал на Казанлък. Тук, по зелените склонове на Сърнена Средна гора, мнозина от местните хора са построили китни малки вили. Гледките към Балкана са обещаващи - нагоре над селото те със сигурност ще са страхотни!
Тази табела с карта на целия район се намира на върха на възвишението над Бузовград, но бързам да я сложа още тук, в началото на маршрута, тъй като дава добра представа за района. Видно е, че цялото това възвишение изобилства с древни исторически обекти.
Туристическата пътека до Бузово кале с прочутия мегалит на върха е сравнително наскоро оформена. На места местните ентусиасти са се заиграли в поставяне на забавна допълнителна маркировка.
В края на септември есента вече напомня за себе си, макар и все още да закъснява. Буковият гъсталак тепърва ще се окичва със златна корона, но затова пък мекият листен килим вече е налице.
Тъкмо преди последния и най-равен етап от изкачването, насред пресъхналото дере се натъквам на Дядо Пеньовата чешма - един чудесен кът за отмора. В този сезон обаче от чучура на чешмата там долу, в ниското, не капе ни капка вода.
Най-сетне, след почти едночасово катерене (и предимно бутане на колелото нагоре) по изровените пътеки, достигам седловината на билото. Тук е устроена основната зона за бивак - тъкмо където като на кръстовище се засичат четирите основни пътеки в района: обратно за Бузовград на североизток, към Бузово кале и Черковищата на югоизток, към Мъжкия камък на югозапад и към мегалита Слънчева врата навръх Бубакая - на северозапад. Избирам тъкмо тази, последната пътека.
Богатата флора на района е подробно описана на указателна табела при самия вход към мегалита.
Подпреният камък ме посреща още в първите петдесетина метра по пътеката. Предполагаем малък мегалит, сега укрит сред шумака. Ако не обърнете внимание на картата, вероятно бихте го пропуснали.
На последния завой преди върха се намира така нареченият Бащин камък. Мисля, че не е нужно да пояснявам защо развинтеното въображение на предците ни се е спряло тъкмо на това название. ;-)
Ето го и него - мегалитният комплекс Слънчева врата на връх Бубакая (567м). Бил е древно светилище още по времето на късния енеолит и началото на бронзовата епоха. В момента се работи по задачата мегалитът над Бузовград да придобие статут на паметник с национално значение, който да бъде популяризиран като „Българският Стоунхендж“.
Както се очакваше, оттук гледките във всички посоки, но особено на север към Казанлъшкото поле и Балкана, са изумителни.
Мегалитът представлява скална група, в която чрез изсичане е обособен отвор с височина около 1,80 m. Изграден е така, че Слънцето попада в „прозореца“ при залез. Той се състои от два хоризонтално разположени каменни блока, имащи за своя база два други блока, които са част от основната скала на масива, като по този начин образуват трилит. На хълма са разположени множество скални структури като т.нар. „трон“ и „жервеник“ в съседство на изток. Тронът се намира на около 5,80 m източно от отвора, като скалата, върху която е издялан, се намира на линията между старопланинския връх Триглав и обособения отвор на трилита. Откъм срещуположния край на прозореца има урва.
Погледнато в по-голям мащаб, мегалитът попада на един от върховете на триъгълник, на чиито други два ъгли се намират столицата на одрисите Севтополис и могилата Голяма Косматка. Според Александър Фол на отсрещните старопланински хълмове, виждащи се през „прозореца“, има изградени още подобни съоръжения. Възможно е освен култови съоръжения да са използвани и като военни наблюдателници и комуникационни точки. При ясно време връзката между тях се е осъществявала с бронзови слънчеви огледала, а през нощта - с огньове.
Археолозите определят, че съоръжението е използвано още от населението, обитаващо българските земи преди траките, а по-късно е наследено от самите траки. Вероятно то е изградено в периода 1800 – 1600 г. пр.н.е. Според предположения на археолозите в околността трябва да съществува древен некропол, но досега такъв не е открит.
