![[personal profile]](https://www.dreamwidth.org/img/silk/identity/user.png){kind=small}
Entry tags:
Пригответе се за хибридно мислене
Следва мой превод на лекцията (виж видеото под постинга):
Нека ви разкажа една история. Тя се случила преди 200 милиона години. Това е историята на неокортекса, което в превод означава "нова кора". Значи, при онези ранни бозайници (защото само бозайниците имат неокортекс), които били с размерите на гризачи, той бил с размерите на пощенска марка - бил също така тънък и покривал мозъчетата им, които пък били с размерите на орех. Но неокортексът бил способен на нов тип мислене. Вместо фиксираното поведение на не-бозайниците, той изнамирал нови начини на поведение. Ето, имате една една мишка, която бяга от хищник, но пътят й е блокиран. Тя ще се опита да намери ново решение. То може да сработи, а може би не. Но ако сработи, мишката ще го запомни и ще възприеме това ново поведение, което пък после ще се разпространи сред цялата миша общност. Друга една мишка, докато гледа всичко това, ще си каже, "Хей, това със скатаването зад онзи камък беше много хитро!" и също ще възприеме това поведение.
Дълго време тази схема действала безотказно. Но после се случило нещо ужасно. Преди 65 милиона години с околната среда се случила една внезапна бедствена промяна. Днес я наричаме Кредно масово измиране. По онова време изчезнали динозаврите, заедно със 75% от животинския и растителния свят. Точно тогава и бозайниците завзели сегашната си екологична ниша. Образно казано, биологичната еволюция рекла, "Хмм, този неокортекс ми изглежда готина работа". И той започнал да се развива. Бозайниците ставали все по-големи, мозъците им растели все по-бързо, неокортексът нараствал все повече и по-бързо, а отличителните му ивици и гънки увеличили многократно площта му.
Ако вземем един човешки неокортекс и го разгърнем, ще бъде приблизително с размерите на покривка за маса - и все пак той продължава да е една извънредно тънка структура. Всъщност дебелината му също е с тази на покривка за маса. Но той има толкова много извивки и вълнички, че вече заема 80% от нашия мозък. А това е мястото, където протича мисленето. Ние все още сме си с онзи стар мозък, който осигурява първичните реакции и мотивации, но те са превръщани в мисли и действия от неокортекса - от писането на поема до изобретяването на дигитално приложение или изнасянето на лекция като тази. Неокортексът е мястото, където се случва всичко това.
Преди петдесет години аз описах представата си за това как работи мозъкът. Описах го като серия от модули. Всеки модул може да извършва действия посредством установени образци. Той може да запаметява образци на поведение, да ги заучава и после да ги прилага. Тези модули са организирани в йерархична система, а ние подреждаме тази йерархия чрез собствените си мисли. Всъщност преди 50 години имаше твърде малко знания, върху които да стъпя. Оттогава не съм спирал да мисля за тези неща - докато преди година и половина не написах книгата "Как да създадем съзнание". В нея застъпвам същите тези, но сега вече разполагам с достатъчно данни.
Количеството данни, което неврологията ни дава за устройството на мозъка, се удвоява с всяка изминала година. Пространствената разделителна способност на мозъчните скенери от всякакъв вид също се удвоява всяка година. Сега можем да виждаме вътре в живия мозък, да различаваме как отделни междуневронни връзки се свързват помежду си в реално време, как се активират в реално време. Можем да наблюдаваме как мозъкът създава мислите. Можем да гледаме и как мислите оформят мозъка - а това наистина е ключът към разгадаването на начина му на работа.
Така че нека ви опиша накратко как става цялата работа. Всъщност аз успях да преброя всичките тези модули. Всеки от нас разполага с около 300 милиона от тях и непрестанно ги създава и организира в йерархия. Ето един прост пример. Аз имам няколко модула, които могат да разпознават напречната чертичка в главната буква "А" - и това е всичко, което ги интересува. В стаята може да звучи красива песен, някакво хубаво момиче може да минава наблизо, но това тях не ги интересува. Те единствено виждат напречната чертичка в главната буква "А". Щом я разпознаят, те се възбуждат и веднага докладват: "напречна чертичка!" И изпращат вероятностен сигнал по изходящия си аксон. Това отвежда информацията към следващото ниво, като тези слоеве са организирани на концептуални нива. Всяко следващо е по-абстрактно от предходното. Следващото ниво може да потвърди: "да, напречна чертичка от главна буква "А"". После това заключение отпътува към по-горното ниво, което може да сглоби данните и да заключи: "Ананас!"
