Entry tags:
Интерлюдия. Счупеното винаги личи.
Никак не се боя, че ще ме стъпчат.
Стъпканата трева се превръща в пътека...
Приятелите винаги ни казват: не е важно, че си паднал, важното е да станеш и да продължиш. Да допълня – но да го направиш, без да си се променил.
Всеки удар ни променя, озлобява, смачква. И да намерим сила и да станем - продължаваме, но вече с този отпечатък в сърцето си. Скриваме се зад клишето - по-силни сме, но дали е така?
Сила ли е този стаен гняв в душата, след като си усетил унижението да си на колене и безсилен? По-скоро злоба (не намирам по-точна дума) - злоба към живота, злоба към себе си, пропита обаче с доза устрем, хъс, оптимизъм.
И тук пропускаме нишката, че ние не сме машини – опит, поука и т.н. сме взели, знаем как да избегнем грешката занапред, но... раната в душата остава. Чувството дори и потиснато дълбоко – се прокрадва като нечакан гост и се натрапва. Медалът винаги има две страни.
Можеш да бъдеш цял и силен, само ако никога не си бил смачкван. Защото колкото и бързо да умееш да се изправяш, колкото и по-устремен си да продължаваш, нещо малко и черно все ще ти напомня за провала и ще отваря място за несигурността и страха. Защото макар и добре залепено, счупеното винаги личи.