Според древната религия и вярвания на траките, изгревът на слънцето символизира раждане, а залезът – смърт и отвъдния свят на мъртвите. Поради тази причина мегалитът вероятно символизира „Врата към отвъдното“. Предполага се, че е използван при култови ритуали и погребения на тракийски аристократи и жреци.
Основното предназначение на съоръжението е това да поддържа календара на траките. Навярно мегалитът е използван от древните за измерване на продължителността на астрономическата година и на годишните сезони. Това било възможно, защото слънчевите лъчи при залез, в деня на Лятното слънцестоене (21 юни), минават точно през отвора, оформен от каменните блокове, и падат на отсрещната скала.
Долу в ниското се виждат долината на Тунджа, завод Арсенал, цялото Казанлъшко поле и поредица от най-високите върхове на Стара планина - Шипка, Търсовец, Градищица, Бузлуджа, Атово падало, Каменливия рът, Българка и др.
При хубаво време, в далечината на северозапад се вижда дори връх Ботев.
Връщам се на основната поляна с кръстопътя и поемам по пътеката на изток - към Бузово кале. Маркировката е отлична, а указателните табели са разположени достатъчно начесто и човек в никакъв случай не би могъл да се изгуби.
Пътят до крепостта Бузово кале е не повече от 10 мин., а с велосипеда - даже наполовина. Бузова крепост е построена в ранновизантийския период. В древността е била важен пункт по пътя между Крън и Боруй (Ст.Загора), контролирала е долината на Тунджа и е предпазвала Казанлъшкото поле от атаки от юг.
Крепостта се намира на 566 метра н.в., има форма на неправилен четириъгълник и е обграждала пространство от 17 декара. Крепостните стени днес са разрушени почти напълно. Само на някои места личат останки от стената с височина до 3 – 3,5 м. Зидарията е от ломени камъни, споени с бял хоросан, смесен с парчета от тухли.
От западната страна на крепостта стената е двойна. Южната стена е усилена с бойни кули. В най-високата част личат стени на наблюдателна кула, а в източната част има разкопани основи на сгради. На кота 566 също се е издигала кула. От нея са запазени руини с височина 3,50 м. Кулата е свързана с вътрешната западна стена. Към река Тунджа се е спускал подземен ходник за водоснабдяване.
Според една легенда в периода на османската инвазия по българските земи крепостта също бива обсадена. Населението от околността се скрило в нея, а обсадата продължила 7 месеца. Управител на крепостта бил Буз войвода. Седем месеца крепостта отбивала османските атаки, докато турското командване не прехвърлило от Албания Али паша. Той успял да плени едно дете и научил къде е изходът на тунела, чрез който защитниците на крепостта се снабдявали с вода и храна. Гладът и жаждата сломили хората на Буз войвода. Войводата наредил скришом през нощта хората да напуснат крепостта и да се изтеглят в Средна гора.
В района са откривани монети от Константин Велики и части от ранно-византийска керамика (тънкостенна, сиво-черна V – VІ век. и от Второто българско царство – ХІІ – ХІV в.).
По-нататък на изток пътеката изтънява и се спуска стръмно към разкопките при Черковището, като завтаря кръга обратно до с.Бузовград. Аз решавам, че няма да имам време да изоставям колелото и да се спускам нататък, затова обръщам на юг по коларския път, в посока към военното поделение. Интересна спирка по този път представлява Дялания камък - поредната останка от древно светилище. Камъкът прилича на голям олтар - вероятно за жертвоприношения.
Скоро излизам при военните складове - огромна заградена зона, която помещава тонове муниции. Пътят плътно следва северната ограда на поделението, като ту се спуска главоломно през поредното дере, ту се изкачва стръмно нагоре.
Скоро излизам на основното шосе за с.Средногорово. Тук в подстъпите към Сърнена Средна гора са се сгушили няколко малки селца, а наоколо изобилства от микроязовири - рай за любителите на риболова.