Сега да се качим пет нива по-нагоре. Тук вече сме на доста високо ниво в йерархията и се разпростираме върху широк набор от разнообразни усещания. Можем да имаме модул, който разпознава определен материал, или чува определен тембър на гласа, или надушва определен парфюм - той ще каже, "Аха! Жена ми току-що влезе в стаята".
Е, докъде сме стигнали в днешни дни? Ето, компютрите вече започват да овладяват човешкия език, използвайки техники, които са познати на неокортекса. Всъщност аз си направих труда да опиша този алгоритъм и той е много сходен с нещо, познато като "модел на Марков за скритата йерархия", върху който работя още от 90-те. "Jeopardy" е една много популярна игра, която е базирана на естествения език, а една софтуерна програма на име Уотсън вече е успяла да постигне резултат, по-висок от този на другите двама (човешки) играчи, взети заедно. На въпроса "Продължителна досадна реч, изнесена от пенлива заливка за кекс", тя бързо отвърнала: "Какво е реч от захарни целувки?" А Дженингс и другият участник въобще не схванали връзката. Това е един доста съвършен пример как компютрите всъщност схващат човешкия език и дори са на такова ниво, че да са в състояние да набират знания, просто като четат Уикипедия или коя да е друга енциклопедия.
След 20 години пък ще имаме нанороботи, защото една друга експоненциална тенденция е към свиване размера на технологиите. Те ще могат свободно да влизат в капилярите на мозъка ни и по същество да служат за свръзка между неокортекса и синтетичен неокортекс в нещо като информационен облак, който ще е продължение на неокортекса ни. И днес в телефоните си имаме компютър, но ако сега ни трябват 10 хиляди компютъра и някоко секунди, които да извършат едно сложно търсене, в такъв облак ще получаваме достъп до тази информация за секунда-две.
Нека сега си припомним какво се е случило последния път, когато неокортексът се е разширил? Това се случило преди 2 милиона години, когато първите хуманоиди развили тези големи челни лобове. Другите примати имат склопени вежди. Те нямат фронтален кортекс. Но фронталният кортекс не е качествено различен. Той е просто количествено надграждане над неокортекса, а допълнителните мисловни качества, които това довело със себе си, са именно онзи решаващ фактор, който ни е позволил качествения скок към изнамирането на езика, изкуството, науката, технологиите... ако щете и конференциите на TED. Досега друг вид не го е постигал.
Не-бозайниците не са можели да правят такива неща. Те са имали фиксирано поведение. Да, можели са да се учат на ново поведение, но не и в течение на един живот. В течение може би на хиляди животи, то е можело да се развие в ново фиксирано поведение. И това им е вършело работа преди 200 милиона години. Защото околната среда се променяла доста бавно. Били нужни към 10 хиляди години, за да може една природна промяна да се усети, а това време било напълно достатъчно за развиването на ново поведение.
Дълго време тази схема действала безотказно. Но после се случило нещо ужасно. Преди 65 милиона години с околната среда се случила една внезапна бедствена промяна. Днес я наричаме Кредно масово измиране. По онова време изчезнали динозаврите, заедно със 75% от животинския и растителния свят. Точно тогава и бозайниците завзели сегашната си екологична ниша. Образно казано, биологичната еволюция рекла, "Хмм, този неокортекс ми изглежда готина работа". И той започнал да се развива. Бозайниците ставали все по-големи, мозъците им растели все по-бързо, неокортексът нараствал все повече и по-бързо, а отличителните му ивици и гънки увеличили многократно площта му.
Ако вземем един човешки неокортекс и го разгърнем, ще бъде приблизително с размерите на покривка за маса - и все пак той продължава да е една извънредно тънка структура. Всъщност дебелината му също е с тази на покривка за маса. Но той има толкова много извивки и вълнички, че вече заема 80% от нашия мозък. А това е мястото, където протича мисленето. Ние все още сме си с онзи стар мозък, който осигурява първичните реакции и мотивации, но те са превръщани в мисли и действия от неокортекса - от писането на поема до изобретяването на дигитално приложение или изнасянето на лекция като тази. Неокортексът е мястото, където се случва всичко това.
