Серия петнадесета. Територия само за мъже.

[asthfghl]

Самохвалството е вид "ентелектоално" самозадоволяване, което се среща в два вида. Първата форма е, когато сам си вдигаш цената (или заплатата), 'щото и без т'ва нъл' си толко' як! Втората е, когато правиш всичко възможно хората да забележат теб и невероятните ти постижения.

Самохвалството не е като хвалебствието. То е насочено отвътре навън. Но пък общото между тях е, че и двете се срещат навсякъде. Всеки го прави. В известен смисъл самохвалството ти помага да бъдеш малко по-изтънчен и да не изглеждаш, сякаш страдаш от някаква мания. От друга страна може и да не си правиш труда да се ограничаваш и тогава се превръщаш в голям досадник, което е за предпочитане пред това хората да те помислят за отчаян нещастник, което би се случило, ако вземеш много да се замисляш и създадеш впечатлението, че те е еня какво другите си мислят за теб.

Самохвалството се използва от векове, но никога никой разумен (и умен) човек като мен например, който блести със скромност, не парадира безсрамно с брилянтния си интелект, поразяващо чувство за хумор и извънредно оригиналните си творения. В историята е имало мнозина, които са използвали самохвалството, за да прокарат свои идеи или каузи, но тези хора несъмнено са себични нарциси и никога няма да се доближат до нивото на благородните индивиди като мен, които никога даже не биха си и ПОМИСЛИЛИ да се хвалят.

Все пак самохвалството си има и своите предимства, но както казах, добрите, почтени и честни люде като автора на тези редове никога не биха се възползвали от него, независимо колко изгодно би им било. Предимствата на самохвалството включват нарастване на публичната популярност, но хора като мен така или иначе не се нуждаят от повече известност, тъй като и без това вече сме достатъчно забавни, нали?

Появата на Мрежата е направила достъпни за публиката нови нива на самохвалство, които допреди са били на разположение само на големите знаменитости от клас "А" (които ги пишат по водещите жълти вестници), че и по-нагоре. Някои от механизмите за кибер-самохвалство са Facebook, Myspace, Youtube и една купчина блогове и блогченца, които дават възможност на широката публика да възхвалява твоето величие под прикритието на лавина от коментари. Самият блог е като потоп от разнообразна информация, с която целим да заблудим всичките тези мишоци, които се спотайват из най-тъмните кътчета на блого-килера.

Аз самият, като автор на 259,810 различни и абсолютно гениални поста из най-различни блогове, форуми и чат-румове и като източник на десет пъти по толкова невероятно смислени коментари, смятам, че е неморално и погрешно да се опитваме да се самохвалим, да се навираме в очите на другите и да им промиваме мозъците с глупостите си, като ги заставяме да ни четат безкрайните излияния. Убеден съм, че тези, които вършат това, така само доказват, че са клети самотници и жадуват за внимание, което иначе са неспособни да получат по друг, по-нормален начин. С гордост мога да заявя, че нито ВЕДНЪЖ не съм се опитвал арогантно да се хваля в никой от моите АБСОЛЮТНО БЛЕСТЯЩИ постове! Не е лошо да си го запишете това някъде на видно място и често да си го повтаряте, докато го запомните. Ясно?

---


Гъсти вълма цигарен дим се стелеха под тавана на кръчмата. Вонеше на вкиснато вино и застояла мъжка пот. В най-различни аромати и разновидности. Но пък вечерта си беше класика! Камината пукаше ли приятно? Пукаше. Имаше ли всякакви шишета с най-отбрани ракии и уискита? Имаше. Даваха ли мач по телевизията? Даваха. Е, какво повече му трябва на един мъж?

Даже бяха примъкнали отнякъде кръглата маса. Данчо се бе погрижил за всичко. Имаше я и вездесъщата мушама върху масата. Малко неудобно е да разположиш квадратна мушама върху кръгла маса - отвреме-навреме по някоя заблудена карта се изсулваше и пльосваше на мазния под - но нейсе. Нали играта вървеше добре.

Около масата на Избраните седяха все стари кучета - по посока на часовника: Кочо Баровеца, Радо Културката (зам.-кмет на с. Чучурково), Данчо Мухоморката (кръчмар, или както сега му се вика - барман), Манчо Кучето (защото си беше старо куче), Нейко Куката (полицай, а понякога и митничар), Пешо Кредитния (бивш милионер, сега запален комарджия)... И разбира се достолепният г-н Гайдаров, новоизбран кмет на гореспоменатото село. Около него и от двете му страни бе оставено видимо разстояние от по един лакът, ей така, от уважение. И да не вземе да го сръга някой случайно. Освен това се знаеше, че има навика да наднича към чуждите карти.

Друго, което се говореше за Гайдаров бе, че би продал и жена си барабар с бебето, ако му паднеше случай да му дойде добра ръка на карти.