Местност Дъбете - импровизиран бивак току под главното шосе. Идеално място за пикник сред полето. Характерни са няколкото многовековни дъба, които пазят дебела сянка на веселата компания при сайвантите.
В околностите на Горно Черковище - отново поемам по черните пътища и набързо прекосявам няколко ниски възвишения като Белия камък (473м) и Драганка (486м), заобикаляйки в широка дъга откъм изток долината на река Гюрля - един от основните притоци на язовир Копринка. Казанлък все тъй блести като бяла огърлица някъде в далечината.
Ловна вишка указва къде авджиите често причакват дивеча.
При местността Дурбалъка коларският път плавно се спуска към вилна зона Гюрля и язовира зад нея.
Внезапен тътен на копита и пръхтене ме карат да закова на място. Срещата с величествените коне, пуснати на свободна паша из полето, никак не е за изпускане!
На ръба на южния ръкав на Копринка, при възвишението Калето, са открити останките от древната крепост Твърдица. Тук и до ден днешен иманярите ежедневно претърсват района с надеждата да открият ценни монети и други археологически находки. Тук срещам един чичо с металотърсач.
Както се оказва по повечето места по пътя ми, където се очаква да има течаща вода в чешми, водопади и потоци, река Гюрля е почти пресъхнала след дългия период без валежи в края на лятото. Южният ръкав на Копринка от красив фиорд се е превърнал в затлачена блатиста долина.
Край високите брегове на язовира все по-начесто се срещат подходящи места за бивак.
Дори при неособено запълнен капацитет на водоема (обичаен обем 130 млн. куб. м), малкият скалист остров Ханчето все така стърчи от водата досами южния бряг. Моторни корабчета непрестанно сноват между отсрещния нос Трите могили и набраздяват водното огледало. Крайната им спирка е тъкмо острата скала на острова.
Северният бряг на Копринка - тъкмо там, където на сегашното дъно някога е бил древният тракийски град Севтополис, е като цяло най-гъсто заселеният от кънпингари и рибари.
Черният път продължава в източна посока към язовирната стена и при един от големите фиорди преминава в асфалтиран. Зоната е идеална за устройване на плаж.
Чешмичката Шопов кладенец - добре дошъл момент за отдих и следобедна закусчица.
Местността на запад от стената е защитена зона - природен резерват "Копринка".
Първият от поредицата хотели край югоизточния бряг на язовира е комплекс "Роза". Намира се в непосредствена близост до стената.
Точно отсреща обаче ме заварва нелицеприятна гледка. Махала Язовирно селище е жилищна група от няколко дома, навремето обслужвали строителството на язовира. Сега населени главно с роми.
В края на септември преливникът на язовир Копринка не е особено пълен.
Стъпала, видимо водещи наникъде. Всъщност това е подстъпът към намиращата се горе при стената огромна статуя на Георги Димитров.
Ресторант "Стената", сгушен под язовира, винаги предлага прясна риба.
При построяването си през 1955 г., яз. Копринка се е наричал Георги Димитров. Дълъг е около 7,4 км и в най-широката си част е 1,2 км, а общата му площ е 8,4 кв. км.
Водната централа е непосредствено под стената.
Построяването на язовира е посветено на бащата на комунизма в България - Георги Димитров и до ден днешен се взира в посока към Русия. От 2003 г. всяка година през месец септември Национално движение „Русофили“ провежда национален събор на приятелите на Русия край язовира. През 2015 г. на 12-я национален събор на русофилите в България край язовир „Копринка“ се събират над 12000 души.
От върха на стената се открива красива панорамна гледка във всички посоки - виждат се Сърнена Средна гора на юг, Казанлъшкото поле на изток и Централния Балкан на север.