Преди петдесет години аз описах представата си за това как работи мозъкът. Описах го като серия от модули. Всеки модул може да извършва действия посредством установени образци. Той може да запаметява образци на поведение, да ги заучава и после да ги прилага. Тези модули са организирани в йерархична система, а ние подреждаме тази йерархия чрез собствените си мисли. Всъщност преди 50 години имаше твърде малко знания, върху които да стъпя. Оттогава не съм спирал да мисля за тези неща - докато преди година и половина не написах книгата "Как да създадем съзнание". В нея застъпвам същите тези, но сега вече разполагам с достатъчно данни.
Количеството данни, което неврологията ни дава за устройството на мозъка, се удвоява с всяка изминала година. Пространствената разделителна способност на мозъчните скенери от всякакъв вид също се удвоява всяка година. Сега можем да виждаме вътре в живия мозък, да различаваме как отделни междуневронни връзки се свързват помежду си в реално време, как се активират в реално време. Можем да наблюдаваме как мозъкът създава мислите. Можем да гледаме и как мислите оформят мозъка - а това наистина е ключът към разгадаването на начина му на работа.
Така че нека ви опиша накратко как става цялата работа. Всъщност аз успях да преброя всичките тези модули. Всеки от нас разполага с около 300 милиона от тях и непрестанно ги създава и организира в йерархия. Ето един прост пример. Аз имам няколко модула, които могат да разпознават напречната чертичка в главната буква "А" - и това е всичко, което ги интересува. В стаята може да звучи красива песен, някакво хубаво момиче може да минава наблизо, но това тях не ги интересува. Те единствено виждат напречната чертичка в главната буква "А". Щом я разпознаят, те се възбуждат и веднага докладват: "напречна чертичка!" И изпращат вероятностен сигнал по изходящия си аксон. Това отвежда информацията към следващото ниво, като тези слоеве са организирани на концептуални нива. Всяко следващо е по-абстрактно от предходното. Следващото ниво може да потвърди: "да, напречна чертичка от главна буква "А"". После това заключение отпътува към по-горното ниво, което може да сглоби данните и да заключи: "Ананас!"
Информацията може да се движи и в обратна посока, т.е. надолу. Ако разпозналият ананаса види буквите А-Н-А-Н-С, той ще си помисли, "Хммм, мисля, че тук вероятно трябва да има още едно "А"" и ще изпрати сигнал до всички модули, отговорни за разпознаването на А, за да го потърсят още веднъж. "Хей, внимавайте за едно А, мисля, че се задава". Разпознавачите на А ще понижат прага си на разпознаваемост и ще забележат нещо калпаво на вид, което може би донякъде наподобява А. Обикновено не бихте го отбелязали като А - но сега, след като вече сме подготвени да очакваме А, и това ни върши достатъчно добра работа - така че окей, можем да считаме, че сме видели новото А. И цялата система заключава: "Да, видях да пише АНАНАС".
Сега да се качим пет нива по-нагоре. Тук вече сме на доста високо ниво в йерархията и се разпростираме върху широк набор от разнообразни усещания. Можем да имаме модул, който разпознава определен материал, или чува определен тембър на гласа, или надушва определен парфюм - той ще каже, "Аха! Жена ми току-що влезе в стаята".
Да се качим още 10 нива. Сега сме на много високо ниво. Вероятно във фронталния кортекс. Тук има модули, които ще кажат, "Това беше саркастично. А това беше смешно. Тази пък е хубава". И т.н.
Може и да си мислите, че тези модули са по-сложни и развити от долните, но всъщност не са. Единственото, което е по-сложно тук, е йерархията, която лежи под тях.
Едно време познавах едно 16-годишно момиче, претърпяло мозъчна операция. Тя бе оставена в съзнание по време на операцията, понеже хирурзите искаха да поддържат връзка с нея. Това е напълно възможно, защото в мозъка всъщност няма никакви рецептори за болка. Когато се случеше хирурзите да стимулират някоя определена точка от неокортекса, момичето се разсмиваше. Отначало те си помислиха, че предизвикват някакъв рефлекс на смеха, но не. Бързо установиха, че са открили точки от неокортекса, които засичат хумор, така че пациентката намираше всичко за много забавно, когато докоснеха тези точки. "Ей, хора, вие сте толкова смешни, така както сте се изтъпанили там около мен!", била типичната й реакция. А те хич даже не били смешни - нали били по средата на сложна мозъчна операция!