Атмосферата бе тържествено-опиянена. Кръчмата на Данчо бе светилище. Това си беше територия само за мъже. Те се гордееха с традициите.

Малко по-встрани от масата на малки табуретки седяха още двама - Станой, който помагаше на Данчо в кухнята, а между другото се явяваше и по-малък брат на Евлогия (светът е малък, нали), а до него - Тонко Психото. Студент последно-последна година психология и бъдещ психотерапевт.

Първият, уводен час от сбирката по традиция протичаше в мерене на... ъъъ, такова, портфейлите.

- К'во стана с оная твойта фуста, Гайдаров? - подхвана Кочо, докато гъзарски си подръпваше от пурата.
- Ааа, оная от града ли? - избуботи Гайдаров и се подсмихна. - Чупих я да си ходи. Не беше мой тип, а и отказваше да прави някои работи... хъ хъ хъ.

Някои около масата се изхилиха мръснишки.

- Е, така са некои пички. - съгласи се Кочо. - Правят се на отворени. Кат' съ дърпат - ей я вратата!
- Тъй, де! - додаде и Тонко, който разбираше много от тия работи, както и от почти всички работи впрочем.
- С'я имам една нова, - продължи Гайдаров, който често продължаваше изреченията си, без оглед кой говори. Кметски навик. А и смяташе да се цани депутат на следващите избори - трябваше да развива ораторските си умения. А те се състояха в това да отнемаш думата на простолюдието.

След като успя да прикове вниманието, Гайдаров направи добре заучена пауза, с която уж да нагнети напрежението. Това постигна нужния ефект, защото повечето мъже затаиха дъх в очакване на нови разкрития. Даже камината вече притихна и не пукаше така силно.

- Е, тя не е нещо кой знае к'во... - Гайдаров знаеше как да поддържа любопитството. - Иначе е изпълнителна.

Разбира се всички знаеха, че става въпрос за новата секретарка на кмета, Здравка. Тя си беше засукана мацка, спор няма. Из селото се говореха някои неща...

- Ще й купите ли джип, г-н Гайдаров? - не се стърпя Тонко.

Манчо се извърна и профилактично го плесна зад врата.

- Е, не още. - каза кметът, но явно се позамисли. - Първо да се докаже.
- Правилен подход, Гайдаров! - рече Пешо Кредитния и подсмръкна веднъж-дваж, пък после и той дръпна от цигарката, която бе взел назаем от Кочо.

Пешо всичко ползваше назаем. Всъщност целият му живот протичаше на кредит. Затова му и викаха Кредитния, а не защото бе кредитен милионер или нещо такова. От бляскавото му минало на бизнесмен-спекулант не бе останало почти нищо, само купешките му лафове. Даже и омърляното му и оръфано кожено яке не му принадлежеше. Беше го взел назаем от Нейко Куката. Освен това изглеждаше поне на петдесет, което е с десет години повече, отколкото беше в действителност. Покерът понякога преобразява хората до неузнаваемост.

Подновиха играта, а разговорите все се въртяха около новата кола на Кочо Баровеца (определено отличен тунинг на Голфа!), пълния ремонт във вилата на зам.-кмета и относно оная вечер, когато Гайдаров прекарал три компаньонки таман. Гвоздеят на програмата бе новият ръчен часовник на Пешо Кредитния - много добра имитация на злато, който явно бе спечелил на комар в някоя наскорошна извънредно успешна вечер.

Всъщност Пешо, както често се случваше, взе доволно голяма преднина при първите разигравания. След като разхвърляха няколко пъти картите, се видя, че Нейко и Кочо май няма да имат ден днес. Часовете се нижеха, ракиите се пресушаваха, а салатката свърши. Сред кикот, псувни и смрад на цигари и пот, вечерта преваляше. Даже на Тонко, на когото рядко му спира балалайката, му се доспа и почна да се прозява.

Наближаваше вече три часът, Данчо бе фалирал пръв за вечерта, последваха го Кочо и Нейко, а не след дълго и Манчо. Пешо и той стигна предела на ракиите и вече заваляше изреченията. След няколко поредни безобразни грешки и той развя белия байрак. Даже се принуди да свали часовника, който в края на краищата попадна у Радо Културката.

На всички много им се спеше вече, само кмета и зам.-кмета още държаха фронта. Бяха унищожили почти половин бъчва вино и още незнайно колко ракии. Само Станойчо още бе сравнително бодър и все така надничаше иззад гърбовете на Радо и Нейко, слухтеше за някой бъзик и по-подходящ момент тактично да се изхили. Малките му като на морско свинче очички все шареха наляво-надясно.

Никой не забеляза как от одеве все правеше някакви знаци с глава на Гайдаров. Никой никога не забелязваше Станойчо.

Наближаваше четири часът и навън сякаш започна да се развиделява. Всички бяха окапали от играта, оставаха само кметът и неговият заместник.