Язовирната стена е изградена по проекта на инженерите Минчо Иванов и Иван Савов, а главният напоителен канал е проектиран от инж. Разсолков. Стената е тип каменнозидана и земнонасипна дига. Височина от основата – 44,00 m и 7,00 m. Дължина по короната – 488,00 + 392,20 m. Кота корона – 392,20 m. Преливникът разполага с 5 преливни клапи с електромеханично задвижване и с размери 8,25/5,00 m.
На 23 август 2004 г. каскадата Копринка, включваща двете водно-електроцентрали и прилежащата им инфраструктура, е продадена на търг за 16,2 млн. лева. Победител е Енерго-Про България ЕАД, дъщерна фирма на чешката Energo-Pro A.C.
ВЕЦ „Копринка“ е подязовирна водноелектрическа централа под чашата на яз. Копринка. Разполага с една турбина тип Каплан с мощност 7 MW. Максималното водно количество на централата е 25 m3/s, а средногодишното производство на електричество се равнява на 12,7 MWh.
При строителството на язовир „Копринка“ е разкопан и изцяло проучен тракийският град Севтополис от специалисти археолози към Археологически институт при БАН в периода 1948 – 1954 г.
Околността предлага добри условия за туризъм, риболов и водни спортове. На източния бряг на язовира, край най-широкия от множеството плажове, е оформен голям къмпинг.
В късния неделен следобед белият песъклив бряг е осеян с рибарски дружинки.
Няколко модерни хотелски комплекса правят компания на къмпинга край източния бряг, начело с вилно селище "Артемида" и хотел "Лазур".
Тук през лятото съществува цяло селище от каравани и палатки, някои от които стоят в продължение на целия сезон.
Вечерта използвам последния час преди здрачаване, за да направя едно последно отклонение - Голямата могила. Намира се на около километър навътре в полето.
Всъщност по-интересният обект в околността е сравнително наскоро изграденият будитски храм. От асфалтовия път към язовира постройката не се вижда, но свърнете ли по черния път край могилата, ще се натъкнете на сглобяема къща от дървени трупи, сякаш извадена от каубойски филм. Къщата е едновременно будистки храм и център за медитация и изучаване посланията на Буда. Построена е преди близо 15 години от последователите на учението в България, обединени във фондация "Бодичита". Стопанисва я Диян Овчаров.
Някак съвсем в унисон с обстановката, пътя ми пресича стадо крави. За миг забравям къде се намирам и ми се чини, че сякаш съм попаднал някъде в Индия.
Последно кръгче около къмпинга при големия източен плаж, преди да се отправя към последната ми дестинация за деня.
Есенният залив обагря в рубинено и изумрудено надвисналия над Балкана небосклон, който се оглежда в кристалните води на изкуственото езеро. Едва сега осъзнавам колко голяма нужда от отмора имам на края на този дълъг ден.
Хотел "Златна котва", построен при самата бариера на входа към язовирната стена. Тъкмо тук се срещат всички основни пътища за района.
Стаята в хотел "Златна котва" е изумително уютна и широка, а балконът - огромен. След обилната вечеря и горещата вана е достатъчно само да подуша възглавницата, за да отпътувам в страната на сънищата.
Маршрутът:
Както обикновено става в такива случаи, пътешествието ми има за отправна точка някоя ж.п. гара - в случая карловската. Удобството на това да можеш да превозваш велосипед до Подбалканските градчета е определящо за такъв тип обиколки.
Тъй като имам на разположение около час между прекачванията, използвам това време за един бърз обяд из централната част на града и разбира се - вече станалото традиционно отбиване до площад "20 Юли" пред градското читалище и статуята на Освобождението. В този мързелив неделен ден, тук няма особено много движение.
Следва едночасово пътуване на изток по линията София-Бургас. Влакът следва наниза от Подбалкански полета, а аз мислено си набелязвам някои от междинните спирки за по-нататъшни приключения. Особено впечатление ми прави районът на Тъжа, където нагоре в Балкана има няколко доста интересни места - като започнем с Аязмото над селото, та като стигнем до панорамните серпентини нагоре по стръмните скатове на Централна Стара планина.