Едно време познавах едно 16-годишно момиче, претърпяло мозъчна операция. Тя бе оставена в съзнание по време на операцията, понеже хирурзите искаха да поддържат връзка с нея. Това е напълно възможно, защото в мозъка всъщност няма никакви рецептори за болка. Когато се случеше хирурзите да стимулират някоя определена точка от неокортекса, момичето се разсмиваше. Отначало те си помислиха, че предизвикват някакъв рефлекс на смеха, но не. Бързо установиха, че са открили точки от неокортекса, които засичат хумор, така че пациентката намираше всичко за много забавно, когато докоснеха тези точки. "Ей, хора, вие сте толкова смешни, така както сте се изтъпанили там около мен!", била типичната й реакция. А те хич даже не били смешни - нали били по средата на сложна мозъчна операция!
Е, докъде сме стигнали в днешни дни? Ето, компютрите вече започват да овладяват човешкия език, използвайки техники, които са познати на неокортекса. Всъщност аз си направих труда да опиша този алгоритъм и той е много сходен с нещо, познато като "модел на Марков за скритата йерархия", върху който работя още от 90-те. "Jeopardy" е една много популярна игра, която е базирана на естествения език, а една софтуерна програма на име Уотсън вече е успяла да постигне резултат, по-висок от този на другите двама (човешки) играчи, взети заедно. На въпроса "Продължителна досадна реч, изнесена от пенлива заливка за кекс", тя бързо отвърнала: "Какво е реч от захарни целувки?" А Дженингс и другият участник въобще не схванали връзката. Това е един доста съвършен пример как компютрите всъщност схващат човешкия език и дори са на такова ниво, че да са в състояние да набират знания, просто като четат Уикипедия или коя да е друга енциклопедия.
След 5 до 10 години, онлайн търсачките ще са базирани не просто на търсенето на комбинации от думи и връзки, а на самото едновременно четене, осмисляне и осъзнаване на милиарди страници из Интернет и от книгите. Така че ще можем както си се разхождаме наоколо, да повикваме Гугъл на помощ, той да изскача и да ни заявява, "Знаеш ли, Мери, преди месец ми сподели безпокойството си, че нивото ти на глутатионни добавки не прехвърля предела на мозъчната ти кръв. Е, преди 13 секунди излезе едно ново изследване, което предлага съвсем нов подход към проблема и нов начин да си набавиш глутатион. Нека ти го обясня накратко".
След 20 години пък ще имаме нанороботи, защото една друга експоненциална тенденция е към свиване размера на технологиите. Те ще могат свободно да влизат в капилярите на мозъка ни и по същество да служат за свръзка между неокортекса и синтетичен неокортекс в нещо като информационен облак, който ще е продължение на неокортекса ни. И днес в телефоните си имаме компютър, но ако сега ни трябват 10 хиляди компютъра и някоко секунди, които да извършат едно сложно търсене, в такъв облак ще получаваме достъп до тази информация за секунда-две.
След 2030 г., в случай, че се нуждаем от допълнителен неокортекс, ще можем да се свързваме към този облак директно през мозъка си. Така че, представете си, че си вървя и си казвам, "А, ето го Крис Андерсън се задава насам. Няма да е зле ей сегинка да измисля да му кажа нещо остроумно. Имам три секунди на разположение. 300-те милиона модула в неокортекса ми няма да ми свършат работа. Трябват ми още милиард". Тогава ще мога да се свържа към облака. И мисленето ми ще е хибрид между биологично и не-биологично мислене, но не-биологичната част ще е подвластна на собствения ми капацитет на ускорено поемане на информация. А той пък ще нараства експоненциално.
Нека сега си припомним какво се е случило последния път, когато неокортексът се е разширил? Това се случило преди 2 милиона години, когато първите хуманоиди развили тези големи челни лобове. Другите примати имат склопени вежди. Те нямат фронтален кортекс. Но фронталният кортекс не е качествено различен. Той е просто количествено надграждане над неокортекса, а допълнителните мисловни качества, които това довело със себе си, са именно онзи решаващ фактор, който ни е позволил качествения скок към изнамирането на езика, изкуството, науката, технологиите... ако щете и конференциите на TED. Досега друг вид не го е постигал.
Така че, през следващите няколко десетилетия ще го постигнем отново. За пореден път ще разширим собствения си неокортекс. Само че този път няма да сме ограничени от фиксираната архитектура и физическите ограничения на черепа. Разширението ще бъде неограничено. А това допълнително количествено натрупване отново ще бъде онзи решаващ фактор за извършването на нов качествен скок в културата и технологиите.
Благодаря за вниманието.