- Ох, айде последна ръка! - каза Данчо, който се изживяваше като нещо като арбитър, след като отпадна. - Обрахте ни вече.
- Става! - каза Радо Културката и разтърка зачервени очи.
- Давай тогава. - съгласи се Гайдаров с буботещия си глас.

Не му беше лоша ръката. Но не бе и като да се хвърли с главата напред, особено като се има предвид, че на масата бяха струпани всички залози от цялата вечер, а Радо странно продължаваше да упорства. Не се отказваше тоя пущиняк! Ще се наложи да използваме някои други способи.

Иззад гърба на Радо и Нейко, очите на Станойчо трескаво шареха. Упорито кимаше с глава нагоре-надолу и наляво-надясно. Гайдаров се подсмихна едва доловимо.

Радо Културката се зъбеше на себе си. Хъм! Няма да му пусна на тоя Гайдаров. Какво като ми е шеф? Тук шефове няма. Тук е територия само за мъже. А аз мъж ли съм или лукова глава! Сега му е момента да видим. Таман ми е дошла ей тая ръка...

- Парите са на масата, ще продължаваме ли отгоре? - подсмихна се г-н Гайдаров и дръпна от пурата си.
- Ти как мислиш? - озъби му се Радо. - Викам да се пробваме, а?

Предизвикателството бе повече от явно.

- Ми добре. - каза Гайдаров. - Ще взема пък да сложа ей това. - той тръсна два листа хартия, сгънати на четири. - Това е лизинга за джипа, дето ще го подарявам на жена ми.

Всички се опулиха. После погледите минаха в очакване към Радо. Той заекна.

- Ъ-ъ. Хубаво! - каза той. - А... а пък аз имам един нотариален акт тука някъде... Да, за апартамента на тъщата!
- Чакай малко. - сръга го Нейко Куката. - Това не е ли малко прекалено? К'во ще каже жена ти?
- Ти да мълчиш. - пак се озъби Радо. - Тука аз играя!

Настъпи мълчание.

Станойчо продължаваше да кима отзад.

- Ами добре, сваляме картите значи. - отсъди Данчо арбитърът.
- Едновременно. - заяви Радо с предизвикателство в гласа, като не откъсваше втренчен поглед от Гайдаров. Той му отвърна с подсмихване.

Времето забави хода си, само камината все така припукваше.

Свалиха картите.

- Флош! - обяви Радо тържествено.
- Хъ. Хъ. - отрони дрезгаво Гайдаров и свали две седмици и две десетки, а последната карта обърна безкрайно бавно. Беше десетка! - Фул-хаус, брато!

Избухна буря от аплодисменти. Това наистина си бе добра кулминация на вечерта, а чакането си бе струвало.

Радо Културката потъна на стола си. Бяха го прецакали!

---
След половин час от сбирката нямаше и следа. Столовете бяха обърнати с краката нагоре по масите, а всички се разотидоха един по един. Радо излезе от кръчмата последен, подпрян на Пешо Кредитния. И двамата залитаха безнадеждно. А Радо имаше още една основателна причина да се олюлява.

- Ами сега, какво ще правиш? - попита загриженият Пешо. - Това е апартамента на тъща ти! И аз навремето проиграх една боксониера така. Жена ми веднагически ме изрита на улицата. Оттогава не съм я виждал, освен на делото по развода.
- Не знам, не знам, брат... - мънкаше Радо, зам.-кмета.

Наблизо, Гайдаров стоеше до S-класата си, а шофьорът благоговейно чакаше от другата страна на мерцедеса, подпрял шофьорската си шапка под мишница.

- Ей, Културка? - обърна се Гайдаров. - Ски'й, имам идея.

Заместникът бе цял в слух.

- Що не направим една сделка? - поде кметът. - Днес ми провървя, късмет просто. - смигна той. - Утре може да си ти. Ама нали за това сме приятелите? Да се подкрепяме. Що пък да не сключим една сделчица?
- Какво имаш предвид, Гайдаров? - намуси се Радо Културката.
- Ами... Да кажем, услуга за услуга. Това е принципа, нали? Хъ хъ. Виж, може да забравим за нотариални актове и тем подобни щуротии. От друга страна, ти нали организираш онзи конкурс за красота утре?
- Да, е? - Радо се зачуди накъде биеше началникът му.
- Ами, журито е твоя грижа, доколкото разбирам. Да речем, ще кажа, значи, да внимаваш коя пичка ще спечели, а?

Радо взе да загрява. Той загряваше бързичко в такива моменти.

- Но това не е ли незак... - понечи той.
- Е, помисли си де. - прекъсна го Гайдаров. - Имаш време до утре, нали? Да не бързаме.

Обърна се и влезе в S-класата, като остави Радо да стърчи пред кръчмата, насаме със своите мисли.