Пристигам на гара Казанлък в ранния следобяд. Оттук започва същинската част на моята обиколка. Долината на розите си я оставям за втория ден - днес ми предстои изкачване на съседните възвишения на юг от града.
"Арсенал" е голямо предприятие, а основните производствени мощности, както и фирмената администрация на основния ни оръжеен производител, са разположени в южните покрайнини на Казанлък. С общо около 10 500 служители из цялата страна (но предимно в централната част на Подбалкана), "Арсенал" е най-големият работодател у нас (извън държавната администрация).
Веднага след края на града, пътят за с.Бузовград минава по мост над река Тунджа. В горното си течение по това време на годината тя представлява една не особено впечатляваща вада. Погледът ми все пак е фокусиран върху хоризонта отзад - там горе е първата цел на пътешествието ми, Бузово кале.
С нищожното си отстояние от 5 км от големия общински център, село Бузовград на практика почти се е превърнало в квартал на Казанлък. Тук, по зелените склонове на Сърнена Средна гора, мнозина от местните хора са построили китни малки вили. Гледките към Балкана са обещаващи - нагоре над селото те със сигурност ще са страхотни!
Тази табела с карта на целия район се намира на върха на възвишението над Бузовград, но бързам да я сложа още тук, в началото на маршрута, тъй като дава добра представа за района. Видно е, че цялото това възвишение изобилства с древни исторически обекти.
Туристическата пътека до Бузово кале с прочутия мегалит на върха е сравнително наскоро оформена. На места местните ентусиасти са се заиграли в поставяне на забавна допълнителна маркировка.
В края на септември есента вече напомня за себе си, макар и все още да закъснява. Буковият гъсталак тепърва ще се окичва със златна корона, но затова пък мекият листен килим вече е налице.
Тъкмо преди последния и най-равен етап от изкачването, насред пресъхналото дере се натъквам на Дядо Пеньовата чешма - един чудесен кът за отмора. В този сезон обаче от чучура на чешмата там долу, в ниското, не капе ни капка вода.
Най-сетне, след почти едночасово катерене (и предимно бутане на колелото нагоре) по изровените пътеки, достигам седловината на билото. Тук е устроена основната зона за бивак - тъкмо където като на кръстовище се засичат четирите основни пътеки в района: обратно за Бузовград на североизток, към Бузово кале и Черковищата на югоизток, към Мъжкия камък на югозапад и към мегалита Слънчева врата навръх Бубакая - на северозапад. Избирам тъкмо тази, последната пътека.
Богатата флора на района е подробно описана на указателна табела при самия вход към мегалита.
Подпреният камък ме посреща още в първите петдесетина метра по пътеката. Предполагаем малък мегалит, сега укрит сред шумака. Ако не обърнете внимание на картата, вероятно бихте го пропуснали.
На последния завой преди върха се намира така нареченият Бащин камък. Мисля, че не е нужно да пояснявам защо развинтеното въображение на предците ни се е спряло тъкмо на това название. ;-)
Ето го и него - мегалитният комплекс Слънчева врата на връх Бубакая (567м). Бил е древно светилище още по времето на късния енеолит и началото на бронзовата епоха. В момента се работи по задачата мегалитът над Бузовград да придобие статут на паметник с национално значение, който да бъде популяризиран като „Българският Стоунхендж“.
Както се очакваше, оттук гледките във всички посоки, но особено на север към Казанлъшкото поле и Балкана, са изумителни.
Мегалитът представлява скална група, в която чрез изсичане е обособен отвор с височина около 1,80 m. Изграден е така, че Слънцето попада в „прозореца“ при залез. Той се състои от два хоризонтално разположени каменни блока, имащи за своя база два други блока, които са част от основната скала на масива, като по този начин образуват трилит. На хълма са разположени множество скални структури като т.нар. „трон“ и „жервеник“ в съседство на изток. Тронът се намира на около 5,80 m източно от отвора, като скалата, върху която е издялан, се намира на линията между старопланинския връх Триглав и обособения отвор на трилита. Откъм срещуположния край на прозореца има урва.
Погледнато в по-голям мащаб, мегалитът попада на един от върховете на триъгълник, на чиито други два ъгли се намират столицата на одрисите Севтополис и могилата Голяма Косматка. Според Александър Фол на отсрещните старопланински хълмове, виждащи се през „прозореца“, има изградени още подобни съоръжения. Възможно е освен култови съоръжения да са използвани и като военни наблюдателници и комуникационни точки. При ясно време връзката между тях се е осъществявала с бронзови слънчеви огледала, а през нощта - с огньове.
Археолозите определят, че съоръжението е използвано още от населението, обитаващо българските земи преди траките, а по-късно е наследено от самите траки. Вероятно то е изградено в периода 1800 – 1600 г. пр.н.е. Според предположения на археолозите в околността трябва да съществува древен некропол, но досега такъв не е открит.
Според древната религия и вярвания на траките, изгревът на слънцето символизира раждане, а залезът – смърт и отвъдния свят на мъртвите. Поради тази причина мегалитът вероятно символизира „Врата към отвъдното“. Предполага се, че е използван при култови ритуали и погребения на тракийски аристократи и жреци.
Основното предназначение на съоръжението е това да поддържа календара на траките. Навярно мегалитът е използван от древните за измерване на продължителността на астрономическата година и на годишните сезони. Това било възможно, защото слънчевите лъчи при залез, в деня на Лятното слънцестоене (21 юни), минават точно през отвора, оформен от каменните блокове, и падат на отсрещната скала.
Долу в ниското се виждат долината на Тунджа, завод Арсенал, цялото Казанлъшко поле и поредица от най-високите върхове на Стара планина - Шипка, Търсовец, Градищица, Бузлуджа, Атово падало, Каменливия рът, Българка и др.
При хубаво време, в далечината на северозапад се вижда дори връх Ботев.
Връщам се на основната поляна с кръстопътя и поемам по пътеката на изток - към Бузово кале. Маркировката е отлична, а указателните табели са разположени достатъчно начесто и човек в никакъв случай не би могъл да се изгуби.
Пътят до крепостта Бузово кале е не повече от 10 мин., а с велосипеда - даже наполовина. Бузова крепост е построена в ранновизантийския период. В древността е била важен пункт по пътя между Крън и Боруй (Ст.Загора), контролирала е долината на Тунджа и е предпазвала Казанлъшкото поле от атаки от юг.
Крепостта се намира на 566 метра н.в., има форма на неправилен четириъгълник и е обграждала пространство от 17 декара. Крепостните стени днес са разрушени почти напълно. Само на някои места личат останки от стената с височина до 3 – 3,5 м. Зидарията е от ломени камъни, споени с бял хоросан, смесен с парчета от тухли.
От западната страна на крепостта стената е двойна. Южната стена е усилена с бойни кули. В най-високата част личат стени на наблюдателна кула, а в източната част има разкопани основи на сгради. На кота 566 също се е издигала кула. От нея са запазени руини с височина 3,50 м. Кулата е свързана с вътрешната западна стена. Към река Тунджа се е спускал подземен ходник за водоснабдяване.
Според една легенда в периода на османската инвазия по българските земи крепостта също бива обсадена. Населението от околността се скрило в нея, а обсадата продължила 7 месеца. Управител на крепостта бил Буз войвода. Седем месеца крепостта отбивала османските атаки, докато турското командване не прехвърлило от Албания Али паша. Той успял да плени едно дете и научил къде е изходът на тунела, чрез който защитниците на крепостта се снабдявали с вода и храна. Гладът и жаждата сломили хората на Буз войвода. Войводата наредил скришом през нощта хората да напуснат крепостта и да се изтеглят в Средна гора.
В района са откривани монети от Константин Велики и части от ранно-византийска керамика (тънкостенна, сиво-черна V – VІ век. и от Второто българско царство – ХІІ – ХІV в.).
По-нататък на изток пътеката изтънява и се спуска стръмно към разкопките при Черковището, като завтаря кръга обратно до с.Бузовград. Аз решавам, че няма да имам време да изоставям колелото и да се спускам нататък, затова обръщам на юг по коларския път, в посока към военното поделение. Интересна спирка по този път представлява Дялания камък - поредната останка от древно светилище. Камъкът прилича на голям олтар - вероятно за жертвоприношения.
Скоро излизам при военните складове - огромна заградена зона, която помещава тонове муниции. Пътят плътно следва северната ограда на поделението, като ту се спуска главоломно през поредното дере, ту се изкачва стръмно нагоре.
Скоро излизам на основното шосе за с.Средногорово. Тук в подстъпите към Сърнена Средна гора са се сгушили няколко малки селца, а наоколо изобилства от микроязовири - рай за любителите на риболова.
Местност Дъбете - импровизиран бивак току под главното шосе. Идеално място за пикник сред полето. Характерни са няколкото многовековни дъба, които пазят дебела сянка на веселата компания при сайвантите.
В околностите на Горно Черковище - отново поемам по черните пътища и набързо прекосявам няколко ниски възвишения като Белия камък (473м) и Драганка (486м), заобикаляйки в широка дъга откъм изток долината на река Гюрля - един от основните притоци на язовир Копринка. Казанлък все тъй блести като бяла огърлица някъде в далечината.
Ловна вишка указва къде авджиите често причакват дивеча.
При местността Дурбалъка коларският път плавно се спуска към вилна зона Гюрля и язовира зад нея.
Внезапен тътен на копита и пръхтене ме карат да закова на място. Срещата с величествените коне, пуснати на свободна паша из полето, никак не е за изпускане!
На ръба на южния ръкав на Копринка, при възвишението Калето, са открити останките от древната крепост Твърдица. Тук и до ден днешен иманярите ежедневно претърсват района с надеждата да открият ценни монети и други археологически находки. Тук срещам един чичо с металотърсач.
Както се оказва по повечето места по пътя ми, където се очаква да има течаща вода в чешми, водопади и потоци, река Гюрля е почти пресъхнала след дългия период без валежи в края на лятото. Южният ръкав на Копринка от красив фиорд се е превърнал в затлачена блатиста долина.
Край високите брегове на язовира все по-начесто се срещат подходящи места за бивак.
Дори при неособено запълнен капацитет на водоема (обичаен обем 130 млн. куб. м), малкият скалист остров Ханчето все така стърчи от водата досами южния бряг. Моторни корабчета непрестанно сноват между отсрещния нос Трите могили и набраздяват водното огледало. Крайната им спирка е тъкмо острата скала на острова.
Северният бряг на Копринка - тъкмо там, където на сегашното дъно някога е бил древният тракийски град Севтополис, е като цяло най-гъсто заселеният от кънпингари и рибари.
Черният път продължава в източна посока към язовирната стена и при един от големите фиорди преминава в асфалтиран. Зоната е идеална за устройване на плаж.
Чешмичката Шопов кладенец - добре дошъл момент за отдих и следобедна закусчица.
Местността на запад от стената е защитена зона - природен резерват "Копринка".
Първият от поредицата хотели край югоизточния бряг на язовира е комплекс "Роза". Намира се в непосредствена близост до стената.
Точно отсреща обаче ме заварва нелицеприятна гледка. Махала Язовирно селище е жилищна група от няколко дома, навремето обслужвали строителството на язовира. Сега населени главно с роми.
В края на септември преливникът на язовир Копринка не е особено пълен.
Стъпала, видимо водещи наникъде. Всъщност това е подстъпът към намиращата се горе при стената огромна статуя на Георги Димитров.
Ресторант "Стената", сгушен под язовира, винаги предлага прясна риба.
При построяването си през 1955 г., яз. Копринка се е наричал Георги Димитров. Дълъг е около 7,4 км и в най-широката си част е 1,2 км, а общата му площ е 8,4 кв. км.
Водната централа е непосредствено под стената.
Построяването на язовира е посветено на бащата на комунизма в България - Георги Димитров и до ден днешен се взира в посока към Русия. От 2003 г. всяка година през месец септември Национално движение „Русофили“ провежда национален събор на приятелите на Русия край язовира. През 2015 г. на 12-я национален събор на русофилите в България край язовир „Копринка“ се събират над 12000 души.
От върха на стената се открива красива панорамна гледка във всички посоки - виждат се Сърнена Средна гора на юг, Казанлъшкото поле на изток и Централния Балкан на север.
Язовирната стена е изградена по проекта на инженерите Минчо Иванов и Иван Савов, а главният напоителен канал е проектиран от инж. Разсолков. Стената е тип каменнозидана и земнонасипна дига. Височина от основата – 44,00 m и 7,00 m. Дължина по короната – 488,00 + 392,20 m. Кота корона – 392,20 m. Преливникът разполага с 5 преливни клапи с електромеханично задвижване и с размери 8,25/5,00 m.
На 23 август 2004 г. каскадата Копринка, включваща двете водно-електроцентрали и прилежащата им инфраструктура, е продадена на търг за 16,2 млн. лева. Победител е Енерго-Про България ЕАД, дъщерна фирма на чешката Energo-Pro A.C.
ВЕЦ „Копринка“ е подязовирна водноелектрическа централа под чашата на яз. Копринка. Разполага с една турбина тип Каплан с мощност 7 MW. Максималното водно количество на централата е 25 m3/s, а средногодишното производство на електричество се равнява на 12,7 MWh.
При строителството на язовир „Копринка“ е разкопан и изцяло проучен тракийският град Севтополис от специалисти археолози към Археологически институт при БАН в периода 1948 – 1954 г.
Околността предлага добри условия за туризъм, риболов и водни спортове. На източния бряг на язовира, край най-широкия от множеството плажове, е оформен голям къмпинг.
В късния неделен следобед белият песъклив бряг е осеян с рибарски дружинки.
Няколко модерни хотелски комплекса правят компания на къмпинга край източния бряг, начело с вилно селище "Артемида" и хотел "Лазур".
Тук през лятото съществува цяло селище от каравани и палатки, някои от които стоят в продължение на целия сезон.
Вечерта използвам последния час преди здрачаване, за да направя едно последно отклонение - Голямата могила. Намира се на около километър навътре в полето.
Всъщност по-интересният обект в околността е сравнително наскоро изграденият будитски храм. От асфалтовия път към язовира постройката не се вижда, но свърнете ли по черния път край могилата, ще се натъкнете на сглобяема къща от дървени трупи, сякаш извадена от каубойски филм. Къщата е едновременно будистки храм и център за медитация и изучаване посланията на Буда. Построена е преди близо 15 години от последователите на учението в България, обединени във фондация "Бодичита". Стопанисва я Диян Овчаров.
Някак съвсем в унисон с обстановката, пътя ми пресича стадо крави. За миг забравям къде се намирам и ми се чини, че сякаш съм попаднал някъде в Индия.
Последно кръгче около къмпинга при големия източен плаж, преди да се отправя към последната ми дестинация за деня.
Есенният залив обагря в рубинено и изумрудено надвисналия над Балкана небосклон, който се оглежда в кристалните води на изкуственото езеро. Едва сега осъзнавам колко голяма нужда от отмора имам на края на този дълъг ден.
Хотел "Златна котва", построен при самата бариера на входа към язовирната стена. Тъкмо тук се срещат всички основни пътища за района.
Стаята в хотел "Златна котва" е изумително уютна и широка, а балконът - огромен. След обилната вечеря и горещата вана е достатъчно само да подуша възглавницата, за да отпътувам в страната на сънищата.